Чий живот има значение...
Иван Груйкин*
Преди десетина-петнайсет дни изпълнителният шеф на известна американска верига заведения за бързо хранене съобщи, че белите хора би трябвало да се разкаят за расизма, да вземем за пример - като лъснат обувките на някой чужд афроамериканец. Това изказване бе направено в епицентъра на всеобща левичарска нервност за систематичния расизъм на американското общество и ескалираща акция за заличаване на "противоречиви " исторически монументи.
Въпросният изпълнителен шеф е ревнив християнин, а ръководената от него компания постоянно е заявявала поддръжката си за полезностите на християнското семейство. Най-вероятно той взема мотив от известната сцена, в която Исус Христос мие краката на своите възпитаници като висш образец за персонално примирение. В случая обаче "лъскането на обувки " се обявява като форма на групово смирение на една раса пред друга.
В началото не можех да допускам.
След това се почувствах някак си познато - тъй като съм израснал в комунистическа страна, където груповата виновност и груповото оскърбление бяха главен ръководещ принцип, а доктрината за диктатурата на една класа (пролетариата) над всички останали съсловия бе залегнала в Конституцията. И където цялата нация бе принудена да „ лъска обувките “ на членовете на ръководещата Комунистическа партия и самообреклия се на слугинаж аграрни съюз (съществуването на други партии беше неразрешено, а основаването им се преследваше като закононарушение против държавата).
Но най-болезнената асоциация в изявлението беше обвързвана с моите двама петгодишни внуци - просто внезапно "видях " по какъв начин учителката им от детската градина ги учи на разум и разсъдък, карайки ги всяка заран да лъскат обувките на някои от приятелчетата им.
След първичния потрес и описаните нагоре инстинктивни реакции, се пробвах да мисля разумно. Наистина ли нямам никакъв породист грях, за който да се разкая? Аз дойдох в Съединени американски щати преди осем години от място, където в никакъв случай не е имало чернокожи хора. По времето на Американската революция, приключила с премахването на робството, моите български предшественици са живели през последните години от 5-вековното турско иго (1396-1878 година). Това е трагична страница в българската национална история, известна с етническо и религиозно принуждение, наложително лишаване на български деца от техните родители (за потребностите на елитния еничарски корпус на турския султан и за най-различни "други " цели), всеобщо подчиняване на български младежи и девойки и продажбата им на робските пазари в Истанбул и другите огромни градове на Османската империя.
Предполагам, че към този момент стартирам да нервирам днешните последователи на расовата правдивост в Америка с образци за едно друго иго, почнало близо 100 години преди Колумб да доближи крайбрежията на Америка, и приключило след успеха на Линкълн над Конфедерацията.
Вероятно ще ги раздразня още повече с обстоятелството, че съгласно личните им критерии и терминология, в „ българския случай “ робите (българите) са бели, а поробителите (турците) са „ кафеникави “ (т.е. мургави). Но сигурно биха били най-яростни от обстоятелството, че след 500 години иго и споделена спорна история, през днешния ден българите и турците дават образец за добросъседство, взаимно почитание и другарство - без взаимно да унищожават своите исторически монументи и знаци и без да бъдат принуждавани едни други да си "лъскат обувките ".
Това е моят (български) опит с робството, расизма и тяхното превъзмогване. Разширявайки географския и времеви периметър, държател на този район (преди турците) и на цяла Европа е била Римската империя - която е доставяла плебеи от Галия (съвременна Франция), Испания, Германия, Тракия (днешния Балкански полуостров). Днес хората от тези страни, дружно с Италия (наследници на римляните), освен са обединени в Европейския съюз, само че и ревниво съхраняват общата си спорна история - макар другите им функции в нея епохи по-рано.
Разбира се, всички ние имаме своите доста разнообразни персонални истории, само че никой не може да бъде виновен за някой различен, с който има нещо общо - било то раса, народен генезис, пол, език, споделена история. Комунистите и нацистите изповядваха противоположното. Ще се поучим ли в миналото от историята?
Всъщност, историческото незнание на днешните американски барикадни борци за расова правдивост си има и своите плюсове. Защото в противоположен случай те биха могли да се досетят, че американските колонизатори са говорили испански и британски, които езици са били „ незаслужено “ наложени на коренното население и затова е заслужено тези „ колониални “ езици да бъдат отстранени и сменени с езиците на инките (южно от Рио Гранде) и племето Навахо (на север).
