Федерико Фелини / 1920 – 1993/ беше може би “

Федерико Фелини / 1920 – 1993/ беше може би “ най- италианският” и по едно и също време с това “най- универсалният” режисьор на Италия. “Осем и половина”, “Пътят”, “Нощите на Кабирия”, “Рома”, “Амаркорд”, “Клоуните”, “Градът на жените”, “И корабът пътува...” - творчеството на един вълшебник, без чието наличие е мъчно да си представим миналия ХХ век.

Неговият свят от дълго време не е единствено кино - той е и част от духа на епохата, в която имаме щастието или нещастието да живеем.

Фелини свърза по несравним, талантлив метод гротескното и възвишеното, носталгичното и сатиричното, буфонадното и лиричното, с цел да сътвори нов, неповторим род в седмото изкуство, който след него мъчно може да бъде доближат. Днес просто нямаме режисьор от неговия сан.

ДУМИ НА ВЕЛИКИЯ РЕЖИСЬОР

+

Мой братовчед, който доста обича да сформира родословни дървета, откри, че името на майка ми - Барбиани, било известно още през XV век в папския двор на Мартин IV. Този мой прародител, фармацевт и алхимик бил замесен в някакъв гръмък развой с токсини. Осъдили го и цели 34 години /!/ укротявал плъховете и паяците в пандиза на Ватикана. Може би таман от него съм наследил усета към режисурата.

+

Какво е могло да си мисли едно провинциално момче в Италия по времето на Мусолини? за лицея, за църквата, за американските филми в събота, а през лятото за плажа и за девойките по бански костюми.

Нямам кой знае какви мемоари, само че съм ги вложил в моите филми. Като ги подарих на публиката, аз изтрих част от тях и към този момент не мога да различа действителното от измисленото.

Истинските мемоари се покриват от рисуваните проспекти, върху които е изобразено морето, а георите от моето юношество в Римини са изблъскани от грубите лакти на актьорите и статистите от филмите ми...

+

Имам възприятието, че цялостен живот съм снимал един и същи филм: все същите облици, еднакъв материал, погледнат от разнообразни ъгли.

Киното е възвишен метод за показване на живота, който конкурира Бога- Отец!

Нито едно изкуство не е в положение да сътвори подобен свят, така непосредствен до същинския...

За мен идеалното място за кино е Петото студио на “Чинечита”. В това помещение, когато е празно, аз сътворявам свят, налегнат от Абсолютното възприятие, от Екстаза!

Светлината е субстанцията на киното. Тя е идеология, възприятие, цвят, звук, дълбочина, атмосфера и даже роман!

Светлината в киното оказва помощ,изтрива, обогатява, нюансира, акцентира: прави фантастичното същинско, а действителното - сън.

Светлината подсказва, внушава, трансформира в мираж баналното и всекидневното. Светлината придава искра или набраздява: създада експресия там, където последната липсва.

Светлината обрисува елегантността на една фигура, акцентира един пейзаж, прави магичен и най- елементарния фон.

Светлината е първият от резултатите в киното - считат я за чудо, за алхимия, за машина за чудеса...

Филмът се написа не с мастило, а със светлина, а стилът се показва само посредством нея!

Щях да се веселя, в случай че се бях родил най-малко преди двайсет години, с цел да мога да работя в киното на пионерите. Да вземам участие в раждането на това необикновено изкуство. Щях да бъда по- удовлетворен, в сравнение с съм в този момент, когато се приказва за структурализъм или семиотика.

Съжалявам, че изгубих много време сред обособените си филми, че зарязах много планове, а не трябваше...

Преди доста години имах вяра, че като остарея, ще мога да прочета книгите, които ме чакаха толкоз време правилни и безпределно търпеливи, че ще вървя по музеи, ще посетя даже Индия и Тибет. А в този момент се успокоявам, въпреки и краткотрайно, като си мисля за великите старци, за които приказва в прелестната си книга Симон дьо Бовуар.

Чета и прелиствам страниците за Толстой, Джузепе Верди и Виктор Юго. И диря някои паралели сред тях и мен, само че все не ги намирам...