Проф. Иво Христов, депутат от „БСП за България“ и социолог, пред „Труд“:Западът иска само едно от Русия – да я няма
Информационното цунами на международните политически процеси през днешния ден безусловно залива хората. Как се усещат те в този комплициран свят. Как са ситуирани международните играчи на сцената – Съединени американски щати, Англия, Израел, Русия, Китай и какво желае да получи всеки от тях. Каква е обстановката в България през днешния ден – повече мрак или повече светлина има в живота ни. По тези въпроси беседваме с депутата от левицата проф. Иво Христов .
– Днес множеството от нещата, които се случват към нас и по света са толкоз безумни и странни, че човек към този момент ежедневно се пита „ Как по този начин? ”. Като въпросът, който непрестанно задава жабата и по този начин тормози хората в прелестния роман на Йордан Радичков „ Как по този начин ”. Ето това си разрешавам да попитам и вас, проф. Христов?
– Ще ви отговоря с думите на същите тези жаби, които дали отговор от другото тресавище: „ е те по този начин “. А в този момент съществено на въпроса ви – ние претърпяваме прелом – обществен, геополитически, цивилизационен и културен. В рамките на един ден в този момент елементарният човек е залят с толкоз разнопосочна информация, каквато неговите предшественици не са имали за целия си живот. Резултатът от това осведомително цунами е, че от една страна ние сме свръхинформирани, а от друга сме безусловно необразовани и естествената реакция е изключване от всевъзможни дразнители. Много постоянно за мислещия човек един от изходите е вътрешното бягство – прочувствено, културно, чисто самостоятелно. От друга страна това е заблуда, тъй като не можете да живеете в някакъв измамлив манастир отвън битието, в което сме потопени.
– Но това вътрешно бягство не води до решение. Ще употребявам думите на президента Радев в знаковата му тирада пред студенти преди дни – „ да включим прожекторите и да осветим страната ”. Повече мрачно или повече ярко е в България в този момент? Сигурно ще заложите на тъмнината, само че тя е много плашеща вероятност.
– Това е претекст, който е безконечен като света. Предтечите на християнството – есеите, древноеврейска религиозна фракция, са сложили тъкмо този дуализъм като основа на света – борбата на „ синовете на светлината “ против „ синовете на мрака “. Второ, във връзка с България ние доста от дълго време знаем, че страната е потопена, че наподобява на айсберг, от който имаме единствено една забележима част релативно бяла и огряна от слънцето. Но действителният живот минава в структурите на дъното на този айсберг, които са потопени в миазмите на нашето престъпно, икономическо и всякакво друго псевдо политическо съществуване. Най-голямата драма е, че доста от дълго време в България мракът се показва за светлина. Днес ненормалното е станало норма, а естественото е изключение. Това може да го видите и във вътрешен български проект, и в подтекста на интернационалната геополитика, която ни залива отвред. Последният образец е Сирия.
– Нападението над Сирия от преди дни без никаква резолюция на Организация на обединените нации не беше ли нарушаване на интернационалното право, на правилата в политиката?
– Това съществува най-малко от 30 години. Мога да прибавя: а на какво правно съображение беше нападната и разсипана Либия, Ирак, Югославия… Ясно е, че става въпрос за сурова геополитика, в която цинизмът е главният водещ претекст, а така наречен юридически разказ е непотребна глезотия. Но това не е патент единствено на нашето време. В края на XIX век Британската империя стартира така наречен първа англо-бурска война в Южна Африка. Възникват диспути в английския парламент и водачът на опозицията пита на какво правно съображение войските на Нейно Величество се намират на територията на Оранжевата република. На което английският външен министър лорд Солсбъри дава отговор цинично, само че тъкмо: „ На правното съображение, че ние имаме картечница „ Максим “, а те нямат. “ Перифразирам: „ Ние имаме „ Томахоук “, а те нямат ”.
– Нещо като причините на силата са по-важни от силата на причините.
