Не повярвах на очите си, но бебето ми го нямаше в количката…
Имахме прелестно семейство. Роди ни се наследник, брачният партньор ми беше на седмото небе от благополучие. А аз просто обожавах своя наследник Антон.
Антон беше на 4 месеца и трябваше още веднъж да бъде прегледан в поликлиниката.Тъй като поликлиниката не беше надалеч от у дома и беше прекрасен ден, отидохме с количката.
Изследването не лиши доста време и постепенно се заприбрахме към у дома. По пътя стопирах в дребен магазин, който продаваше апетитен, топъл самун.
Антон спеше умерено, аз паркирах колчиката до магазина и отидох за самун. Нямаше опашка, единствено една баба пред мен, само че тя доста дълго си търсеше портфейла, а след това броеше дребните си.
След като купих самун, излязох на улицата, количката беше на мястото си, само че синът ми не беше в нея. Дори не можете да си визиите какъв смут ме обзе.
Аз, не вярвайки на очите си, опипах вътре в количката и чак тогава ми просветна – детето беше откраднато. Краката ми се подкосиха, пред очите ми притъмня, помня по какъв начин изкрещях с див глас, след което изгубих схващане.
Събудих се в болнично легло. Отначало даже не разбрах къде се намирам, какво става с мен? Тогава в паметта ми изплува ужасна картина – празната количка. Исках да изкрещя, само че не можех, като че ли бях вцепенена.
Изведнъж в коридора се чу звук, писъци и брачният партньор ми нахлу в отделението. Погледнах го и от очите ми потекоха сълзи, по какъв начин да кажа, че синът ни е похитен.
Олег се приближи до леглото, хвана ме за ръката и сподели безшумно:
~ Не се притеснявай, успокой се, всичко е наред. Антон е вкъщи с баба си.
Нищо не можах да схвана. Как вкъщи? Сънувах ли всичко това?
~ Как вкъщи? – попитах с едвам осезаем глас. Поисках да ми изясни какво се случва.
Мъжът ми погледна встрани и продължи:
– Карах към за обяд, виждам пред магазина е нашата количка. Спрях, приближи се, а вътре беше синът ни. Колко пъти съм те предупреждавал да не оставяш Антон в количката без контрол. Разбира се, разбрах, че си в магазина. Но бях обзет от подобен яд, че без да се двоумя, взех сина си и го заведох вкъщи. Исках дати дам урок. Съжалявам, едвам в този момент разбрах, че съм се държал неуместно – Олег се опита да ме целуне, само че аз внезапно протегнах ръце напред, спирайки опита му.
– Махай се, не желая да те виждам повече – съумях да кажа единствено, като се извърнах от него.
Мъжът ми безмълвно стана и излезе от стаята, евентуално осъзнавайки, че е неефикасно да приказва с мен в този момент. Нямах потребност от извинението му.
Докторът влезе в отделението, погледна ме със състрадание, очевидно към този момент знаеше в каква история съм се забъркала.
~ Успокойте се, не трябва да нервничите. Имахте хипертонична рецесия и сърцето ви играе номера – сподели лекарят.
Сълзи потекоха от очите ми и не можах да се сдържа. Това бяха както сълзи на наслада (Антон е у дома), по този начин и сълзи на ненавист. Защо брачният партньор ми ми предизвиква това? Никога не съм страдала от кръвно и сърцето ми постоянно е било в ред. И ето ти това.
Ами в случай че не ме бяха избавили? Както по-късно разбрах, продавачката в магазина е извикала кола за спешна помощ в точния момент. Благодаря й.
Едвамесец по-късно ме изписаха от болничното заведение. Оказа се, че съм получила инфаркт. Лекарите се опасяваха за здравето ми. Естествено млякото ми свърши. Съпругът ми идваше при мен съвсем всеки ден, носеше нужните медикаменти, плодове. Свекърва ми седеше със сина си, даже си взе отпуска за това. Все още съм й признателна.
Антон се трансформира от умерено бебе в капризно. Заради неочакваното отделяне от кърмата. Не можех да си намеря място в болничното заведение, нито ден не изкарах без успокоителни.
Разбира се, простих на брачна половинка си, само че обидата към момента се таеше в душата ми. За един ден се трансфорах от крепко, радостно момиче в отпаднал неработоспособен.
Когато ме изписаха, лекарят ми предложи да понижа безпокойството, да върша извършения и да вървя в болница на всеки шест месеца за рехабилитация. Синът ми се отби от мен за един месец, непрекъснато беше придирчив, спеше и се хранеше неприятно.
Още един път желая да кажа огромно благодаря на моята свекърва Елена. Тя краткотрайно се реалокира при мъжа ми, с цел да оказва помощ. Родителите ми починаха от дълго време, отгледана съм от баба ми, която също към този момент я няма. Така че нямаше кой да ми помогне от моя страна.
Постепенно животът влезе в своето русло, само че тогава пристигна ново злощастие, което не чаках. Когато синът ми беше на три години, брачният партньор ми ме напусна.
Не, не просто си потегли, а подло избяга. Замина в командировка и не се върна. Дори не ми сподели, а плахо ми написа писмо, в което сподели ясно, че любовта е предходна, срещнал е друга жена. Оказва се, че дълго се е подготвял да замине за различен град, при новата си обич. Дори родителите му не бяха наясно с аферите му.
Това беше удар под пояса. Цял месец бях в болничното заведение. Не желаех да пребивавам. Разбирам го, за какво му е болна брачна половинка? Мъжете обичат здрави съпруги, а тук има жена с болно сърце. И кой ме направи такава, той, несъмнено, ясно не помни.
Но трябваше да остане още в името на сина си, най-малко да го вдигне на крайници. Още един път благодаря на свекърва ми и свекър ми, те не ни оставиха с Антон, помагаха ни във всичко – от храна до физическа помощ. Веднъж Елена след бягството на сина си ми сподели:
– Нищо, дъще, в никакъв случай няма да оставим теб и Антон. Но на Олег, макар че е мой наследник, не мога да простя. Как можа да постъпи по този начин? Най-вероятно той самият не може да си го елементарни, позор го е да те огледа в очите.
Така си живеем. Антон потегли на детска градина, а аз в университет. Втората ми майка настояваше за това. Сменихме два жилището за един огромен и в този момент живеем като едно огромно, приятелско семейство. Рядко се чуваме с Олег. Знам, че има щерка.
Но той въобще не оказва помощ на сина си, даже не изпрати някой лев за рождения му ден. Нека Бог да го съди…
А вие какво мислите, може би и аз имам някаква виновност, само че брачният партньор ми прав ли е?
