Ограмотяването чрез четене днес е все по-трудно
- Имаме правописния речник, който е безспорният жалон в тази област; имаме и учебници по български език. Как ви хрумна концепцията за уеб страницата ? И по какъв начин обогатява той средствата за проучване и рационализиране на правописа в своето към този момент близо 10-годишно битие?
– Осем са годините: началото поставихме през 2012 година, навръх 23 април. Не бях съобразила, че това е Международният ден на книгата. Но има една такава максима, че нищо не е инцидентно в този живот – съвпадението е било знаково. А за какво въобще сътворих този уебсайт? Няколко години преди този момент направих собствен блог, отдаден на българския език – „ Блогът на Павлина “. В него имаше една страница, която се наричаше „ Езикови питанки “ (впрочем и в този момент си съществува), и там всеки, който желаеше, можеше да задава въпроси в региона на българския език. А аз се стараех да му отговоря допустимо най-скоро. Но в един миг се запитах: за какво хората би трябвало да чакат? Няма ли да е хубаво, в случай че има оповестени някъде подготвени отговори на техните въпроси? Естествено, няма по какъв начин да се плануват всички читателски въпроси – езиковата процедура е необятна, може да има милиони проблеми. Даже не са и милиони, те са несъмнено колкото песъчинките в пустинята! Но въпреки всичко има въпроси, които доста хора си задават.
Така се получи, че разполагах с 2–3 месеца, в които нямах професионални задължения. Тази пауза в моята работа беше добре пристигнала, с цел да напиша първичните публикации, с които да тръгне уеб сайтът. Моята упоритост беше да стартираме с 1000 такива въпроси и отговори, само че в последна сметка започнахме с 850. Оттогава публикациите се натрупат, натрупат – и ето ни към този момент с 3004 проблема.
– Отнема ли доста време работата по уеб страницата?
– Ще ви кажа с огромна акуратност: през вчерашния ден или през днешния ден се навършва една година, откогато си засичам с една стратегия какъв брой време работя по обособените планове. Оказа се, че за тази една година съм работила повече от 200 часа по „ Как се написа? “. Ако приемем, че в годината има към 250 работни дни, това ще рече съвсем по един час всеки работен ден. Всяка писмен знак в „ Как се написа? “ е написана от мен, аз съм индивидът, който дава отговор на всички въпроси, заложени в пощата или в страницата във Facebook. Имам сътрудник, който се занимава с техническата част, само че наличието е напълно мое дело.
– Понеже приказваме за страница в интернет въпреки всичко, в реда на нещата е да се запитаме – дали през днешния ден, когато с помощта на интернет се показваме документално по-често и по-масово от всеки път, хората в действителност пишат по-неграмотно от преди? Или просто е станало по-видимо?
– Мисля, че и двата отговора са годни. За да кажем, че през днешния ден хората пишат по-неграмотно спрямо преди 20 или 40 години, би трябвало да имаме някаква статистическа база, върху която да стъпим. Аз не мога ей по този начин безконтролно да кажа: да, през днешния ден хората пишат по-неграмотно. По-скоро се допирам на наблюденията на учители, както и на преподаватели в университета. Все отново мисля, че равнището на просветеност не е спаднало толкоз фрапантно, колкото стана забележим методът, по който пишем. Нека се замислим – преди 40-50 години къде можехме да забележим по какъв начин написа средностатистическият българин? А през днешния ден всеки може да формулира мислите си документално и те да станат обществени за целия свят. Ето за какво считам драматизма, с който се подхожда по този въпрос, за прекален. В доста по-голяма степен видимостта на написаното се усили, в сравнение с равнището на грамотността спадна.
– Как можем да станем грамотни?
– Има едно пасивно ограмотяване, в случай че мога по този начин да го нарека. Когато човек чете, той се учи от метода, по който са написани текстовете. И в случай че ти четеш книги, минали през редактор и коректор, виждаш по какъв начин би трябвало да се написа, какъв е стандартът за оформяне на един писмен текст. В този смисъл ние, хората, които израснахме и се формирахме умишлено до 1990 година, имахме пред себе си мостри на словото. Всички книги, всички текстове, които можехме да четем, бяха издържани. Докато в този момент срещаме всевъзможни текстове – и грамотно, и, за жалост, необразовано написани.
