Нещо гордо имаше в съдбите ни...
Христо Черняев
През лятото на 1949 година Съюзът на българските писатели провежда в старопланинското градче Своге 45-дневен курс за млади литературни създатели. Пристигахме напряко от бригадирските обекти на Копринка и Димитровград, от строящите се далекопроводи и железопътни линии, от кооперативните поля, от университетските аудитории. Всички носехме загара на горещото българско лято. Своге стана първата младежка литературна столица.
Нещо гордо имаше в орисите ни.
Едни от нас към този момент бяха с пъстри биографии. Давид Овадия беше взел участие (и освен той) в антифашистката битка и неотдавна бе издал първата си стихосбирка " Партизански дневник ". Тук бяха Атанас Наковски, Борис Крумов, Васил Колевски, Василка Хинкова, Владимир Голев, Вътьо Раковски, упоменатият Давид Овадия, Дешко Дешков, Димитър Ненчев, Димчо Маринов, Добри Жотев, Здравко Петров, Иван Димитров, Иван Радоев, Иван Рудников, Йордан Милтенов, Илиана Георгиева, Илия Димитров, Йордан Русков, Климент Цачев, Любен Станев, Людмила Исаева, Найден Вълчев, Никола Запрянов, Никола Тр. Николов, Николай Соколов, Николай Цонев, Орлин Орлинов, Петър Алипиев, Пламен Цонев, Росен Василев, Серафим Северняк, Слав Г. Караславов, Стаменка Христозова, Станка Пенчева, Стефан Поптонев, Стоян Етърски, Тоно Лазаров, Усин Керим, Христиана Василева, Христо Сантов, Христо Черняев, Цветан Цветанов, Цветан Росен.
Отговорник на литературния ни курс беше Яко Молхов.
Всеки ден имахме забавни занятия. Разговаряхме за художественото майсторство в другите жанрове, четяхме творбите си и ги обсъждахме. Професор Георги Цанев ни приказва за българската литература след Освобождението. За построяването на креативната персона и за креативния развой чухме непринудено бликнали мисли от Орлин Василев. Ламар сладкодумно ни описа за Гео Милев, а Христо Радевски - за Смирненски. Стоян Каролев показа с нас размишления за изкуството и литературата.
Оживени диалози имахме с Никола Фурнаджиев, Георги Караславов, Младен Исаев, Борис Делчев, Калина Малина, Камен Калчев и други, които ни посетиха.
Помня по какъв начин с напевния си глас Димитър Полянов ни разказа своя креативен път. Беше ни любопитно да чуем от устата му стихотворение, написано под мощното въздействие на " Моята молитва " от Ботев. Старият пролетарски стихотворец тогава живееше последните си години. Срещата му с нас го трогваше, той се вълнуваше и в тихата му усмивка имаше нещо детско.
Една от най-интересните ни срещи беше с живия класик на българската литература Елин Пелин. Чакахме го дълго в избрания ден. Пусна се слух, че е дошъл в Своге..., само че при нас го нямаше. Няколко души тръгнахме да го търсим. Сърцата ни биеха учестено при мисълта за срещата ни с огромния публицист. Предварително изпитвахме известна несръчност. Аз скритом оглеждах износените си облекла и прашните си, съвсем скъсани обувки... Открихме го в една дребна кръчмица в края на Своге. Той не беше самичък. Заедно с Александър Балабанов бяха седнали край маса с две чаши, цялостни с вино. Елин Пелин ни посрещна ухилен, стисна ни напълно естествено и доброволно ръцете и сподели: " Сядайте! " Смущението ни внезапно се изпари. Великият публицист излъчваше невероятна елементарност и искреност, предразполагаше незабавно за сладка раздумка. Професор Балабанов беше със запретнати крачоли (единият малко по-нагоре), защото, щом пристигнали в Своге, първо, по думите на Елин Пелин, отишли за риба на Искъра. Балабанов упорствал и Елин Пелин не можел да откаже на приятеля си. В кръчмата те чакаха да се опържи рибата. За Александър Балабанов бяхме чували доста радостни истории и по тази причина не ни учуди желанието му да отидат точно за риба. Той седеше вътрешно разтревожен и със зачервено лице. И двамата ни увериха, че ще