– Да, в действителност махната е драперията на политкоректната целофанена обвивка и си личи голата озъбена физиономия на отвратителния геополитически интерес. „ Ти си отговорен с това, че аз съм гладен – това ви споделя геополитическия див звяр, и ще ви изям – нищо персонално. “ Конкретно – огромната драма беше, че Сирия е плацдарм, където за първи път след близо 30 години можеха да се сблъскат непосредствено двете съществени геополитически сили – Съединени американски щати и Русия. Нещастието на сирийската земя е в това, че тъкмо там те си дадоха среща. Башар ал-Асад с помощта на Иран и на Русия разгроми своите вътрешни и външни интервенти и е на път да откри надзор на близо 70% от сирийската територия. Това не трябваше да се допусне и по тази причина се разиграва този театър, тази кървава оперета, която следим сега.
– Няма какво да се лъжем – през днешния ден не Сирия е казусът на Запада, а Русия. И задачата е тя да бъде изтикана, унизена. Русия на Путин ли не харесват или самата Русия?
– Въобще Русия. В едно свое изявление известният военачалник от ГРУ (руското военно разузнаване) Шебаршин, го е дефинирал най-точно: „ Единственото нещо, което желае Запада от Русия, е да я няма. “ Това е територия, за която Маргарет Тачър преди време споделяше, че е „ неправда 150 милиона руснаци да експлоатират благосъстоянията на Сибир и на Централна Азия, тъй като те били притежание на човечеството. “ Сещате се за коя определена част от човечеството приказва тя.
– Но подтекстът на тези думи не е ли анексия?
– Да, само че на пътя към анексирането, метафорично казано, стоят така наречен ракетни войски със стратегическо предопределение на Русия. Това е цялата драма. Иначе до момента да сме изгледали либийската или сирийската история в мащабите на Русия, т. е. доста по-трагична. Драмата на Русия не е, че това е Русия на „ режима на Путин “ или, че е била ръководена от комунистически деспот или от цар – самовластник. Драмата на Русия е, че я има. В нейните геополитически мащаби, в това че има лична геополитическа тежест и не желае да бъде засмуквана, погълната от западния свят. Макар че Русия е Запад, тя е Европа. И тук има доста хитра измама – една част от европейската цивилизация се показва за универсалната международна цивилизация. Но тя има и друга страна – Русия е необикновен синтез сред византийско-славянското начало и чисто западното начало. Русия на XIX век, на Александър Първи и Александър Втори, на Достоевски и Тургенев, на съветския спектакъл и на съветската живопис, на съветския балет и на съветските революции, колкото и да е необичайно.
– Някои анализатори споделят, че главният проблем в този момент бил Китай.
– Не съм склонен с тях. Да, чисто официално съветската стопанска система е 1/10 от китайската. Само преди 30 години беше противоположното. Китай е голяма маса – икономическа, технологическа, военна… Той пораства с по една Русия на година – икономическа. Но Китай не дава цивилизационна опция на света. Никаква картина на света, която да хваща човек за сърцето. Китайският културен и цивилизационен модел е интровертен, това не е моделът, който ще заплени милиони хора по земята. Това е цялата драма на Китай. Докато Русия не е просто бензиноколонка с ракети. Тя има и културен модел, който по някакъв метод притегля доста хора. Така че Русия е главният проблем, а не Китай.
– Западът обаче харесваше Русия на Елцин и на Горбачов, нали?
– Естествено. Защото беше обект, а не индивид на личната си геополитическа орис. Русия на Елцин и на Горбачов попиля бездарно и кърваво голямото завещание, което десетки съветски генерации с кръв, пот и сълзи сътвориха сред Берлин и Владивосток. Така че Западът харесва този, който предава без кръв всичко това.
– Само преди по-малко от два месеца стартира нервността против Русия със случая „ Скрипал ” в Лондон, последваха дипломатическите наказания, ударите против Сирия. Докъде ще стигне тази антируска нервност? Подобни проекти плашат хората.