– Тоест става по-трудно човек да направлява в морето от текстове и да се ограмоти посредством четене?
– Точно по този начин. Пасивното ограмотяване към този момент е по-трудно. А по какъв начин човек може да се ограмоти интензивно? Първо, като демонстрира огромна сдържаност към своите познания в региона на правописа, пунктуацията, граматиката, лексиката... Ако ти самият по-често се замисляш – а това дали е вярно, дали тук не сгреших? – и в случай че потърсиш информация, е доста по-голяма вероятността да осъзнаеш грешката и да я поправиш.
Тук идва вторият въпрос – къде да търсим в интернет? За голямо мое страдание – и за жалост на сътрудници и другари, а и на целокупната българска общност – Официалният правописен речник на българския език към момента не е наличен онлайн. Той съществува единствено на хартия, както, допускам, е известно и на доста от читателите на вестника. Чудя се по какъв начин е допустимо това, и постоянно се запитвам – добре, ние в кой век живеем? Вероятно е проблем на авторски права, само че въпреки всичко толкоз десетилетия минаха, не можа ли да се уреди този проблем?
Критикувайки неграмотността към нас, хайде най-малко това да създадем – да публикуваме този формален речник онлайн. Защото няма сега онлайн речник, който да е меродавен. Да, има доста онлайн източници за български език, само че нито един от тях не е съгласуван с настоящия правописен речник. В тези онлайн речници не е посочено каква база данни се ползва; не е ясно даже кой стои зад тях, кой поддържа тези уеб сайтове. Нека читателите ги употребяват, само че не с едно, а с две и три мислено. Може да прозвучи като самореклама, само че бих споделила, че „ Как се написа? “ е едно надеждно място, където бихте могли да извършите инспекция за настоящия правопис и граматика. В никакъв случай уеб сайтът не претендира за цялост, няма по какъв начин той да обхване цялото езиково благосъстояние на българския език, но въпреки всичко това, което е оповестено, е правдиво.
И още едно предизвестие да насочва – доста читатели разчитат на Google. Когато се двоумят сред два разновидността – да речем, „ споменавам “ и „ опоменавам “, – те ревизират броя на резултатите. Щом за „ споменавам “ има повече резултати, си споделят: аха, значи това е вярното. Обаче тук има доста подводни камъни, а в последно време се е появил и още един, който аз бих определила като голям риф. Първо, когато търсиш някоя дума, в доста от случаите тя ще съвпадне с дума в различен славянски език, който употребява кирилицата – съветски, македонски, сръбски и други Може да прозвучи като куриоз, само че са ми задавали въпрос в уеб страницата: „ Как е вярно: „ пишете “ или „ пишите “? “. И аз недоумявам – та това е главен глагол в българския език и би трябвало всеки да знае по какъв начин се спряга: аз пиша, ти пишеш, вие пишете. Как може на някого да му хрумне, че може да е „ пишите “? В един миг обаче затоплям, че на съветски това е форма за повелително наклонение – „ Пишите правильно! “. А в последно време се натъквам и на ужасно доста уеб сайтове, които са преведени от съветски на български автоматизирано, без човешка интервенция. Това към този момент води не до деформиране, а до извращаване на резултатите.
Получава се по този начин, че интернет може по-скоро да ни подведе, когато търсим информация. Важно е по какъв начин търси човек в актуалния свят, и освен във връзка с правописа – той постоянно би трябвало да търси сериозно.
– Споделяли сте мнението, че книжовните правила изостават от естествения ход на езика…
– Това е естественото положение на нещата – книжовната норма да изостава от говоримия език. Проблем се получава, когато това закъснение стартира да се трансформира в бездна. Мисля си, че към този момент настава интервал, в който ще бъде преосмислена теорията за книжовните езици, тъй като тази доктрина, която води началото си от 30-те години на XX век, в актуалното софтуерно време най-малкото е добре да се преразгледа. Не знам дали е за жалост, или просто би трябвало да приемем естествения ход на нещата, само че поддържането на общ езиков стандарт в актуалното общество става все по-трудно и по-трудно.
– Няма ли едно освобождение от дългогодишна норма, каквато е да вземем за пример цялостният член, да легитимира неграмотността?
– Преди време смятах, че това предписание (впрочем не е едно, а са група правила) ще отпадне. Сега обаче не съм толкоз уверена, че прогнозата ми ще се сбъдне. Не че аз считам правилото за доста нужно – не преставам да мисля, че то по-скоро затруднява постигането на общоприета писмена процедура. Но по-голямата част от българската интелигенция мощно се застъпва за него и го счита за належащо.
Може би още в учебно заведение се основава тази настройка, че българският правопис стъпва на правилото за цялостния и късия член, то стои в неговата основа и в случай че се отстрани, правописът ще рухне. Не, не е по този начин – това е единствено едно от разпоредбите, нищо няма да рухне. Но по-голямата част от хората просто не могат да си показват българския литературен език без това предписание. Някак даже на прочувствено равнище интелигенцията ни е привързана към него. При това състояние не виждам смисъл да се води полемика за или срещу премахването му, тя би била непродуктивна.
– По принцип имаме ли потребност от необятна социална полемика при налагането на промени в езиковата норма?
– Поначало е добре в полемики, които засягат такива съществени въпроси, да вземат участие представители на класи отвън Института за български език към Българска академия на науките. Би било добре да вземат участие писатели, публицисти, преводачи, редактори, коректори, текстописци, учители по български език и литература – въобще хора, които всекидневно боравят със словото. Но като имаме поради равнището на нашата просвета за диспути, вие мислите ли, че това е допустимо?
Затваряйки се в личния си балон, говорейки единствено с хората, които споделят в най-общи линии възгледите ни, мнението ни по разнообразни проблеми, бидейки по този начин капсулирани, по какъв начин да проведем публичен диалог? Ние не желаем да се изслушаме, не желаем да чуваме и още по-малко – да одобряваме непознати причини, даже и когато са рационални. Ето това доста ме тормози – все по-голямата изолираност на интелигентните българи едни от други. Страхувам се, че не можем да водим естествен диалог освен по въпросите на езика.
– Успявате ли в писмен диалог да коригирате грешките на хората към себе си, без да Ви се обидят? И коригирате ли ги изобщо?
– Публично не го върша в никакъв случай. Случвало се е може би пет-шест пъти до момента да напиша персонално известие на непосредствен човек. Но това беше доста от дълго време, скоро не съм го правила. Първо, тъй като не виждам необикновен смисъл, и второ – това е едно от разпоредбите, които бих предложила всички хора да съблюдават. Дори и да видите, че някой позволява правописни или пунктуационни неточности, не му правете обществено забележка. Какво ще постигнете с това? Най-много да обидите индивида. Ако толкоз държите да го поправите, направете го в персонално известие.
– В навечерието сме на Деня на будителите. Какво е този празник за Вас?
– Празникът стартира да се празнува през 1922 година за покачване духа на българския народ след провалянето в Първата международна война. Забранен е през 1945-а, след което е възобновен през 1992-ра. И ето, ние към този момент 28 години го честваме, само че аз към момента не виждам той да е изпълнен със наличие, което да ни е близко на душата. Дали тъй като си имаме 24 май и се получава – в някаква степен – повтаряне? Не споделям, че Денят на националните будители е непотребен. Но моето чувство е, че не съумяваме в действителност да го почувстваме като празник. Вместо това за следващ път си припомняме делата на нашите възрожденци. Да, те са създали грандиозни неща за своето време, никога не подценявам тяхната роля – по какъв начин бих могла? Но няма за какво да се лъжем – възрожденците към този момент са ни много далечни. Съвсем други проблеми вълнуват младежите през днешния ден. Ние все се опитваме да вдъхнем в съвремието някакъв остарял възрожденски дух, който не е жизнерадостен сега. А евентуално имаме потребност от това да намерим някакво свое ентусиазъм и да създадем нещо, за което ние самите имаме гений и качества. Ако всеки прави нещо положително в своята област, което да промени – въпреки и мъничко – обществото, би имало изгода.