изпълнят обещанието си към курса на младите писатели, въпреки че Елин Пелин с присъщата му невзискателност споделяше: " Не може ли без мене? " или " Какво мога да ви кажа аз? " Още там, в кръчмата, чухме от него скъпи мисли за художественото творчество. Той ни загатна и имената на остарели другари, с които е дружил, загатна и за някои отдавнашни литературни разногласия. Това, че Елин Пелин елементарно отстрани дистанцията сред себе си и нас, ни окопити и ободри. Бавния му глас, замислен, мек, търсещ точния израз, като че ли слушам и в този момент. Големият публицист, някак муден и наедрял, поуморен от живота, подсещаше за едно непрестанно усърдие, осенено от колосален гений. Нищо не звучеше или не изглеждаше изкуствено у Елин Пелин. Разбира се, той и Балабанов се срещнаха с всички от нашия курс. Разговорът мина оживено, с доста заложени от нас въпроси. Елин Пелин отговаряше задълбочено, просто и духовито. Каза ни по какъв начин е написал " Гераците ", " Земя " и " Андрешко " и кои са многочислените му псевдоними. Той показа и компликациите си по отношение на романа, който тогава пишеше. За свои учители смяташе Тургенев, Мопасан и Алфонс Доде. След срещата всички си направихме фотография.
...Дните се нижеха бързо.
В следобедите трябваше да почиваме, само че не бяхме привикнали на това и излизахме от постройката на остарялата гимназия " Отец Паисий ", където беше общежитието ни, и кръстосвахме из Своге. Или се къпехме в Искъра, който тогава беше доста чист, и отново продължавахме да спорим и да откриваме литературни истини.
Лятото сипеше плам над Стара планина. Наоколо мощно миришеше на топли планински билки и на смола от траверсите по моста над Искъра. Синият параклис все по този начин стоеше сред линията и реката на дребното си хълмче.
Ние не бяхме привикнали да бъдем на едно място.
Призивните свирки на влаковете ни напомняха, че ни следва път.
През лятото на 1949 година Съюзът на българските писатели провежда в старопланинското градче Своге 45-дневен курс за млади литературни създатели. Пристигахме напряко от бригадирските обекти на Копринка и Димитровград, от строящите се далекопроводи и железопътни линии, от кооперативните поля, от университетските аудитории. Всички носехме загара на горещото българско лято. Своге стана първата младежка литературна столица.
Нещо гордо имаше в орисите ни.
Едни от нас към този момент бяха с пъстри биографии. Давид Овадия беше взел участие (и освен той) в антифашистката битка и неотдавна бе издал първата си стихосбирка " Партизански дневник ". Тук бяха Атанас Наковски, Борис Крумов, Васил Колевски, Василка Хинкова, Владимир Голев, Вътьо Раковски, упоменатият Давид Овадия, Дешко Дешков, Димитър Ненчев, Димчо Маринов, Добри Жотев, Здравко Петров, Иван Димитров, Иван Радоев, Иван Рудников, Йордан Милтенов, Илиана Георгиева, Илия Димитров, Йордан Русков, Климент Цачев, Любен Станев, Людмила Исаева, Найден Вълчев, Никола Запрянов, Никола Тр. Николов, Николай Соколов, Николай Цонев, Орлин Орлинов, Петър Алипиев, Пламен Цонев, Росен Василев, Серафим Северняк, Слав Г. Караславов, Стаменка Христозова, Станка Пенчева, Стефан Поптонев, Стоян Етърски, Тоно Лазаров, Усин Керим, Христиана Василева, Христо Сантов, Христо Черняев, Цветан Цветанов, Цветан Росен.
Отговорник на литературния ни курс беше Яко Молхов.
Всеки ден имахме забавни занятия. Разговаряхме за художественото майсторство в другите жанрове, четяхме творбите си и ги обсъждахме. Професор Георги Цанев ни приказва за българската литература след Освобождението. За построяването на креативната персона и за креативния развой чухме непринудено бликнали мисли от Орлин Василев. Ламар сладкодумно ни описа за Гео Милев, а Христо Радевски - за Смирненски. Стоян Каролев показа с нас размишления за изкуството и литературата.
