Френският президент Еманюел Макрон е хвърленият камък, който раздвижи водите

...
Френският президент Еманюел Макрон е хвърленият камък, който раздвижи водите
Коментари Харесай

Китайските рани, руската сол и пръста на Макрон

Френският президент Еманюел Макрон е хвърленият камък, който раздвижи водите в другояче инертното езеро на европейската политика. За последното, несъмнено, спомага провлаченото отдръпване на немския канцлер Ангела Меркел от нея, в допълнение на разграничаването на Англия от Европейския съюз и резервираността към него от страна на американския президент Доналд Тръмп. За да задминеш някого по улицата, обаче не е належащо обезателно да крачиш бързо: от време на време може просто този пред теб да се движи постепенно.

Падналата по лице филия и френските президенти нормално са доказателството за това, че в действителност има такова нещо като законите на Мърфи и че те работят.

Идеологическият метод и лепването на етикети върху френския президент обаче няма да ни помогне във вникването на неговата геополитика. Как другояче да си разбираем това, че либералът Макрон върви по стъпките на консерватора Тръмп? А такова съглашенство сред двамата е налице в няколко базови направления.

Първата е, че и двамата имат сериозно отношение към НАТО (кои са 10-те разлики сред американското " obsolete " /отживелица и френското " brain death " /мозъчна гибел?). Но във връзка с Франция, това не е нещо ново (през 60-те години на предишния век под давлението на Де Гол Париж напусна обединеното военно командване на Алианса). Подхващането от страна на Макрон на концепцията за европейска войска цели релативизирането на военната роля на Съединени американски щати в Европа, което автоматизирано ще увеличи смисъла, което ще има Франция в едни бъдещи общи отбранителни сили на Стария континент.

Второто подобие се показва в това, че и Макрон, и Тръмп не харесват Европейски Съюз. Разликата тук е, че Тръмп не го харесва по принцип и мисли съюза по-скоро като блоков търговски съперник, в сравнение с като сътрудник, до момента в който Макрон има запаси по отношение на Европейски Съюз в този му тип на муден, халтав и дисбалансиран конгломерат от страни (оттук и федералистките хрумвания на френския президент).

Третото общо сред двамата държавни глави е споделената им оценка, че най-голямото геополитическо предизвикателство пред Европейски Съюз и Съединени американски щати е Китай (а не Русия). Ако полето на конкуренция на Вашингтон с Пекин е на първо място в Азия, то за Париж с китайската столица е най-много в Африка. В случая разнообразни национални егоизми вършат по този начин, че да има съвпадане на ползите сред Съединени американски щати и Франция.

Четвъртата аналогия сред Макрон и Тръмп е тази, че и двамата имат националистически планове (било с демократични, било с консервативни детайли респективно). По прилика на " America first ", посредством която Тръмп желае да се наложи военно и търговски в връзките с сътрудниците си, по този начин " France first " е еманципаторският блян на Макрон да се трансформира във водеща мощ в границите на Европейски Съюз.

Петото подобие сред двамата президенти касае Англия: и Макрон, и Тръмп нямат самообладание Брекзит да се случи. Тогава Вашингтон ще се опита да подписа свободно комерсиално съглашение с Лондон, приближавайки Обединеното кралство още по-близо до себе си. А без Англия в Европейски Съюз, Макрон ще получи спомагателен картбланш за налагането на федералистките си хрумвания по отношение на съюза, като това ще бъде и опция за възобновяване на връзките сред Европейски Съюз и Руската федерация (и за двете Лондон беше явна спънка, изключително след случая " Скрипал " ).

Тези връзки сред френския и американския президент се крепят не на нещата, които те харесват, а на тези, които не харесват. Споделената неприязън към един немски канцлер и към един китайски президент могат да създадат по този начин, че всевъзможни разлики сред Париж и Вашингтон в политиките им от настоящо естество - от климатичните промени до налагането на митата като търговски инструмент - да минат на назад във времето.

Но точно Русия заема главно място в геополитическата идея на Еманюел Макрон. Френският президент работи за основаването на " мост " сред Франция и Русия. Този мост има няколко цели.

Първата е да " прескочи " Германия като титуляр на връзките сред Европейски Съюз и Руската федерация.

Втората е мощните стопански връзки сред Берлин и Москва да бъдат обезщетени с политически такива сред Париж и Кремъл. Парирана от незаобиколимото икономическо въздействие, което Германия има в Европейски Съюз и което се екстраполира във вътрешно-политическо за съюза такова, Франция ще се опита да лидира външната политика на Европейски Съюз (включително и чрез странични механизми като Европейската самодейност за интервенция).

