Косово и Сърбия – война без край
Има две противоположни позиции в тази ситуация „ Косово “. Сърбия не може да одобри действителността, че Косово или голяма част от него е изгубена вечно. Косово от своя страна ще се стреми непременно да получи самопризнание от Белград за своята самостоятелност, както и цялостно самопризнание от интернационалната общественост. Засега допирни точки сред двете страни няма.
Проблемът „ Косово “ съществува повече от столетие. Той поражда с вкарването на съвсем половин милион албанци в Югославия през 1918 година За първи път два противоположни и враждуващи етноса са вкарани в една страна. Опасността от големите грижи, които той ще сътвори на Белград, споделя известният академик и ръководител на Сръбската академия на науките акад. Васа Чубрилович, който през 1937 година излиза със конфиденциален меморандум до премиера на тогавашна Югославия, в който предлага ликвидирането на албанския етнос в границите на югославската страна. Методите, изброени в меморандума за провеждането на този акт, са четири. Първо, привличане и подкупване на най-будните младежи от Косово за идеята на Сърбия. Второ, насърчаване на смесените бракове. Трето, изселване на част от албанците, и четвърто, инсцениране на протести измежду албанците и брутално потушаване, само че не от армията, а от паравоенни сили.
Втората международна война осуетява този проект. По време на войната враждебността сред сърби и албанци взема многочислени жертви и от двете страни. След 1944-5 година албанците са включени в Сръбската република. Чувствайки се застрашени за своето битие, и заради особените взаимоотношения сред двата етноса, те издигат две тези, които извършват с изключителна поредност. А точно: не е същински албанец този, който няма най-малко 7 деца, и второ – албанската майка ще пречупи сръбския щик. Така се случва бурният и невиждан за Европа през XX век демографски взрив. За 18-20 години албанският етнос в Югославия се удвоява. При преброяванията там, които са на 10 години, данните са следните. След войната албанците са към половин милион, 1952 година те са 750 000, а 1961 година нарастват на 915 000. След 10 години през 1971 година – към този момент са 1 309 000, през 1981-а нахвърлят 2 милиона, а 1991-а при разпада на Югославия са към 3 милиона. Тоест за 45 години албанците нарастват 6 пъти.
Този демографски взрив съществено смущава ръководещите. В тази връзка и след бурните албански митинги съветникът на Йосип Броз Тито – Лео Матев, който е и шеф на Института по външна политика, предизвестява, че най-голямата заплаха за стабилността на югославската федерация не са хърватите, а албанците в Косово.
Всички опити на югославското управление за приобщаване, разселване, усвояване и денационализиране на албанската общественост се оказват напразни. Силният националистически дух, дълбоката злост сред албанци и сърби, както и стремежът на косоварите да се обединят с Албания, са съществени фактори, които провалят желанията на Белград. Факт е, че още през 1986 година иредентизмът (политическо придвижване за анексиране на непознати територии към хипотетично еднонационалната държава) взема изключителни мащаби – над 50 албански националисти са задържани, от които 33-ма са наказани и изпратени в пандиза.
Обединението на албанците в една страна е въпрос, който рано или късно ще бъде осъществен. За страдание, Европейски Съюз гледа на него много незадълбочено, неенергично и несъответстващо, поддържайки правилото за опазване на статуквото. Кое статукво обаче? Това, което подсигурява непоклатимост и сигурност в даден район ли? Съществуващата конюнктура на Косово подсигурява тъкмо противоположното – неустановеност, напрежение, липса на всякакво доверие и даже военни спорове.
Кой има интерес от такова „ статукво “? Очевидно, някои западни външни сили, само че никога това не са албанците и сърбите. Жалко, че двете страни – сръбската и албанската, пропуснаха един извънреден исторически късмет при започване на 90-те години на XX век да решат казуса посредством делба на Косово.
Впрочем, по този въпрос бях потърсен от дипломат от Белград за консултация да дам своето мнение. Те не се споразумяха по въпроса кой какъв брой да получи от Косово. Сърбите упорстваха за 40%, до момента в който албанците бяха склонни да им правят отстъпка единствено 30%, защото сръбското население представляваше 12% от жителите на Косово. И двете страни не отстъпват и отстояват своите позиции. Продължаващият демографски взрив и поддръжката, която косовските албанци получават извън, още повече ще подтиква както напъните за признание на Косово за самостоятелна страна, по този начин и албанците за сливане на албанския етнос в една страна. Наред с това обаче Косово ще остане район на неустойчивост и евентуална опасност за сигурността на Балканите. Окончателното решение на казуса „ Косово “ би трябвало да се търси в обединяването й в една страна. Това внезапно ще редуцира демографския взрив, който ще бъде доведен до естествени рамки на раждаемост и ще пречупи албанската демографска експанзия освен на Косово и Македония, само че и на Балканите. Запазването на демографските индикатори значи, че единствено след няколко десетилетия албанците ще набъбнат на 30-40 милиона, заради което освен Косово и Македония, само че и Балканите ще им станат незадоволителни за това голямо население.
Митът за Велика Албания
Тук се сблъскваме с мита за Велика Албания, стартиран от недоброжелатели и непознаващи казуса. Колко велика ще стане Албания, която е 28 000 кв. километра и прибави към себе си 10 000 кв. км от Косово и още 4-5000 кв км от изцяло албанизираните елементи от Вардарска Македония? Какво ужасно има в появяването на една страна от 43 000 кв. км със 7-8 милионно население! Кого ще заплаши тя, откакто е три пъти по-малка от Гърция и два пъти по-малка от България и толкоз от Сърбия? Националистите в такава Албания ще бъдат принудени да се грижат за стандарта и ситуацията на популацията в границите на така наречен Велика Албания, а не посредством демографска експанзия да завоюват непознати земи.