– Много е рисково. Всяка прогноза е рискована. Хората желаят да схванат дали техния живот и живота на децата им ще бъде сигурен. Ние сме към този момент в трета международна война. Разликата при нея е, че няма един гърмеж, а голям брой с друга активност. Големият проблем може да бъде, че фактически той не е в Сирия. И с цел да бъде позволено напрежението, той може да премине от точков спор в световен. И второ, във военните доктрини на водещите страни – Русия и Съединени американски щати, които са с най-големи нуклеарни арсенали, за първи път се счита за законно използването на нуклеарно напрежение в стандартен спор. Тоест, премината е психическата преграда никога да не се употребява нуклеарно оръжие, така наречен „ теория на взаимния боязън, на взаимното заличаване “, което ни гарантираше мир през последните 50-60 години.
– Защо бяха единствено 3 страни в обединението, направила ракетни удари в Сирия, а преди няколко години в Коалицията на искащите в Ирак те бяха 30?
– Защото се трансформират съотношенията на силите. А пък тези, които участваха в последната коалиция, бяха в изискванията на крушение. Все още се спори дали четирите изстреляни английски ракети са достигнали задачите си, а присъединяване на Франция се е изразявало единствено в присъединяване, нищо повече. Ясно е, че обединението на искащите ще се редуцира. Едно е да участваш в спор, който има за задача да бие вързан човек, т.е. съперник, който знаете, че няма да ви отговори, тъй като няма запас. Така беше с Ирак – първата и втората война, по този начин беше и с Либия. Но когато нещата опират до това, че фактически можете да получите удари и то смазващи, от отсрещната страна, какъвто е казусът със Сирия през 2018-а, искащите май някак си се източват във времето и пространството. Пример – Германия на Меркел. Която другояче беше доста мощна с евроатлантическите речи.
– Какво е това неистово предпочитание да се демонизира един човек – какъвто е „ диктарора ” Асад?
– Защото не е „ нашият “ деспот. Ако е „ нашият деспот ”, той е по-демократичен деспот и в този смисъл той е по-възприемчив, в сравнение с другите. Класиката в жанра – „ кучи наследник, само че наш кучи наследник ”, както е споделил Теодор Рузвелт за диктатора Сомоса-старши. Така че нищо ново под слънцето. Сирия е мотив, тя не е причина. Сирия е място, само че не главното, където ще се развива спорът и конфликтът.
– Но нещата могат ли да загрубеят и да станат още по-сериозни?
– Да, и това е по този начин, тъй като в Сирия като в матрьошка са вкарани голям брой спорове. И те имат капацитета в един миг да експлоадират всичките – всеки по лична логичност. Това е израело-иранският спор, който е базисен – опира до ориста за съществуването на Израел. Второ, спорът сред Турция и Русия и сред Турция и Съединени американски щати във връзка на Кюрдистан. И още спорът сред шиитите и сунитите, спорът сред желанията на остарели колониални сили като Франция да се върнат на терена. И най-накрая това е чисто енергиен спор, тъй като е една от аргументите, само че не е главната. В морето против Сирия – сред Кипър, Сирия, израелския бряг и Египет, се намира може би едно от най-големите газови залежи в света, което би обърнало енергийните салда в света. Ето по какъв начин тази матрьошка от спорове би могла да докара до взривяване на геополитическите салда на планетата.
– Да погледнем какво се случва при главните международни играчи. Тереза Мей не се ли пробва да наподобява като втората Маргарет Тачър, има ли сили за това?
