Откъс от Едно на милион, Лий Чайлд
Градът изглеждаше напълно дребен на картата на Америка. Миниатюрна точица с ясно обрисувани граници, ситуирана в непосредствена непосредственост до тънката алена нишка на път, който пресичаше този другояче запустял сектор от картата. В реалност обаче в града живееха половин милион души. Той се простираше на повърхност от над двеста и шейсет квадратни километра. В него имаше над 100 и петдесет хиляди семейства. И близо осемстотин хектара паркове и градини. Годишният му бюджет надхвърляше половин милиард $, набирани най-вече от налози и такси. Беше задоволително огромен, с цел да има полицейско ръководство с хиляда и двеста души.
И беше задоволително огромен да се раздели проведената му престъпност на два ясно обособени лагера. Западната част на града се намираше под контрола на украинци. Източната бе подчинена на албанци. Демаркационната линия сред тях бе избрана тъкмо и ясно като границите на изборен окръг преди конкуренцията за Конгреса. Официално тя следваше Сентър Стрийт, централната улица, която прекосяваше града от север на юг и го разделяше на две. В същото време обаче границата лъкатушеше ту в едната, ту в другата посока, с цел да обхване или да заобиколи съответен квартал или даже единствено една улица, които по стичане на историческите условия принадлежаха към едната или другата половина. Преговорите за обрисуване на границата бяха протекли извънредно с напрежение. На места бяха избухнали дребни спорове. Двете страни си бяха разменили удари под кръста. Но в последна сметка бяха постигнали съглашение. И по всичко изглеждаше, че то работи. Никой не навлизаше в непозната територия. Нещо повече, в продължение на доста, доста време двете страни не бяха поддържали никакъв контакт между тях.
Но една майска заран това се промени. Шефът на украинците остави колата си в паркинг на Сентър Стрийт и потегли пешком на изток, към територията на албанците. Сам. Беше петдесетинагодишен, с фигура, която наподобяваше бронзовата скулптура на древен воин – висок, здрав, мускулест. Представяше се като Грегъри, защото това бе най-близкият аналог на рожденото му име, който американците бяха в положение да произнесат. Беше невъоръжен и бе облякъл тясна тениска и стеснен панталон, с цел да го потвърди. Джобовете му бяха празни. Не бе скрил нищо в тях. Грегъри зави наляво, след това надясно и навлезе надълбоко в територията на албанците. Беше се насочил към една задна уличка, защото знаеше, че там се намира огромен склад за дървен материал, от който албанците въртяха своя бизнес.
А те го следяха през цялото време, от първата стъпка, която бе направил от тази страна на границата. Наблюдателите бяха предизвестили за появяването му и когато пристигна, Грегъри бе посрещнат от шест безмълвни фигури, застанали в полукръг сред тротоара и входа на склада. Приличаха на пешки, подредени в защитна групировка. Грегъри спря и разпери настрана ръце. Завъртя се постепенно и разказа цялостен кръг. Тясна тениска, стеснен панталон. Никакви издатини. Никакви ножове. Никакви револвери. Стоеше с празни ръце пред шестима, които безспорно бяха въоръжени. Грегъри обаче не се притесняваше. Албанците не биха посмели да го атакуван, без да ги е провокирал. И той го знаеше чудесно. Двете страни съблюдаваха избран етикет. Правилата са си правила.
Една от шестте безмълвни фигури пристъпи напред. За да препречи пътя му, само че и с цел да го изслуша.
– Трябва да приказвам с Дино – съобщи Грегъри.
Дино беше босът на албанците.
– Защо? – попита индивидът против него.
– Имам информация.
– За какво?
– Нещо, което той би трябвало да научи непременно.
– Мога да ти дам телефонния му номер.
– Това би трябвало да бъде разисквано на четири очи.
– Точно в този момент ли?
– Да.
Албанецът не сподели нищо, обърна тил на Грегъри и изчезна през дребната врата в огромния железен портал. Останалите петима застанаха по-близо един до различен. Грегъри чакаше. Петимата не откъсваха погледи от него, по едно и също време обезпокоени и заинтригувани. Бяха очевидци на нещо неповторимо. Нещо, което се случваше единствено един път в живота. Все едно бяха видели еднорог. Шефът на другите. Тук, пред очите им. Преговорите постоянно се бяха водили на неутрална територия – голф клуб покрай града, от другата страна на автомагистралата.
Грегъри чакаше. След пет безпределно дълги минути същият албанец, който бе влезнал вътре, излезе и задържа вратата отворена. Подкани с жест Грегъри да го последва. Украинецът пристъпи напред, наведе се, прекрачи прага и се озова в двора на склада. Долови мириса на борови дъски и дочу воя на електрически трион.
