Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg Улавям се

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg Улавям се по какъв начин на няколко пъти през последните дни използвам думата „ лумпенинтелигенция “ и ми се коства, че към този момент е време да дадем някаква формулировка, без значение от красноречивия подтекст. Според Маркс, заради вродената неправда на капитализма и неравенството, което произлиза от нея, при този строй има низши пластове, дотолкоз изцедени и деформирани от алчността на експлоататорските съсловия, дотолкоз оставени да тънат в мрак, неначетеност и духовна мизерия, че за нищо не стават, с изключение на за гражданска война (пролетариат). Има и такива низши пластове, които дори и за гражданска война не стават (лумпенпролетариат). Така е съгласно Маркс. У нас дружно с първите талази на отчаяние от демократизацията и либерализацията, когато стана ясно, че сутринта на 11 ноември 1989 година от чешмата няма да потекат мед и масло, се появи и една такава формулировка, която открих инцидентно в някакъв доклад: „ Срутването на социализма у нас породи една прекомерно забавна класа ­– техническата лумпенинтелигенция. В нейните редици влизат обеднели, уволнени и/или декласирани фрагменти от някогашните научни, механически и проектантски звена, прехранващи се с всевъзможни инцидентни действия, само че запазващи относително висок разсъдък и механически (включително компютърни) умения “. Не, моята лумпенинтелигенция не е това. Тя е ненапълно аналог на Марксовия лумпенпролетариат, който не става дори и за гражданска война. Лумпенинтелигенцията също не става за това, което се чака от нея, макар че официално продължава да се води интелигенция, да бъде дори хабилитирана и да минава за водач на публично мнение. Както се случва с доста други думи, „ гамен “ към този момент не значи бедняк (както и „ пристрастеност “ не значи страдалчество, а по-скоро прелестно увлечение), а се явява общо название на деградета, вулгарни и антисоциални видове, несъответстващи, в това число и в политическо отношение, индивиди; крайни релативисти, развили фетиш към всевъзможни неистини, единствено и единствено да наподобяват истински. Ако интелигенцията е онази част от популацията, която, упражнявайки мисловен труд, прокарва пътя към истината, то лумпенинтелигенцията не прокарва път към нищо, даже и когато се занимава с мисловен труд. Лумпенинтелигентите биват два типа: класирани и декласирани. Класираните се радват на някаква кариера (често дори и блестяща) и самопризнание измежду себеподобните си, до момента в който декласираните виреят единствено в обществените мрежи и се опияняват от подправена известност. Общото сред двата типа е, че не реализират задачата на своето битие, не извършват задачата си като обществена каста. Ако лумпенпролетариатът е пролетариат, некадърен да реализира гражданска война, то лумпенинтелигенцията е интелигенция, неспособна да зададе нравствени стандарти и да уточни истината. Ако лумпенпролетариатът е злепоставен в обществено и икономическо отношение, то лумпенинтелигенцията е компрометирана в интелектуално и нравствено. Ето това е нашата формулировка. Какъв е портретът на лумпенинтелигента? Той е просветен, от време на време даже в чужбина, и носи левичарския научен дух. Специалността му е съвременна – по-често е коуч, в сравнение с елементарен инженер; за него е по-достойно да е обществен антрополог, в сравнение с някакъв си доктор. Често е хабилитиран, лекар е по история на някоя европейска комунистическа партия или по нещо още по-ненужно, нареждащо го в безполезния „ теоретичен “ авангард. Понякога съумява да се настани към финансовите ручеи на някоя неправителствена организация и тогава животът му е разточителен, изпълнен с пренебрежение към останалото човечество, в това число и към тези лумпенинтелигенти, за които не са се намерили ручеи. Независимо дали е финансиран или не, лумпенинтелигентът е твърдо уверен в личната си справедливост, макар че по душа е релативист и сякаш води война за правото всеки да си има своя персонална справедливост, всеки да е прав за себе си и по този метод да заслужи признанието на другите. Всеки има право на лично мнение, стига то да не опонира на мнението на лумпенинтелигенцията. Неотдавна един интелектуалец с удивление показа възхищението на различен интелектуалец от публикацията на трети интелектуалец, защитаваща тезата, че расата е обществена небивалица. Надявам се, че не сте учудени, тъй като откакто биологичният пол може да бъде обществена небивалица, то за какво да не бъде и расата? И за какво, мама му остаряла, към момента продължаваме да преглеждаме деня, нощта и годишните времена като нещо обективно? Може би поради личното си буржоазно тесногръдство. Та този, третият интелектуалец, който апропо се казвал Ед Саймън и си вадел хляба като „ откривател на ранната съвременна вяра и литература “, сътрудничейки на разнообразни известни издания, твърди, че расите са от голяма важност за себеусещането на човечеството едвам от 17 век, когато съгласно него понятието „ бял човек “ се е появило за първи път в творчеството на драматурга Томас Мидълтън. Преди това хората нямали понятия за раси, не на последно място и поради това, че не познавали други раси с изключение на своята (което въобще не е така). И цитира, изцяло съгласявайки се с него, някой си Нел Ървин Пейнтър (историк), който твърдял, че „ расата е концепция, а не факт “. Ето с такива дивотии се занимава лумпенинтелигенцията. Преди изобретяваше машини и медикаменти, откриваше нови светове, а в този момент – това. И се мисли за необикновено умствено и нравствено извисена. Лумпенинтелигенцията е пословично надменна. На всеки десетина-двайсет години трансформира радикално убежденията си, истините си, отхвърля се от едни, прегръща други, само че това не я кара да се засрами, в противен случай – става още по-нагла. Лумпенинтелигентите се мислят за цвета на човечеството, за каймака на обществото. Мислят се за най-умни (макар че в случай че някой ги тества, ще покажат напълно скромни резултати), за най-образовани, най-чувствителни, най-зрели естетически, най-оригинални и неповторими, най-справедливи и най-морални. Смешното е, че може да са всичко останало, само че не и най-морални, тъй като настойчиво релативират визиите си за положително и зло, до момента в който най-после не ги трансфорат в нещо напълно непотребно. Често се гордеят с някакъв собствен „ аристократизъм “. Те били градската интелигенция, генетичните носители на градската просвета, въпреки цървулите на дядо им към момента да се подмятат на тавана. Живеят здравословно и това ги кара да се усещат като нов, по-съвършен и дори най-съвършен биологичен тип, с чието появяване обичаната им еволюция е време да спре. Заблуждават се, че са освен почтени, само че и призвани да бъдат водачи на простолюдието. Особено досадно е когато лумпенинтелигенти с такова самочувствие се случат дейни политици. Тогава те са най-безобразни популисти, вманиачени „ национални водачи “, борци за правдивост и независимост – положения, които те ще извоюват, основат и подарят, ще положат в нозете на безпросветната навалица, която с безусловно нищо не ги е заслужила, камо ли с благодарност, която дължи на своя лумпенинтелигентнски хайлайф. Лумпенинтелигенцията е негодна, както е неспособен и лумпенпролетариатът. Тя е каста, която е изгубила способността да извършва своята социална и историческа функционалност. Интелигенцията е авангардът на човечеството, неговата най-умна част, само че част неразделна и органична. Лумпенинтелигенцията се счита за нещо настрана и по-висше. Интелигенцията учи света, посочва го и го осмисля. Лумпенинтелигенцията желае да го промени непременно в сходство със личните си заблуди. Интелигенцията служи на истината, а лумпенинтелигенцията – умишлено или неумишлено – на лъжата. Затова интелигенцията е положително, а лумпенинтелигенцията – зло. Нещо като при играта на стражари и апаши. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.  Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “. Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.