За расизма и анализаторите
Футболът разпали расови пристрастености. И то тъкмо, когато за страната-световен първенец чухме, че маха думата " раса " от конституцията си. Както нормално, какво забавно съвпадане!
Не по-малко забавен феномен у нас обаче е
фанатизирането на толерантността
Или най-малко появяването на все по-радикално говорене от нейно име. Несъмнено е, че в България битува примитивна форма на расизъм - тъкмо такава вариация, която се дължи на непросветено отношение към света и остарели, като че ли какъв брой самата еволюция, рефлекси за отбрана на тукашния ген. Това обаче не просто не прави българина като цяло дивак-расист, само че и не задължава всяко изявление в полето на етническите и расови тематики да бъде ксенофобско.
Франция е била колониална мощ. Ето за какво и през днешния ден във Франция живее следващо потомство преселници с друг цвят на кожата и език, а самият френски е формален и в територии, надалеч оттатък рамките на метрополията си. Това са в действителност изявления, не расистки. Също по този начин в националния тим на новия международен първенец по футбол надалеч не всички са с френски имена и френски етнически генезис. И все пак са французи - това е то чудото на (пост)модерната национална страна. И това е реалност оттатък расизма.
Дали ще споделим жалката фотография на млад орангутан с купата в ръце; дали ще кажем язвително, че когато е футбол, желаят мигранти, пък другояче - не; дали ще употребяваме момента да разясняваме достъпа до спорт на младежите от етнически малцинства в цяла Европа - това са разнообразни прочити на мотива и всеки от тях споделя нещо за създателя си. А самичък по себе си мотивът все по този начин носи в себе си обстоятелството, че купата е в ръцете на европейски тим с пъстър и исторически свързан етнически профил.
Не всеки коментар в този набор е расистки. Да изговорим действителността на цветовете не е наложително ненавист, а
позата на затворените очи
няма право на претенциите за приемливост
които в последно време показва. В допълнение се прокрадва и имплицитното съпоставяне сред българина-расист и безименния западен жител, отворен за прелестния нов свят. Но до момента в който, както към този момент казахме, примитивният расизъм у нас се перчи, дано не мислим, че Западът е ваксиниран против неговите по-шлифовани разновидности. Расизмът в България действа като предстоящо взаимна и съвсем обективна ненавист - напълно друг от утайките на господарския нрав, останали от до неотдавнашния расизъм на превъзходството в колониалните общества. Нима ще отречем, че и това го има в името на кресливото гледище, че тук всичко е доста диво?
Част от мощната вълна на приемливост и признание в Европа (а и в САЩ) стъпва на наследството на робовладелството и колониализма. Когато жителят не приема повече от и в негово име да се правят безогледни жестокости (а с такива историята на Африка е цялостна и до днес), идва ред на приемането и отворените порти. Или най-малко на не напълно затворените порти, тъй като да твърдим, че всички етноси са равно признати и с еднакъв старт в живота във Франция, Белгия или коя да е западноевропейска страна, е най-малкото наивно.
Анализатори у нас обаче побързаха да жигосат всеки опит раса и етнос да бъдат артикулирани даже в спорта. И в случай че на места срещнахме в действителност грозни неща, то и хуморът, и полемиките в доста случаи не бяха в същината си расистки, само че цялата картина беше систематизирана като отвратителна и разкриваща за следващ път българската подлост. В нашата история страната ни не е властвала над други нации и въпреки терминът " иго " да е най-малкото противоречив, въпреки всичко исторически сме били по-скоро от другата страна. В този смисъл за антиколониалния подтик, даващ мощ на доктрините за приемливост, няма в действителност предпоставки.
Това, несъмнено, не следва да извинява непросветеното и изостанало осмисляне на света, което носят тукашните форми на расизъм. Адекватното им оценяване обаче е извънредно нужно, в случай че въобще желаеме посредством образование и обучение да се оправим с отпечатъка им върху бъдещите генерации у нас.
Не по-малко забавен феномен у нас обаче е
фанатизирането на толерантността
Или най-малко появяването на все по-радикално говорене от нейно име. Несъмнено е, че в България битува примитивна форма на расизъм - тъкмо такава вариация, която се дължи на непросветено отношение към света и остарели, като че ли какъв брой самата еволюция, рефлекси за отбрана на тукашния ген. Това обаче не просто не прави българина като цяло дивак-расист, само че и не задължава всяко изявление в полето на етническите и расови тематики да бъде ксенофобско.
Франция е била колониална мощ. Ето за какво и през днешния ден във Франция живее следващо потомство преселници с друг цвят на кожата и език, а самият френски е формален и в територии, надалеч оттатък рамките на метрополията си. Това са в действителност изявления, не расистки. Също по този начин в националния тим на новия международен първенец по футбол надалеч не всички са с френски имена и френски етнически генезис. И все пак са французи - това е то чудото на (пост)модерната национална страна. И това е реалност оттатък расизма.
Дали ще споделим жалката фотография на млад орангутан с купата в ръце; дали ще кажем язвително, че когато е футбол, желаят мигранти, пък другояче - не; дали ще употребяваме момента да разясняваме достъпа до спорт на младежите от етнически малцинства в цяла Европа - това са разнообразни прочити на мотива и всеки от тях споделя нещо за създателя си. А самичък по себе си мотивът все по този начин носи в себе си обстоятелството, че купата е в ръцете на европейски тим с пъстър и исторически свързан етнически профил.
Не всеки коментар в този набор е расистки. Да изговорим действителността на цветовете не е наложително ненавист, а
позата на затворените очи
няма право на претенциите за приемливост
които в последно време показва. В допълнение се прокрадва и имплицитното съпоставяне сред българина-расист и безименния западен жител, отворен за прелестния нов свят. Но до момента в който, както към този момент казахме, примитивният расизъм у нас се перчи, дано не мислим, че Западът е ваксиниран против неговите по-шлифовани разновидности. Расизмът в България действа като предстоящо взаимна и съвсем обективна ненавист - напълно друг от утайките на господарския нрав, останали от до неотдавнашния расизъм на превъзходството в колониалните общества. Нима ще отречем, че и това го има в името на кресливото гледище, че тук всичко е доста диво?
Част от мощната вълна на приемливост и признание в Европа (а и в САЩ) стъпва на наследството на робовладелството и колониализма. Когато жителят не приема повече от и в негово име да се правят безогледни жестокости (а с такива историята на Африка е цялостна и до днес), идва ред на приемането и отворените порти. Или най-малко на не напълно затворените порти, тъй като да твърдим, че всички етноси са равно признати и с еднакъв старт в живота във Франция, Белгия или коя да е западноевропейска страна, е най-малкото наивно.
Анализатори у нас обаче побързаха да жигосат всеки опит раса и етнос да бъдат артикулирани даже в спорта. И в случай че на места срещнахме в действителност грозни неща, то и хуморът, и полемиките в доста случаи не бяха в същината си расистки, само че цялата картина беше систематизирана като отвратителна и разкриваща за следващ път българската подлост. В нашата история страната ни не е властвала над други нации и въпреки терминът " иго " да е най-малкото противоречив, въпреки всичко исторически сме били по-скоро от другата страна. В този смисъл за антиколониалния подтик, даващ мощ на доктрините за приемливост, няма в действителност предпоставки.
Това, несъмнено, не следва да извинява непросветеното и изостанало осмисляне на света, което носят тукашните форми на расизъм. Адекватното им оценяване обаче е извънредно нужно, в случай че въобще желаеме посредством образование и обучение да се оправим с отпечатъка им върху бъдещите генерации у нас.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