Проблемът „ Косово “ съществува повече от столетие. Той поражда с вкарването на съвсем половин милион албанци в Югославия през 1918 година За първи път два противоположни и враждуващи етноса са вкарани в една страна. Опасността от големите грижи, които той ще сътвори на Белград, споделя известният академик и ръководител на Сръбската академия на науките акад. Васа Чубрилович, който през 1937 година излиза със конфиденциален меморандум до премиера на тогавашна Югославия, в който предлага ликвидирането на албанския етнос в границите на югославската страна. Методите, изброени в меморандума за провеждането на този акт, са четири. Първо, привличане и подкупване на най-будните младежи от Косово за идеята на Сърбия. Второ, насърчаване на смесените бракове. Трето, изселване на част от албанците, и четвърто, инсцениране на протести измежду албанците и брутално потушаване, само че не от армията, а от паравоенни сили.
Втората международна война осуетява този проект. По време на войната враждебността сред сърби и албанци взема многочислени жертви и от двете страни. След 1944-5 година албанците са включени в Сръбската република. Чувствайки се застрашени за своето битие, и заради особените взаимоотношения сред двата етноса, те издигат две тези, които извършват с изключителна поредност. А точно: не е същински албанец този, който няма най-малко 7 деца, и второ – албанската майка ще пречупи сръбския щик. Така се случва бурният и невиждан за Европа през XX век демографски взрив. За 18-20 години албанският етнос в Югославия се удвоява. При преброяванията там, които са на 10 години, данните са следните. След войната албанците са към половин милион, 1952 година те са 750 000, а 1961 година нарастват на 915 000. След 10 години през 1971 година – към този момент са 1 309 000, през 1981-а нахвърлят 2 милиона, а 1991-а при разпада на Югославия са към 3 милиона. Тоест за 45 години албанците нарастват 6 пъти.
Този демографски взрив съществено смущава ръководещите. В тази връзка и след бурните албански митинги съветникът на Йосип Броз Тито – Лео Матев, който е и шеф на Института по външна политика, предизвестява, че най-голямата заплаха за стабилността на югославската федерация не са хърватите, а албанците в Косово.
Всички опити на югославското управление за приобщаване, разселване, усвояване и денационализиране на албанската общественост се оказват напразни. Силният националистически дух, дълбоката злост сред албанци и сърби, както и стремежът на косоварите да се обединят с Албания, са съществени фактори, които провалят желанията на Белград. Факт е, че още през 1986 година иредентизмът (политическо придвижване за анексиране на непознати територии към хипотетично еднонационалната държава) взема изключителни мащаби – над 50 албански националисти са задържани, от които 33-ма са наказани и изпратени в пандиза.
Обединението на албанците в една страна е въпрос, който рано или късно ще бъде осъществен. За страдание, Европейски Съюз гледа на него много незадълбочено, неенергично и несъответстващо, поддържайки правилото за опазване на статуквото. Кое статукво обаче? Това, което подсигурява непоклатимост и сигурност в даден район ли? Съществуващата конюнктура на Косово подсигурява тъкмо противоположното – неустановеност, напрежение, липса на всякакво доверие и даже военни спорове.
Кой има интерес от такова „ статукво “? Очевидно, някои западни външни сили, само че никога това не са албанците и сърбите. Жалко, че двете страни – сръбската и албанската, пропуснаха един извънреден исторически късмет при започване на 90-те години на XX век да решат казуса посредством делба на Косово.
Впрочем, по този въпрос бях потърсен от дипломат от Белград за консултация да дам своето мнение. Те не се споразумяха по въпроса кой какъв брой да получи от Косово. Сърбите упорстваха за 40%, до момента в който албанците бяха склонни да им правят отстъпка единствено 30%, защото сръбското население представляваше 12% от жителите на Косово. И двете страни не отстъпват и отстояват своите позиции. Продължаващият демографски взрив и поддръжката, която косовските албанци получават извън, още повече ще подтиква както напъните за признание на Косово за самостоятелна страна, по този начин и албанците за сливане на албанския етнос в една страна. Наред с това обаче Косово ще остане район на неустойчивост и евентуална опасност за сигурността на Балканите. Окончателното решение на казуса „ Косово “ би трябвало да се търси в обединяването й в една страна. Това внезапно ще редуцира демографския взрив, който ще бъде доведен до естествени рамки на раждаемост и ще пречупи албанската демографска експанзия освен на Косово и Македония, само че и на Балканите. Запазването на демографските индикатори значи, че единствено след няколко десетилетия албанците ще набъбнат на 30-40 милиона, заради което освен Косово и Македония, само че и Балканите ще им станат незадоволителни за това голямо население.
Митът за Велика Албания
Тук се сблъскваме с мита за Велика Албания, стартиран от недоброжелатели и непознаващи казуса. Колко велика ще стане Албания, която е 28 000 кв. километра и прибави към себе си 10 000 кв. км от Косово и още 4-5000 кв км от изцяло албанизираните елементи от Вардарска Македония? Какво ужасно има в появяването на една страна от 43 000 кв. км със 7-8 милионно население! Кого ще заплаши тя, откакто е три пъти по-малка от Гърция и два пъти по-малка от България и толкоз от Сърбия? Националистите в такава Албания ще бъдат принудени да се грижат за стандарта и ситуацията на популацията в границите на така наречен Велика Албания, а не посредством демографска експанзия да завоюват непознати земи.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