– Сегашният забележим британски хайлайф, тъй като има един различен, който е незабележим, само че е действителен, е надалеч от блестящите мостри на Викторианската ера. Това е индикация за недъгавост на елитите. Сещам се за прелестната поговорка на Чърчил във връзка с неговия политически конкурент Атли, с когато са се ненавиждали: „ Вчера на „ Даунинг стрийт ” спря празно такси и от него излезе мистър Атли ”. Вижте каква тънка подигравка и жлъч! В момента Англия е като едно празно такси, от което излизат някакви фактори, които настояват, че са нещо. В случая дълбинният британски хайлайф доста тясно е обвързван с действителния конфликт в Съединени американски щати сред, жестоко казано, групата, която стои зад Тръмп и по този начин наречената дълбочинна страна. Британският хайлайф е вътре с двата крайници в този спор.
– Тръмп не е ли пленник на личните си неточности и минало? Защото протичащото се в този момент може и да е метод да се потушат вътрешните спорове в Съединени американски щати.
– Тръмп има голям проблем, само че той е единствено на повърхността и се показва в това – той не е пристигнал на власт. Формално е на работа, само че действително не е. Той от самото начало се намира в обстановка, която се назовава цугцванг, т.е. каквото и да направиш – бъркаш. За да покаже, че не е марионетка на Кремъл, той би трябвало да държи надали не по-арогантна антируска позиция, в сравнение с естествения геополитически разсъдък постанова. Драмата на Тръмп е, че той може да направи съдбовен геополитически ход единствено и единствено, с цел да потвърди, че не е това, което е.
– А Израел не мълчи ли сега? Смята се, че когато той мълчи, значи нещо приготвя. Какво не знаем?
– Не съм видял Израел да мълчи, той интензивно взе участие в бойните дейности в Сирия. Израел е в доста деликатна обстановка, тъй като сега се пробва да балансира сред ползите на Русия, с която го свързват и цивилизационни, и демографски връзки – 1,5-2 милиона са руснаците там. От друга страна Израел би трябвало да балансира ползите си в Съединени американски щати и авторитетните ционистки лобита там, които не са единни. Трето, за първи път Израел е изправен пред проблем на личното си битие като страна.
– Какво имате поради?
– Срещу себе си Израел има съперник в лицето на Иран, който може да си разреши да загуби доста, само че има стратегическата дълбочина – да унищожи Израел. Израел си дава сметка и по тази причина е нервозен. От друга страна Израел няма никакви гаранции – макар че зетят на Тръмп произлиза от авторитетната фамилия Кушнер, няма никаква гаранция, че той ще получи дължимата защита и отбрана от Съединени американски щати, в случай че се наложи. Затова Израел би трябвало да прави чудновати алианси със Саудитска Арабия да вземем за пример, с цел да подсигурява личната си сигурност. Войната в Сирия беше преференциална за Израел. Цялата Арабска пролет беше преференциална, тъй като без да гръмне пушка, две от трите основни страни, които бяха действителна опасност за Израел, към този момент са в руини или се намират в политическа безтегловност. Това са Египет, Ирак, в този момент и Сирия. Проблемът е, че този вакуум бе напълнен от мощни геополитически сили извън – от периферията на района, имам предвид Турция и Иран. Така че, Израел, колкото и да е необичайно – постигайки триумф и елиминирайки своите врагове, се сблъсква с надалеч по-мощни врагове, които идват от геополитическа дълбочина. Образно казано вместо Ал Фатах в този момент той граничи с Иран, Турция и Русия. Определено „ съседи “, предизвикващи геополитически и боен дискомфорт.
– Къде сме ние в цялата тази международна неразбория? Между другото нашият министър председател беше препоръчан за европейска персона на годината?
– Ще ви отговоря малко с думите на изключителната проф. Вера Мутафчиева. На въпрос каква е ролята на личността в историята, тя споделяше следното: „ Тя е като на мухата, кацнала на челото на коня, мислейки, че кара каруцата, която конят дърпа. ”
Нашият посетител
Проф. Иво Христов е роден през 1966 година в Киев. Магистър по право и лекар по социология на правото на СУ „ Св. Климент Охридски “. Преподавател в Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски “ и в Алма Матер. Специализирал е в университети в Съединени американски щати, Русия, Италия и Австрия. Експертен помощник на Комисията по правни въпроси към 38-ото, 39-ото, 40-ото и 41-ото Народно събрание. Депутат в 44-ия парламент от 2017 г.