Оживени диалози имахме с Никола Фурнаджиев, Георги Караславов, Младен Исаев, Борис Делчев, Калина Малина, Камен Калчев и други, които ни посетиха.
Помня по какъв начин с напевния си глас Димитър Полянов ни разказа своя креативен път. Беше ни любопитно да чуем от устата му стихотворение, написано под мощното въздействие на " Моята молитва " от Ботев. Старият пролетарски стихотворец тогава живееше последните си години. Срещата му с нас го трогваше, той се вълнуваше и в тихата му усмивка имаше нещо детско.
Една от най-интересните ни срещи беше с живия класик на българската литература Елин Пелин. Чакахме го дълго в избрания ден. Пусна се слух, че е дошъл в Своге..., само че при нас го нямаше. Няколко души тръгнахме да го търсим. Сърцата ни биеха учестено при мисълта за срещата ни с огромния публицист. Предварително изпитвахме известна несръчност. Аз скритом оглеждах износените си облекла и прашните си, съвсем скъсани обувки... Открихме го в една дребна кръчмица в края на Своге. Той не беше самичък. Заедно с Александър Балабанов бяха седнали край маса с две чаши, цялостни с вино. Елин Пелин ни посрещна ухилен, стисна ни напълно естествено и доброволно ръцете и сподели: " Сядайте! " Смущението ни внезапно се изпари. Великият публицист излъчваше невероятна елементарност и искреност, предразполагаше незабавно за сладка раздумка. Професор Балабанов беше със запретнати крачоли (единият малко по-нагоре), защото, щом пристигнали в Своге, първо, по думите на Елин Пелин, отишли за риба на Искъра. Балабанов упорствал и Елин Пелин не можел да откаже на приятеля си. В кръчмата те чакаха да се опържи рибата. За Александър Балабанов бяхме чували доста радостни истории и по тази причина не ни учуди желанието му да отидат точно за риба. Той седеше вътрешно разтревожен и със зачервено лице. И двамата ни увериха, че ще изпълнят обещанието си към курса на младите писатели, въпреки че Елин Пелин с присъщата му невзискателност споделяше: " Не може ли без мене? " или " Какво мога да ви кажа аз? " Още там, в кръчмата, чухме от него скъпи мисли за художественото творчество. Той ни загатна и имената на остарели другари, с които е дружил, загатна и за някои отдавнашни литературни разногласия. Това, че Елин Пелин елементарно отстрани дистанцията сред себе си и нас, ни окопити и ободри. Бавния му глас, замислен, мек, търсещ точния израз, като че ли слушам и в този момент. Големият публицист, някак муден и наедрял, поуморен от живота, подсещаше за едно непрестанно усърдие, осенено от колосален гений. Нищо не звучеше или не изглеждаше изкуствено у Елин Пелин. Разбира се, той и Балабанов се срещнаха с всички от нашия курс. Разговорът мина оживено, с доста заложени от нас въпроси. Елин Пелин отговаряше задълбочено, просто и духовито. Каза ни по какъв начин е написал " Гераците ", " Земя " и " Андрешко " и кои са многочислените му псевдоними. Той показа и компликациите си по отношение на романа, който тогава пишеше. За свои учители смяташе Тургенев, Мопасан и Алфонс Доде. След срещата всички си направихме фотография.
...Дните се нижеха бързо.
В следобедите трябваше да почиваме, само че не бяхме привикнали на това и излизахме от постройката на остарялата гимназия " Отец Паисий ", където беше общежитието ни, и кръстосвахме из Своге. Или се къпехме в Искъра, който тогава беше доста чист, и отново продължавахме да спорим и да откриваме литературни истини.
Лятото сипеше плам над Стара планина. Наоколо мощно миришеше на топли планински билки и на смола от траверсите по моста над Искъра. Синият параклис все по този начин стоеше сред линията и реката на дребното си хълмче.
Ние не бяхме привикнали да бъдем на едно място.
Призивните свирки на влаковете ни напомняха, че ни следва път.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