– Осем са годините: началото поставихме през 2012 година, навръх 23 април. Не бях съобразила, че това е Международният ден на книгата. Но има една такава максима, че нищо не е инцидентно в този живот – съвпадението е било знаково. А за какво въобще сътворих този уебсайт? Няколко години преди този момент направих собствен блог, отдаден на българския език – „ Блогът на Павлина “. В него имаше една страница, която се наричаше „ Езикови питанки “ (впрочем и в този момент си съществува), и там всеки, който желаеше, можеше да задава въпроси в региона на българския език. А аз се стараех да му отговоря допустимо най-скоро. Но в един миг се запитах: за какво хората би трябвало да чакат? Няма ли да е хубаво, в случай че има оповестени някъде подготвени отговори на техните въпроси? Естествено, няма по какъв начин да се плануват всички читателски въпроси – езиковата процедура е необятна, може да има милиони проблеми. Даже не са и милиони, те са несъмнено колкото песъчинките в пустинята! Но въпреки всичко има въпроси, които доста хора си задават.
Така се получи, че разполагах с 2–3 месеца, в които нямах професионални задължения. Тази пауза в моята работа беше добре пристигнала, с цел да напиша първичните публикации, с които да тръгне уеб сайтът. Моята упоритост беше да стартираме с 1000 такива въпроси и отговори, само че в последна сметка започнахме с 850. Оттогава публикациите се натрупат, натрупат – и ето ни към този момент с 3004 проблема.
– Отнема ли доста време работата по уеб страницата?
– Ще ви кажа с огромна акуратност: през вчерашния ден или през днешния ден се навършва една година, откогато си засичам с една стратегия какъв брой време работя по обособените планове. Оказа се, че за тази една година съм работила повече от 200 часа по „ Как се написа? “. Ако приемем, че в годината има към 250 работни дни, това ще рече съвсем по един час всеки работен ден. Всяка писмен знак в „ Как се написа? “ е написана от мен, аз съм индивидът, който дава отговор на всички въпроси, заложени в пощата или в страницата във Facebook. Имам сътрудник, който се занимава с техническата част, само че наличието е напълно мое дело.
– Понеже приказваме за страница в интернет въпреки всичко, в реда на нещата е да се запитаме – дали през днешния ден, когато с помощта на интернет се показваме документално по-често и по-масово от всеки път, хората в действителност пишат по-неграмотно от преди? Или просто е станало по-видимо?
– Мисля, че и двата отговора са годни. За да кажем, че през днешния ден хората пишат по-неграмотно спрямо преди 20 или 40 години, би трябвало да имаме някаква статистическа база, върху която да стъпим. Аз не мога ей по този начин безконтролно да кажа: да, през днешния ден хората пишат по-неграмотно. По-скоро се допирам на наблюденията на учители, както и на преподаватели в университета. Все отново мисля, че равнището на просветеност не е спаднало толкоз фрапантно, колкото стана забележим методът, по който пишем. Нека се замислим – преди 40-50 години къде можехме да забележим по какъв начин написа средностатистическият българин? А през днешния ден всеки може да формулира мислите си документално и те да станат обществени за целия свят. Ето за какво считам драматизма, с който се подхожда по този въпрос, за прекален. В доста по-голяма степен видимостта на написаното се усили, в сравнение с равнището на грамотността спадна.
– Как можем да станем грамотни?
– Има едно пасивно ограмотяване, в случай че мога по този начин да го нарека. Когато човек чете, той се учи от метода, по който са написани текстовете. И в случай че ти четеш книги, минали през редактор и коректор, виждаш по какъв начин би трябвало да се написа, какъв е стандартът за оформяне на един писмен текст. В този смисъл ние, хората, които израснахме и се формирахме умишлено до 1990 година, имахме пред себе си мостри на словото. Всички книги, всички текстове, които можехме да четем, бяха издържани. Докато в този момент срещаме всевъзможни текстове – и грамотно, и, за жалост, необразовано написани.