Третата цел е хвърлянето на избавителен пояс на Русия, подложена на все по-напоителните политически и стопански талази, идващи от Китай.

Четвърта: намаляването на въздействието на Съединени американски щати върху Франция, а отсам и по отношение на Европейски Съюз, с вкарването на съветската карта (стар френски инстикт, който още веднъж става вероятен след разпадането на СССР).

На този декор, към този момент се вижда сътрудничество/съвпадение на ползите сред Макрон и Владимир Путин в няколко основни за Европа направления. Едната касае проблема в Украйна, където в Нормандската група (Германия, Франция, Украйна, Русия) Париж наподобява като страната, подготвена да направи най-вече отстъпки на Москва (следете какво ще се случи на идната среща на този формат в Париж на 9-ти декември). Другата посока е девалвирането на процеса на евро-интеграция на Западните Балкани (и отхвърли за даване на дата за договаряния на Република Северна Македония и Албания). Третата се отнася към Северна Африка, където френският президент и съветският му сътрудник създават формула на съдействие, виждаща се в най-чист тип в поддръжката им за либийския военачалник Халифа Хафтар.

Тази реабилитация на ролята на Русия в стратегическото мислене на Европа, което е отличителната страна на външно-политическия почерк на френския президент, в действителност подхожда на добре познатата московска геополитическа идея, която планува " сглобяването " на съветските естествени запаси с платежоспособното европейско ползване. Тази визия на Еманюел Макрон надали е задвижвана от алтруизъм, а по-скоро регистрира неговите политически цели на фона на взетите поради действителности от сцената на интернационалните връзки.

Една такава действителност е възходящото значение на Поднебесната империя. Френският държавен глава, идентично с Доналд Тръмп, разпознава Китай като главното геополитическо предизвикателство на 21-ви век (макар стилистиката и инструментите на двамата да са много различни). Може би Макрон вижда опълчването на Китай чрез два геополитически вектора.

Първият е северен: европейско-руски. Това е по-скоро икономическа ос (симбиоза от европейски пари и съветски ресурси). Оттук и желанието за реабилитация на Русия в архитектурата за сигурност от страна на Макрон. Основният проблем тук е, че около участието на редица страни от Европа в НАТО, същите не могат да заместят китайския пазар на съветско оръжие.

Вторият е южен: американско-азиатски. Този вектор е ситуационен: може да е американско-индийски и/или Съединени американски щати - ASEAN (групата на югоизточните азиатски държави), плюс страни като Япония и Австралия. Проблемът тук е, че Доналд Тръмп маргинализира мултилатералните формати, в които Съединени американски щати вземат участие с страните от тази част на света. Това обаче е по-скоро военната ос (симбиоза от азиатски пари и съветски и американски оръжия).

Самият китайски геополитически план има три съществени минуса и едно затруднение. Първият минус е, че Поднебесната империя е суровинно подвластна страна (собствените залежи на въглища са извънредно незадоволителни, с цел да задвижват плана на Пекин). Вторият е неналичието на атрактивна агитация, годна за консумация за останалите страни от Азия (да продадеш " Китай " на съседите на Пекин е по-трудно от това да лансираш " Русия " на страните от Източна Европа). Третият е, че макар напредъка във военната промишленост на Пекин китайската страна в този аспект е към момента мощно подвластна от закупуването на съветски оръжия и технология. А трудността е еквивалентният стопански напредък на Индия (като процентно изражение, не като обем), съпроводен с правилото на паралелната дипломация на Ню Делхи (отношенията с Русия и Съединени американски щати се развиват паралелно, а не едните за сметка на другите, какъвто баланс няма във външната политика на Китай).

Адресирането на заплахата от Китай френският президент вижда чрез консолидираното на Русия (а американците, както подкрепяха китайската страна против Съюз на съветските социалистически републики, в този момент имат подготвеност да поддържат Москва против Поднебесната империя). Имайки поради, че Москва е един от главните източници на естествени запаси и военни технологии на Пекин, т.е. Русия стои на входа и на изхода на геополитическите упоритости на Китай, Макрон като че ли желае да натисне с пръст китайските рани, поръсвайки ги с съветска сол.

С оглед на възходящата взаимозависимост от китайските пари и вложения обаче, остава открит въпросът до каква степен Русия има свободата за сходно маневриране. Понеже Пекин има и други източници за естествени запаси (Саудитска арабия, ОАЕ, Иран), а Москва не може да компенсира китайския си пазар с никой различен.

А какво значи всичко това и каква е геополитическата визия на Еманюел Макрон за България, Балканите, Източна Европа и Европейски Съюз като цяло, е въпрос, който заслужава настрана внимание. /news.bg
Източник: dnesplus.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР