Отбелязваме 95 години от смъртта на Христо Смирненски
Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) или Ведбал (17 септември 1898 - 18 юни 1923) е роден в град Кукуш, днешна Гърция.
След опожаряването на родния му град, той се реалокира със фамилията си в крайните източни квартали на София.
Работи известно време като вестникар и кореспондент, а също и като писар. Поетът е ослепителен представител на постсимволизма в българската литература.
Писателската му активност стартира още в гимназиалния курс, когато той написа хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си гибел (едва на 25-годишна възраст), той се слави като много работлив създател - едно от последните издания на събраните му съчинения се състоят от осем тома.
През пролетта на 1921 година Смирненски заболява от паратиф и през лятото отпътува в рилското село Радуил, с цел да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да написа и разгласява лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони.
По случай една стачка на тютюневите служащи написа стихотворението „ Жълтата гостенка “ (15 юли 1922). През 1922 година още веднъж не се усеща добре и през лятото отпътува за Радуил, при свои другари.
Там прекарва един изключително плодотворен месец и написва стихотворенията „ Юноша “ и „ Каменарче “, фейлетоните „ В трена “ и „ В Самоковския общински съвет “, импресиите „ Босоногите деца “ и „ Смело, товаришчи! “, очерците „ Пожар в Рила “ и „ Куртова поляна “.
В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство.
В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 година е в интервал на особена креативна интензивност. Пише „ Зимни вечери “, „ Роза Люксембург “, „ Съветска Русия “ и сатирата „ На посетители у дявола “.
Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 година поетът издъхва. „ Поиска лист да написа, само че това си остава последното негово предпочитание “, спомня си по-късно сестра му.
Тялото на Христо е изложено в църквата „ Свети Крал “ още по пладне същия ден, където трогателно слово произнася Гео Милев.
А тук споделяме с вас едно от най-известните стихотворения на поета "Да бъде ден! ":
Нощта е черна и злокобна,
нощта е ледна като гибел.
В раздраната земна гръд
струи се постепенно кръв гореща.
В димящите отломки
безокий дявол на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безкрай звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи пагубен контур
на някакъв колосален кръст,
и хилядни тълпи отвсякъде
вървят, подгонени натам
от яростта на златний господ.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се колкото да.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един блян, фантазия една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървясъл терор,
през ужаса на мрак леден
размирен зов гърми навсякъде:
"Да бъде ден! Да бъде ден! "
За още потребни и практични публикации харесайте страницата ни във Фейсбук ТУК.
След опожаряването на родния му град, той се реалокира със фамилията си в крайните източни квартали на София.
Работи известно време като вестникар и кореспондент, а също и като писар. Поетът е ослепителен представител на постсимволизма в българската литература.
Писателската му активност стартира още в гимназиалния курс, когато той написа хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си гибел (едва на 25-годишна възраст), той се слави като много работлив създател - едно от последните издания на събраните му съчинения се състоят от осем тома.
През пролетта на 1921 година Смирненски заболява от паратиф и през лятото отпътува в рилското село Радуил, с цел да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да написа и разгласява лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони.
По случай една стачка на тютюневите служащи написа стихотворението „ Жълтата гостенка “ (15 юли 1922). През 1922 година още веднъж не се усеща добре и през лятото отпътува за Радуил, при свои другари.
Там прекарва един изключително плодотворен месец и написва стихотворенията „ Юноша “ и „ Каменарче “, фейлетоните „ В трена “ и „ В Самоковския общински съвет “, импресиите „ Босоногите деца “ и „ Смело, товаришчи! “, очерците „ Пожар в Рила “ и „ Куртова поляна “.
В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство.
В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 година е в интервал на особена креативна интензивност. Пише „ Зимни вечери “, „ Роза Люксембург “, „ Съветска Русия “ и сатирата „ На посетители у дявола “.
Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 година поетът издъхва. „ Поиска лист да написа, само че това си остава последното негово предпочитание “, спомня си по-късно сестра му.
Тялото на Христо е изложено в църквата „ Свети Крал “ още по пладне същия ден, където трогателно слово произнася Гео Милев.
А тук споделяме с вас едно от най-известните стихотворения на поета "Да бъде ден! ":
Нощта е черна и злокобна,
нощта е ледна като гибел.
В раздраната земна гръд
струи се постепенно кръв гореща.
В димящите отломки
безокий дявол на войната
развял е хищно знамената
и меч въз меч безкрай звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи пагубен контур
на някакъв колосален кръст,
и хилядни тълпи отвсякъде
вървят, подгонени натам
от яростта на златний господ.
И мрака става по-дълбок,
тълпите нижат се колкото да.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един блян, фантазия една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървясъл терор,
през ужаса на мрак леден
размирен зов гърми навсякъде:
"Да бъде ден! Да бъде ден! "
За още потребни и практични публикации харесайте страницата ни във Фейсбук ТУК.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