– Тоест става по-трудно човек да направлява в морето от текстове и да се ограмоти посредством четене?
– Точно по този начин. Пасивното ограмотяване към този момент е по-трудно. А по какъв начин човек може да се ограмоти интензивно? Първо, като демонстрира огромна сдържаност към своите познания в региона на правописа, пунктуацията, граматиката, лексиката... Ако ти самият по-често се замисляш – а това дали е вярно, дали тук не сгреших? – и в случай че потърсиш информация, е доста по-голяма вероятността да осъзнаеш грешката и да я поправиш.
Тук идва вторият въпрос – къде да търсим в интернет? За голямо мое страдание – и за жалост на сътрудници и другари, а и на целокупната българска общност – Официалният правописен речник на българския език към момента не е наличен онлайн. Той съществува единствено на хартия, както, допускам, е известно и на доста от читателите на вестника. Чудя се по какъв начин е допустимо това, и постоянно се запитвам – добре, ние в кой век живеем? Вероятно е проблем на авторски права, само че въпреки всичко толкоз десетилетия минаха, не можа ли да се уреди този проблем?
Критикувайки неграмотността към нас, хайде най-малко това да създадем – да публикуваме този формален речник онлайн. Защото няма сега онлайн речник, който да е меродавен. Да, има доста онлайн източници за български език, само че нито един от тях не е съгласуван с настоящия правописен речник. В тези онлайн речници не е посочено каква база данни се ползва; не е ясно даже кой стои зад тях, кой поддържа тези уеб сайтове. Нека читателите ги употребяват, само че не с едно, а с две и три мислено. Може да прозвучи като самореклама, само че бих споделила, че „ Как се написа? “ е едно надеждно място, където бихте могли да извършите инспекция за настоящия правопис и граматика. В никакъв случай уеб сайтът не претендира за цялост, няма по какъв начин той да обхване цялото езиково благосъстояние на българския език, но въпреки всичко това, което е оповестено, е правдиво.
И още едно предизвестие да насочва – доста читатели разчитат на Google. Когато се двоумят сред два разновидността – да речем, „ споменавам “ и „ опоменавам “, – те ревизират броя на резултатите. Щом за „ споменавам “ има повече резултати, си споделят: аха, значи това е вярното. Обаче тук има доста подводни камъни, а в последно време се е появил и още един, който аз бих определила като голям риф. Първо, когато търсиш някоя дума, в доста от случаите тя ще съвпадне с дума в различен славянски език, който употребява кирилицата – съветски, македонски, сръбски и други Може да прозвучи като куриоз, само че са ми задавали въпрос в уеб страницата: „ Как е вярно: „ пишете “ или „ пишите “? “. И аз недоумявам – та това е главен глагол в българския език и би трябвало всеки да знае по какъв начин се спряга: аз пиша, ти пишеш, вие пишете. Как може на някого да му хрумне, че може да е „ пишите “? В един миг обаче затоплям, че на съветски това е форма за повелително наклонение – „ Пишите правильно! “. А в последно време се натъквам и на ужасно доста уеб сайтове, които са преведени от съветски на български автоматизирано, без човешка интервенция. Това към този момент води не до деформиране, а до извращаване на резултатите.
Получава се по този начин, че интернет може по-скоро да ни подведе, когато търсим информация. Важно е по какъв начин търси човек в актуалния свят, и освен във връзка с правописа – той постоянно би трябвало да търси сериозно.
– Споделяли сте мнението, че книжовните правила изостават от естествения ход на езика…
– Това е естественото положение на нещата – книжовната норма да изостава от говоримия език. Проблем се получава, когато това закъснение стартира да се трансформира в бездна. Мисля си, че към този момент настава интервал, в който ще бъде преосмислена теорията за книжовните езици, тъй като тази доктрина, която води началото си от 30-те години на XX век, в актуалното софтуерно време най-малкото е добре да се преразгледа. Не знам дали е за жалост, или просто би трябвало да приемем естествения ход на нещата, само че поддържането на общ езиков стандарт в актуалното общество става все по-трудно и по-трудно.