Друг факт, който ме прави спокоен за ориста на британския и испанския е, че днешните гласовити американски разрушители на исторически монументи не наподобяват по никакъв начин склонни да поставят каквито и да е персонални старания и да учат. Тъй като проучването на нови езици изисква доста старания, те избират да получат всичко, което желаят, „ наложително, незабавно и в брой “.
Преди няколко дни един от моите американски зетьове ме попита дали синът му (моят петгодишен внук) може да получи български паспорт - „ поради цялата тази полуда, и за всеки случай “. Тогава бях сюрпризиран. Вече не съм. И ще би трябвало да му отговоря преди да бъда подсетен от идващото потомство „ по-прогресивни “ радетели за расова правдивост на „ Животът на не-белите има значение “.
КАРЕ
И Мартин Лутър Кинг ли ще бъде цензуриран?
Из „ Имам една фантазия “ (I Have a Dream), 17-минутната тирада на Мартин Лутър Кинг, произнесена на 28 август 1963 година на стълбите на „ Линкълн Мемориал “ във Вашингтон пред 200 000 жители. Тази тирада става знак на битката за права на чернокожите в Съединените американски щати.
„... И това би трябвало да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: до момента в който ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не би трябвало да правим несправедливи дейности.
Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, с цел да задоволим жаждата си за независимост. Трябва непрекъснато да водим битката си на високото ходило на достолепието и дисциплината.
Не би трябвало да трансформираме нашият кротичък митинг в психическо принуждение. Винаги би трябвало да се стремим към тази величествена височина, от която на психологичното принуждение да отвръщаме със силата на душата си.
Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не би трябвало да ни подвежда да се съмняваме във всички бели. Защото доста от нашите бели братя – това потвърждава тяхното наличие през днешния ден измежду нас – са стигнали до убеждението, че тяхната независимост не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами... “
––––––––––––––––
* Иван Груйкин е български юрист, основател и идеолог на Гражданска самодейност "Справедливост ". От 2012 година живее и работи в Лас Вегас.
Преди десетина-петнайсет дни изпълнителният шеф на известна американска верига заведения за бързо хранене съобщи, че белите хора би трябвало да се разкаят за расизма, да вземем за пример - като лъснат обувките на някой чужд афроамериканец. Това изказване бе направено в епицентъра на всеобща левичарска нервност за систематичния расизъм на американското общество и ескалираща акция за заличаване на "противоречиви " исторически монументи.
Въпросният изпълнителен шеф е ревнив християнин, а ръководената от него компания постоянно е заявявала поддръжката си за полезностите на християнското семейство. Най-вероятно той взема мотив от известната сцена, в която Исус Христос мие краката на своите възпитаници като висш образец за персонално примирение. В случая обаче "лъскането на обувки " се обявява като форма на групово смирение на една раса пред друга.
В началото не можех да допускам.
След това се почувствах някак си познато - тъй като съм израснал в комунистическа страна, където груповата виновност и груповото оскърбление бяха главен ръководещ принцип, а доктрината за диктатурата на една класа (пролетариата) над всички останали съсловия бе залегнала в Конституцията. И където цялата нация бе принудена да „ лъска обувките “ на членовете на ръководещата Комунистическа партия и самообреклия се на слугинаж аграрни съюз (съществуването на други партии беше неразрешено, а основаването им се преследваше като закононарушение против държавата).
Но най-болезнената асоциация в изявлението беше обвързвана с моите двама петгодишни внуци - просто внезапно "видях " по какъв начин учителката им от детската градина ги учи на разум и разсъдък, карайки ги всяка заран да лъскат обувките на някои от приятелчетата им.
След първичния потрес и описаните нагоре инстинктивни реакции, се пробвах да мисля разумно. Наистина ли нямам никакъв породист грях, за който да се разкая? Аз дойдох в Съединени американски щати преди осем години от място, където в никакъв случай не е имало чернокожи хора. По времето на Американската революция, приключила с премахването на робството, моите български предшественици са живели през последните години от 5-вековното турско иго (1396-1878 година). Това е трагична страница в българската национална история, известна с етническо и религиозно принуждение, наложително лишаване на български деца от техните родители (за потребностите на елитния еничарски корпус на турския султан и за най-различни "други " цели), всеобщо подчиняване на български младежи и девойки и продажбата им на робските пазари в Истанбул и другите огромни градове на Османската империя.
Предполагам, че към този момент стартирам да нервирам днешните последователи на расовата правдивост в Америка с образци за едно друго иго, почнало близо 100 години преди Колумб да доближи крайбрежията на Америка, и приключило след успеха на Линкълн над Конфедерацията.
Вероятно ще ги раздразня още повече с обстоятелството, че съгласно личните им критерии и терминология, в „ българския случай “ робите (българите) са бели, а поробителите (турците) са „ кафеникави “ (т.е. мургави). Но сигурно биха били най-яростни от обстоятелството, че след 500 години иго и споделена спорна история, през днешния ден българите и турците дават образец за добросъседство, взаимно почитание и другарство - без взаимно да унищожават своите исторически монументи и знаци и без да бъдат принуждавани едни други да си "лъскат обувките ".
Това е моят (български) опит с робството, расизма и тяхното превъзмогване. Разширявайки географския и времеви периметър, държател на този район (преди турците) и на цяла Европа е била Римската империя - която е доставяла плебеи от Галия (съвременна Франция), Испания, Германия, Тракия (днешния Балкански полуостров). Днес хората от тези страни, дружно с Италия (наследници на римляните), освен са обединени в Европейския съюз, само че и ревниво съхраняват общата си спорна история - макар другите им функции в нея епохи по-рано.
Разбира се, всички ние имаме своите доста разнообразни персонални истории, само че никой не може да бъде виновен за някой различен, с който има нещо общо - било то раса, народен генезис, пол, език, споделена история. Комунистите и нацистите изповядваха противоположното. Ще се поучим ли в миналото от историята?
Всъщност, историческото незнание на днешните американски барикадни борци за расова правдивост си има и своите плюсове. Защото в противоположен случай те биха могли да се досетят, че американските колонизатори са говорили испански и британски, които езици са били „ незаслужено “ наложени на коренното население и затова е заслужено тези „ колониални “ езици да бъдат отстранени и сменени с езиците на инките (южно от Рио Гранде) и племето Навахо (на север).
Друг факт, който ме прави спокоен за ориста на британския и испанския е, че днешните гласовити американски разрушители на исторически монументи не наподобяват по никакъв начин склонни да поставят каквито и да е персонални старания и да учат. Тъй като проучването на нови езици изисква доста старания, те избират да получат всичко, което желаят, „ наложително, незабавно и в брой “.
Преди няколко дни един от моите американски зетьове ме попита дали синът му (моят петгодишен внук) може да получи български паспорт - „ поради цялата тази полуда, и за всеки случай “. Тогава бях сюрпризиран. Вече не съм. И ще би трябвало да му отговоря преди да бъда подсетен от идващото потомство „ по-прогресивни “ радетели за расова правдивост на „ Животът на не-белите има значение “.
КАРЕ
И Мартин Лутър Кинг ли ще бъде цензуриран?
Из „ Имам една фантазия “ (I Have a Dream), 17-минутната тирада на Мартин Лутър Кинг, произнесена на 28 август 1963 година на стълбите на „ Линкълн Мемориал “ във Вашингтон пред 200 000 жители. Тази тирада става знак на битката за права на чернокожите в Съединените американски щати.
„... И това би трябвало да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: до момента в който ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не би трябвало да правим несправедливи дейности.
Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, с цел да задоволим жаждата си за независимост. Трябва непрекъснато да водим битката си на високото ходило на достолепието и дисциплината.
Не би трябвало да трансформираме нашият кротичък митинг в психическо принуждение. Винаги би трябвало да се стремим към тази величествена височина, от която на психологичното принуждение да отвръщаме със силата на душата си.
Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не би трябвало да ни подвежда да се съмняваме във всички бели. Защото доста от нашите бели братя – това потвърждава тяхното наличие през днешния ден измежду нас – са стигнали до убеждението, че тяхната независимост не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами... “
––––––––––––––––
* Иван Груйкин е български юрист, основател и идеолог на Гражданска самодейност "Справедливост ". От 2012 година живее и работи в Лас Вегас.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