– Днес множеството от нещата, които се случват към нас и по света са толкоз безумни и странни, че човек към този момент ежедневно се пита „ Как по този начин? ”. Като въпросът, който непрестанно задава жабата и по този начин тормози хората в прелестния роман на Йордан Радичков „ Как по този начин ”. Ето това си разрешавам да попитам и вас, проф. Христов?
– Ще ви отговоря с думите на същите тези жаби, които дали отговор от другото тресавище: „ е те по този начин “. А в този момент съществено на въпроса ви – ние претърпяваме прелом – обществен, геополитически, цивилизационен и културен. В рамките на един ден в този момент елементарният човек е залят с толкоз разнопосочна информация, каквато неговите предшественици не са имали за целия си живот. Резултатът от това осведомително цунами е, че от една страна ние сме свръхинформирани, а от друга сме безусловно необразовани и естествената реакция е изключване от всевъзможни дразнители. Много постоянно за мислещия човек един от изходите е вътрешното бягство – прочувствено, културно, чисто самостоятелно. От друга страна това е заблуда, тъй като не можете да живеете в някакъв измамлив манастир отвън битието, в което сме потопени.
– Но това вътрешно бягство не води до решение. Ще употребявам думите на президента Радев в знаковата му тирада пред студенти преди дни – „ да включим прожекторите и да осветим страната ”. Повече мрачно или повече ярко е в България в този момент? Сигурно ще заложите на тъмнината, само че тя е много плашеща вероятност.
– Това е претекст, който е безконечен като света. Предтечите на християнството – есеите, древноеврейска религиозна фракция, са сложили тъкмо този дуализъм като основа на света – борбата на „ синовете на светлината “ против „ синовете на мрака “. Второ, във връзка с България ние доста от дълго време знаем, че страната е потопена, че наподобява на айсберг, от който имаме единствено една забележима част релативно бяла и огряна от слънцето. Но действителният живот минава в структурите на дъното на този айсберг, които са потопени в миазмите на нашето престъпно, икономическо и всякакво друго псевдо политическо съществуване. Най-голямата драма е, че доста от дълго време в България мракът се показва за светлина. Днес ненормалното е станало норма, а естественото е изключение. Това може да го видите и във вътрешен български проект, и в подтекста на интернационалната геополитика, която ни залива отвред. Последният образец е Сирия.
– Нападението над Сирия от преди дни без никаква резолюция на Организация на обединените нации не беше ли нарушаване на интернационалното право, на правилата в политиката?
– Това съществува най-малко от 30 години. Мога да прибавя: а на какво правно съображение беше нападната и разсипана Либия, Ирак, Югославия… Ясно е, че става въпрос за сурова геополитика, в която цинизмът е главният водещ претекст, а така наречен юридически разказ е непотребна глезотия. Но това не е патент единствено на нашето време. В края на XIX век Британската империя стартира така наречен първа англо-бурска война в Южна Африка. Възникват диспути в английския парламент и водачът на опозицията пита на какво правно съображение войските на Нейно Величество се намират на територията на Оранжевата република. На което английският външен министър лорд Солсбъри дава отговор цинично, само че тъкмо: „ На правното съображение, че ние имаме картечница „ Максим “, а те нямат. “ Перифразирам: „ Ние имаме „ Томахоук “, а те нямат ”.
– Нещо като причините на силата са по-важни от силата на причините.
– Да, в действителност махната е драперията на политкоректната целофанена обвивка и си личи голата озъбена физиономия на отвратителния геополитически интерес. „ Ти си отговорен с това, че аз съм гладен – това ви споделя геополитическия див звяр, и ще ви изям – нищо персонално. “ Конкретно – огромната драма беше, че Сирия е плацдарм, където за първи път след близо 30 години можеха да се сблъскат непосредствено двете съществени геополитически сили – Съединени американски щати и Русия. Нещастието на сирийската земя е в това, че тъкмо там те си дадоха среща. Башар ал-Асад с помощта на Иран и на Русия разгроми своите вътрешни и външни интервенти и е на път да откри надзор на близо 70% от сирийската територия. Това не трябваше да се допусне и по тази причина се разиграва този театър, тази кървава оперета, която следим сега.
– Няма какво да се лъжем – през днешния ден не Сирия е казусът на Запада, а Русия. И задачата е тя да бъде изтикана, унизена. Русия на Путин ли не харесват или самата Русия?
– Въобще Русия. В едно свое изявление известният военачалник от ГРУ (руското военно разузнаване) Шебаршин, го е дефинирал най-точно: „ Единственото нещо, което желае Запада от Русия, е да я няма. “ Това е територия, за която Маргарет Тачър преди време споделяше, че е „ неправда 150 милиона руснаци да експлоатират благосъстоянията на Сибир и на Централна Азия, тъй като те били притежание на човечеството. “ Сещате се за коя определена част от човечеството приказва тя.
– Но подтекстът на тези думи не е ли анексия?
– Да, само че на пътя към анексирането, метафорично казано, стоят така наречен ракетни войски със стратегическо предопределение на Русия. Това е цялата драма. Иначе до момента да сме изгледали либийската или сирийската история в мащабите на Русия, т. е. доста по-трагична. Драмата на Русия не е, че това е Русия на „ режима на Путин “ или, че е била ръководена от комунистически деспот или от цар – самовластник. Драмата на Русия е, че я има. В нейните геополитически мащаби, в това че има лична геополитическа тежест и не желае да бъде засмуквана, погълната от западния свят. Макар че Русия е Запад, тя е Европа. И тук има доста хитра измама – една част от европейската цивилизация се показва за универсалната международна цивилизация. Но тя има и друга страна – Русия е необикновен синтез сред византийско-славянското начало и чисто западното начало. Русия на XIX век, на Александър Първи и Александър Втори, на Достоевски и Тургенев, на съветския спектакъл и на съветската живопис, на съветския балет и на съветските революции, колкото и да е необичайно.
– Някои анализатори споделят, че главният проблем в този момент бил Китай.
– Не съм склонен с тях. Да, чисто официално съветската стопанска система е 1/10 от китайската. Само преди 30 години беше противоположното. Китай е голяма маса – икономическа, технологическа, военна… Той пораства с по една Русия на година – икономическа. Но Китай не дава цивилизационна опция на света. Никаква картина на света, която да хваща човек за сърцето. Китайският културен и цивилизационен модел е интровертен, това не е моделът, който ще заплени милиони хора по земята. Това е цялата драма на Китай. Докато Русия не е просто бензиноколонка с ракети. Тя има и културен модел, който по някакъв метод притегля доста хора. Така че Русия е главният проблем, а не Китай.
– Западът обаче харесваше Русия на Елцин и на Горбачов, нали?
– Естествено. Защото беше обект, а не индивид на личната си геополитическа орис. Русия на Елцин и на Горбачов попиля бездарно и кърваво голямото завещание, което десетки съветски генерации с кръв, пот и сълзи сътвориха сред Берлин и Владивосток. Така че Западът харесва този, който предава без кръв всичко това.
– Само преди по-малко от два месеца стартира нервността против Русия със случая „ Скрипал ” в Лондон, последваха дипломатическите наказания, ударите против Сирия. Докъде ще стигне тази антируска нервност? Подобни проекти плашат хората.
– Много е рисково. Всяка прогноза е рискована. Хората желаят да схванат дали техния живот и живота на децата им ще бъде сигурен. Ние сме към този момент в трета международна война. Разликата при нея е, че няма един гърмеж, а голям брой с друга активност. Големият проблем може да бъде, че фактически той не е в Сирия. И с цел да бъде позволено напрежението, той може да премине от точков спор в световен. И второ, във военните доктрини на водещите страни – Русия и Съединени американски щати, които са с най-големи нуклеарни арсенали, за първи път се счита за законно използването на нуклеарно напрежение в стандартен спор. Тоест, премината е психическата преграда никога да не се употребява нуклеарно оръжие, така наречен „ теория на взаимния боязън, на взаимното заличаване “, което ни гарантираше мир през последните 50-60 години.
– Защо бяха единствено 3 страни в обединението, направила ракетни удари в Сирия, а преди няколко години в Коалицията на искащите в Ирак те бяха 30?
– Защото се трансформират съотношенията на силите. А пък тези, които участваха в последната коалиция, бяха в изискванията на крушение. Все още се спори дали четирите изстреляни английски ракети са достигнали задачите си, а присъединяване на Франция се е изразявало единствено в присъединяване, нищо повече. Ясно е, че обединението на искащите ще се редуцира. Едно е да участваш в спор, който има за задача да бие вързан човек, т.е. съперник, който знаете, че няма да ви отговори, тъй като няма запас. Така беше с Ирак – първата и втората война, по този начин беше и с Либия. Но когато нещата опират до това, че фактически можете да получите удари и то смазващи, от отсрещната страна, какъвто е казусът със Сирия през 2018-а, искащите май някак си се източват във времето и пространството. Пример – Германия на Меркел. Която другояче беше доста мощна с евроатлантическите речи.
– Какво е това неистово предпочитание да се демонизира един човек – какъвто е „ диктарора ” Асад?
– Защото не е „ нашият “ деспот. Ако е „ нашият деспот ”, той е по-демократичен деспот и в този смисъл той е по-възприемчив, в сравнение с другите. Класиката в жанра – „ кучи наследник, само че наш кучи наследник ”, както е споделил Теодор Рузвелт за диктатора Сомоса-старши. Така че нищо ново под слънцето. Сирия е мотив, тя не е причина. Сирия е място, само че не главното, където ще се развива спорът и конфликтът.
– Но нещата могат ли да загрубеят и да станат още по-сериозни?
– Да, и това е по този начин, тъй като в Сирия като в матрьошка са вкарани голям брой спорове. И те имат капацитета в един миг да експлоадират всичките – всеки по лична логичност. Това е израело-иранският спор, който е базисен – опира до ориста за съществуването на Израел. Второ, спорът сред Турция и Русия и сред Турция и Съединени американски щати във връзка на Кюрдистан. И още спорът сред шиитите и сунитите, спорът сред желанията на остарели колониални сили като Франция да се върнат на терена. И най-накрая това е чисто енергиен спор, тъй като е една от аргументите, само че не е главната. В морето против Сирия – сред Кипър, Сирия, израелския бряг и Египет, се намира може би едно от най-големите газови залежи в света, което би обърнало енергийните салда в света. Ето по какъв начин тази матрьошка от спорове би могла да докара до взривяване на геополитическите салда на планетата.
– Да погледнем какво се случва при главните международни играчи. Тереза Мей не се ли пробва да наподобява като втората Маргарет Тачър, има ли сили за това?
– Сегашният забележим британски хайлайф, тъй като има един различен, който е незабележим, само че е действителен, е надалеч от блестящите мостри на Викторианската ера. Това е индикация за недъгавост на елитите. Сещам се за прелестната поговорка на Чърчил във връзка с неговия политически конкурент Атли, с когато са се ненавиждали: „ Вчера на „ Даунинг стрийт ” спря празно такси и от него излезе мистър Атли ”. Вижте каква тънка подигравка и жлъч! В момента Англия е като едно празно такси, от което излизат някакви фактори, които настояват, че са нещо. В случая дълбинният британски хайлайф доста тясно е обвързван с действителния конфликт в Съединени американски щати сред, жестоко казано, групата, която стои зад Тръмп и по този начин наречената дълбочинна страна. Британският хайлайф е вътре с двата крайници в този спор.
– Тръмп не е ли пленник на личните си неточности и минало? Защото протичащото се в този момент може и да е метод да се потушат вътрешните спорове в Съединени американски щати.
– Тръмп има голям проблем, само че той е единствено на повърхността и се показва в това – той не е пристигнал на власт. Формално е на работа, само че действително не е. Той от самото начало се намира в обстановка, която се назовава цугцванг, т.е. каквото и да направиш – бъркаш. За да покаже, че не е марионетка на Кремъл, той би трябвало да държи надали не по-арогантна антируска позиция, в сравнение с естествения геополитически разсъдък постанова. Драмата на Тръмп е, че той може да направи съдбовен геополитически ход единствено и единствено, с цел да потвърди, че не е това, което е.
– А Израел не мълчи ли сега? Смята се, че когато той мълчи, значи нещо приготвя. Какво не знаем?
– Не съм видял Израел да мълчи, той интензивно взе участие в бойните дейности в Сирия. Израел е в доста деликатна обстановка, тъй като сега се пробва да балансира сред ползите на Русия, с която го свързват и цивилизационни, и демографски връзки – 1,5-2 милиона са руснаците там. От друга страна Израел би трябвало да балансира ползите си в Съединени американски щати и авторитетните ционистки лобита там, които не са единни. Трето, за първи път Израел е изправен пред проблем на личното си битие като страна.
– Какво имате поради?
– Срещу себе си Израел има съперник в лицето на Иран, който може да си разреши да загуби доста, само че има стратегическата дълбочина – да унищожи Израел. Израел си дава сметка и по тази причина е нервозен. От друга страна Израел няма никакви гаранции – макар че зетят на Тръмп произлиза от авторитетната фамилия Кушнер, няма никаква гаранция, че той ще получи дължимата защита и отбрана от Съединени американски щати, в случай че се наложи. Затова Израел би трябвало да прави чудновати алианси със Саудитска Арабия да вземем за пример, с цел да подсигурява личната си сигурност. Войната в Сирия беше преференциална за Израел. Цялата Арабска пролет беше преференциална, тъй като без да гръмне пушка, две от трите основни страни, които бяха действителна опасност за Израел, към този момент са в руини или се намират в политическа безтегловност. Това са Египет, Ирак, в този момент и Сирия. Проблемът е, че този вакуум бе напълнен от мощни геополитически сили извън – от периферията на района, имам предвид Турция и Иран. Така че, Израел, колкото и да е необичайно – постигайки триумф и елиминирайки своите врагове, се сблъсква с надалеч по-мощни врагове, които идват от геополитическа дълбочина. Образно казано вместо Ал Фатах в този момент той граничи с Иран, Турция и Русия. Определено „ съседи “, предизвикващи геополитически и боен дискомфорт.
– Къде сме ние в цялата тази международна неразбория? Между другото нашият министър председател беше препоръчан за европейска персона на годината?
– Ще ви отговоря малко с думите на изключителната проф. Вера Мутафчиева. На въпрос каква е ролята на личността в историята, тя споделяше следното: „ Тя е като на мухата, кацнала на челото на коня, мислейки, че кара каруцата, която конят дърпа. ”
Нашият посетител
Проф. Иво Христов е роден през 1966 година в Киев. Магистър по право и лекар по социология на правото на СУ „ Св. Климент Охридски “. Преподавател в Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски “ и в Алма Матер. Специализирал е в университети в Съединени американски щати, Русия, Италия и Австрия. Експертен помощник на Комисията по правни въпроси към 38-ото, 39-ото, 40-ото и 41-ото Народно събрание. Депутат в 44-ия парламент от 2017 г.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