– Трябва да те проверим за бръмбари – сподели албанецът.
Грегъри кимна и съблече тениската си. Гърдите му бяха необятни, мускулести, обрасли с косми. Нямаше записващо устройство. Албанецът опипа шевовете на тениската и му я върна. Грегъри я облече и прокара пръсти през косата си.
– Насам – уточни с ръка албанецът и го поведе към колиба от гофрирана ламарина.
Петимата ги последваха. Минаха през най-обикновена на тип железна врата. Зад нея се простираше помещение без прозорци, което подсещаше заседателна зала. Четирите ламинирани маси бяха долепени една до друга, образувайки самобитна преграда. По средата на срещуположната страна се бе настанил Дино. Беше по-млад от Грегъри с година-две и по-нисък с пет-шест сантиметра, само че по-широкоплещест. Имаше черна коса и белег от нож на лявата половина от лицето – по-късата му част бе ситуирана над веждата, а по-дългата се простираше от скулата до брадичката. Белегът приличаше на извърнат наобратно изумителен знак.
Мъжът, който бе разговарял с Грегъри извън, издърпа един стол за украинеца тъкмо против Дино, след което заобиколи масата и се настани отдясно на шефа си, както се поставя на правилен лейтенант. Неговата дясна ръка, първи асистент. Петимата се разделиха – трима седнаха от едната страна на Дино, двама от другата. Грегъри остана самичък против седем безизразни лица. Всички мълчаха. Накрая Дино попита:
– На какво дължа тази висока чест?
Добрите обноски бяха наложителни.
– Кметството ще назначи нов полицейски комисар.
– Знаем – отвърна Дино.
– Той е определен всред сегашните чиновници на ръководството.
– И това знаем – сподели Дино.
– И се заканва да прочисти града от проведената престъпност. От нас и от вас.
– Знаем – потрети Дино.
– Имаме човек в кабинета му.
Дино не сподели нищо. Защото новината го изненада.
Грегъри продължи:
– Нашият човек е разкрил харддиск, прикрит в някакво чекмедже. Отворил го и попаднал на конфиденциален файл.
– Какъв файл?
– Оперативен проект на следствието против нас.
– И какво планува той?
– Не е изключително обстоен – отвърна Грегъри. – На места даже е прекомерно общ. Но това не е проблем. Новият комисар добавя файла всеки ден... прибавя нови и нови късчета от пъзела. Защото непрестанно получава вътрешна информация.
– Откъде?
– Нашият човек потърсил по-упорито и разкрил различен файл. Съвсем друг.
– Какъв файл?
– По-точно, лист.
– Какъв лист?
– На най-доверените информатори на полицейското ръководство – сподели Грегъри.
И беше задоволително огромен да се раздели проведената му престъпност на два ясно обособени лагера. Западната част на града се намираше под контрола на украинци. Източната бе подчинена на албанци. Демаркационната линия сред тях бе избрана тъкмо и ясно като границите на изборен окръг преди конкуренцията за Конгреса. Официално тя следваше Сентър Стрийт, централната улица, която прекосяваше града от север на юг и го разделяше на две. В същото време обаче границата лъкатушеше ту в едната, ту в другата посока, с цел да обхване или да заобиколи съответен квартал или даже единствено една улица, които по стичане на историческите условия принадлежаха към едната или другата половина. Преговорите за обрисуване на границата бяха протекли извънредно с напрежение. На места бяха избухнали дребни спорове. Двете страни си бяха разменили удари под кръста. Но в последна сметка бяха постигнали съглашение. И по всичко изглеждаше, че то работи. Никой не навлизаше в непозната територия. Нещо повече, в продължение на доста, доста време двете страни не бяха поддържали никакъв контакт между тях.
Но една майска заран това се промени. Шефът на украинците остави колата си в паркинг на Сентър Стрийт и потегли пешком на изток, към територията на албанците. Сам. Беше петдесетинагодишен, с фигура, която наподобяваше бронзовата скулптура на древен воин – висок, здрав, мускулест. Представяше се като Грегъри, защото това бе най-близкият аналог на рожденото му име, който американците бяха в положение да произнесат. Беше невъоръжен и бе облякъл тясна тениска и стеснен панталон, с цел да го потвърди. Джобовете му бяха празни. Не бе скрил нищо в тях. Грегъри зави наляво, след това надясно и навлезе надълбоко в територията на албанците. Беше се насочил към една задна уличка, защото знаеше, че там се намира огромен склад за дървен материал, от който албанците въртяха своя бизнес.
А те го следяха през цялото време, от първата стъпка, която бе направил от тази страна на границата. Наблюдателите бяха предизвестили за появяването му и когато пристигна, Грегъри бе посрещнат от шест безмълвни фигури, застанали в полукръг сред тротоара и входа на склада. Приличаха на пешки, подредени в защитна групировка. Грегъри спря и разпери настрана ръце. Завъртя се постепенно и разказа цялостен кръг. Тясна тениска, стеснен панталон. Никакви издатини. Никакви ножове. Никакви револвери. Стоеше с празни ръце пред шестима, които безспорно бяха въоръжени. Грегъри обаче не се притесняваше. Албанците не биха посмели да го атакуван, без да ги е провокирал. И той го знаеше чудесно. Двете страни съблюдаваха избран етикет. Правилата са си правила.
Една от шестте безмълвни фигури пристъпи напред. За да препречи пътя му, само че и с цел да го изслуша.
– Трябва да приказвам с Дино – съобщи Грегъри.
Дино беше босът на албанците.
– Защо? – попита индивидът против него.
– Имам информация.
– За какво?
– Нещо, което той би трябвало да научи непременно.
– Мога да ти дам телефонния му номер.
– Това би трябвало да бъде разисквано на четири очи.
– Точно в този момент ли?
– Да.
Албанецът не сподели нищо, обърна тил на Грегъри и изчезна през дребната врата в огромния железен портал. Останалите петима застанаха по-близо един до различен. Грегъри чакаше. Петимата не откъсваха погледи от него, по едно и също време обезпокоени и заинтригувани. Бяха очевидци на нещо неповторимо. Нещо, което се случваше единствено един път в живота. Все едно бяха видели еднорог. Шефът на другите. Тук, пред очите им. Преговорите постоянно се бяха водили на неутрална територия – голф клуб покрай града, от другата страна на автомагистралата.
Грегъри чакаше. След пет безпределно дълги минути същият албанец, който бе влезнал вътре, излезе и задържа вратата отворена. Подкани с жест Грегъри да го последва. Украинецът пристъпи напред, наведе се, прекрачи прага и се озова в двора на склада. Долови мириса на борови дъски и дочу воя на електрически трион.
– Трябва да те проверим за бръмбари – сподели албанецът.
Грегъри кимна и съблече тениската си. Гърдите му бяха необятни, мускулести, обрасли с косми. Нямаше записващо устройство. Албанецът опипа шевовете на тениската и му я върна. Грегъри я облече и прокара пръсти през косата си.
– Насам – уточни с ръка албанецът и го поведе към колиба от гофрирана ламарина.
Петимата ги последваха. Минаха през най-обикновена на тип железна врата. Зад нея се простираше помещение без прозорци, което подсещаше заседателна зала. Четирите ламинирани маси бяха долепени една до друга, образувайки самобитна преграда. По средата на срещуположната страна се бе настанил Дино. Беше по-млад от Грегъри с година-две и по-нисък с пет-шест сантиметра, само че по-широкоплещест. Имаше черна коса и белег от нож на лявата половина от лицето – по-късата му част бе ситуирана над веждата, а по-дългата се простираше от скулата до брадичката. Белегът приличаше на извърнат наобратно изумителен знак.
Мъжът, който бе разговарял с Грегъри извън, издърпа един стол за украинеца тъкмо против Дино, след което заобиколи масата и се настани отдясно на шефа си, както се поставя на правилен лейтенант. Неговата дясна ръка, първи асистент. Петимата се разделиха – трима седнаха от едната страна на Дино, двама от другата. Грегъри остана самичък против седем безизразни лица. Всички мълчаха. Накрая Дино попита:
– На какво дължа тази висока чест?
Добрите обноски бяха наложителни.
– Кметството ще назначи нов полицейски комисар.
– Знаем – отвърна Дино.
– Той е определен всред сегашните чиновници на ръководството.
– И това знаем – сподели Дино.
– И се заканва да прочисти града от проведената престъпност. От нас и от вас.
– Знаем – потрети Дино.
– Имаме човек в кабинета му.
Дино не сподели нищо. Защото новината го изненада.
Грегъри продължи:
– Нашият човек е разкрил харддиск, прикрит в някакво чекмедже. Отворил го и попаднал на конфиденциален файл.
– Какъв файл?
– Оперативен проект на следствието против нас.
– И какво планува той?
– Не е изключително обстоен – отвърна Грегъри. – На места даже е прекомерно общ. Но това не е проблем. Новият комисар добавя файла всеки ден... прибавя нови и нови късчета от пъзела. Защото непрестанно получава вътрешна информация.
– Откъде?
– Нашият човек потърсил по-упорито и разкрил различен файл. Съвсем друг.
– Какъв файл?
– По-точно, лист.
– Какъв лист?
– На най-доверените информатори на полицейското ръководство – сподели Грегъри.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