– Няма ли едно освобождение от дългогодишна норма, каквато е да вземем за пример цялостният член, да легитимира неграмотността?
– Преди време смятах, че това предписание (впрочем не е едно, а са група правила) ще отпадне. Сега обаче не съм толкоз уверена, че прогнозата ми ще се сбъдне. Не че аз считам правилото за доста нужно – не преставам да мисля, че то по-скоро затруднява постигането на общоприета писмена процедура. Но по-голямата част от българската интелигенция мощно се застъпва за него и го счита за належащо.
Може би още в учебно заведение се основава тази настройка, че българският правопис стъпва на правилото за цялостния и късия член, то стои в неговата основа и в случай че се отстрани, правописът ще рухне. Не, не е по този начин – това е единствено едно от разпоредбите, нищо няма да рухне. Но по-голямата част от хората просто не могат да си показват българския литературен език без това предписание. Някак даже на прочувствено равнище интелигенцията ни е привързана към него. При това състояние не виждам смисъл да се води полемика за или срещу премахването му, тя би била непродуктивна.
– По принцип имаме ли потребност от необятна социална полемика при налагането на промени в езиковата норма?
– Поначало е добре в полемики, които засягат такива съществени въпроси, да вземат участие представители на класи отвън Института за български език към Българска академия на науките. Би било добре да вземат участие писатели, публицисти, преводачи, редактори, коректори, текстописци, учители по български език и литература – въобще хора, които всекидневно боравят със словото. Но като имаме поради равнището на нашата просвета за диспути, вие мислите ли, че това е допустимо?
Затваряйки се в личния си балон, говорейки единствено с хората, които споделят в най-общи линии възгледите ни, мнението ни по разнообразни проблеми, бидейки по този начин капсулирани, по какъв начин да проведем публичен диалог? Ние не желаем да се изслушаме, не желаем да чуваме и още по-малко – да одобряваме непознати причини, даже и когато са рационални. Ето това доста ме тормози – все по-голямата изолираност на интелигентните българи едни от други. Страхувам се, че не можем да водим естествен диалог освен по въпросите на езика.
– Успявате ли в писмен диалог да коригирате грешките на хората към себе си, без да Ви се обидят? И коригирате ли ги изобщо?
– Публично не го върша в никакъв случай. Случвало се е може би пет-шест пъти до момента да напиша персонално известие на непосредствен човек. Но това беше доста от дълго време, скоро не съм го правила. Първо, тъй като не виждам необикновен смисъл, и второ – това е едно от разпоредбите, които бих предложила всички хора да съблюдават. Дори и да видите, че някой позволява правописни или пунктуационни неточности, не му правете обществено забележка. Какво ще постигнете с това? Най-много да обидите индивида. Ако толкоз държите да го поправите, направете го в персонално известие.
– В навечерието сме на Деня на будителите. Какво е този празник за Вас?
– Празникът стартира да се празнува през 1922 година за покачване духа на българския народ след провалянето в Първата международна война. Забранен е през 1945-а, след което е възобновен през 1992-ра. И ето, ние към този момент 28 години го честваме, само че аз към момента не виждам той да е изпълнен със наличие, което да ни е близко на душата. Дали тъй като си имаме 24 май и се получава – в някаква степен – повтаряне? Не споделям, че Денят на националните будители е непотребен. Но моето чувство е, че не съумяваме в действителност да го почувстваме като празник. Вместо това за следващ път си припомняме делата на нашите възрожденци. Да, те са създали грандиозни неща за своето време, никога не подценявам тяхната роля – по какъв начин бих могла? Но няма за какво да се лъжем – възрожденците към този момент са ни много далечни. Съвсем други проблеми вълнуват младежите през днешния ден. Ние все се опитваме да вдъхнем в съвремието някакъв остарял възрожденски дух, който не е жизнерадостен сега. А евентуално имаме потребност от това да намерим някакво свое ентусиазъм и да създадем нещо, за което ние самите имаме гений и качества. Ако всеки прави нещо положително в своята област, което да промени – въпреки и мъничко – обществото, би имало изгода.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