А защо изобщо смятаме, че българите искат правова държава?
Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:
Аз по принцип дремя релативно добре, само че от време на време ме стряска едно голямо и същностно културологично безпокойство за цялата обстановка в днешна България – че сякаш армагедонната борба за правовата страна, върховенството на закона и изключително битката против корупцията сред малцината реформатори и наедрялото статукво не просто се трансформира в обособен тип непрестанно статукво, само че и че почива на един всъщност циничен мотив или размит raison d’être (основание за съществуването ѝ).
Защо реформаторите в България все не съумяват
И този циничен мотив е следният: а за какво допускаме, че болшинството българи през днешния ден желаят правова страна? Или пък война с корупцията? Тук незабавно подсещам оня полуафоризъм за нашето съществуване – че корупцията е всяка спекулация, в която аз не вземам участие (а някакви други, малцината, се облагодетелстват). Ерго, тук би трябвало да търсим и базисната причина за какво реформаторите за тези към този момент три десетилетия не съумяват в доста неща, в това число и информационно – да възцарят чувството, че: а) без функционираща правова страна няма благополучие (или обществена страна, която по моему би трябвало да е новият национално-културен „ план “) и б) всичко, от което прословутият междинен българин не е удовлетворен, може относително елементарно да бъде проследено таман до корупцията – от дребната персонална до огромната държавна.
Разбира се, с ангажимента, че няма такова животно като „ междинен българин “ – има 100 типа българи, поколенчески, стопански и всевъзможни. Но въпреки всичко, да припомня, обществената антропология е задължена априорно да търси „ най-малкото общо кратно “ във всеки един миг и в този смисъл е значим сегашният резултат – а той, най-общо, и макар известни достижения като нова стратификация, в това число към този момент етажирана междинна класа, не ни ощастливява изключително.
Направих лично малко проучване на терен, в това число отвън София, че и в Северна Гърция – главно по горните въпроси на правовата страна и прословутата борба с корупцията (последната, прочее, ми наподобява на едно мегацинично и ненапълно иронично заглавие на „ Ню Йорк Пост “ от 1980-те – „ Drugs Win Drug War “, т.е. опиатите печелят войната с наркотиците). Изводите не са изключително обнадеждаващи, само че пък ми направи усещане мнението на едни млади гърци, заети главно в IT бизнеса – те даже не схванаха какъв е казусът с неналичието на правова страна, въпреки че обяснявах на два езика. За тях, забележете, гръцката правораздавателна система е безмилостна, даже една концепция по-безмилостна, в сравнение с повеляват всеобщо възприетите демократични правила (оттам далечно и древногръцката епитюхия, че самичък държиш в ръцете си своя живот).
Да, и другаде има корупция, само че там това не е метод на живот
Тоест, те приказват за съвсем безспорната наложителност на отсъжданията, били те по цивилен или углавен признак; надлежно някак знаят и обитават в среда и страна, която е съумяла да ги убеди, че правото действа. За разлика от неколцината млади българи от този опит, част от тях от „ бялото гето “, съгласно които всичко у нас може да се влачи с години по инстанциите, а за избрани близки до властта хора може и да има малки врати, през които да се шмугнат със съответната адвокатска помощ („ в случай че имаш пари за добър юрист etc. “). Дори не стана дума за бързото правораздаване, ненапълно реализирано в други страни.
Тъкмо по тази причина ме буди въпросът „ а желаеме ли действително правова страна “ – тъй като като че ли в умствения ни програмен продукт, „ донаписан “ от серия политици без лично почитание към разпоредбите, е залегнала квазиапатичната идея за „ неправовост “, въпреки да няма такава дума. А и към този момент слушам мненията по какъв начин и в Гърция, и в надалеч изпреварилите ни страни от Централна Европа, също имало корупция: несъмнено, че има. Просто в тези страни не е метод на живот.
Това прозвуча като поговорка за край, само че няма да спра дотук. Самата ни страна през днешния ден като че работи на няколко равнища – едното е да завладява все по-големи елементи от живота и да ги показва посредством услужливите медии като триумфи, само че като че по-важно е второто – че тя, преднамерено или не, обезчувствява своите жители по горните въпроси и от ден на ден ги трансформира в жители, изключително когато мачка частния бизнес (докато самата тя прави голям частен бизнес посредством водачите си).
Единственият излаз
И аз не намирам различен вид, с изключение на оня, за който един път към този момент стана дума – че поколението Z (а след него и Alpha) e единственият ни късмет за изход от това безшумно, закъсняло когнитивно племе и най-много от корупционното мислене, което може елементарно да бъде проследено до късния соц, службите и така нататък Вземете единствено Висш съдебен съвет – окопан вътре в себе си орган от неокомунистически вид, който като че ли ви споделя „ ние решаваме по какъв начин ще стават нещата, ние си гласуваме възнагражденията, не можете да ни барнете, протестирайте си, не ни пречите “.
Накрая: възможната промяна на и.ф. основния прокурор няма да докара до нищо, както и половинчатите и частично анулирани от Конституционния съд промени неотдавна не доведоха до нищо. Единственият метод да се стигне до нещо е някак да се съгласим като общественост, че единствено „ клистеновите “ ограничения в правораздаването биха довели до най-малко прочут позитивен резултат. А желаеме ли ги в действителност? И кой ще е Клистен*?
*Клистен е древногръцки политик от Атина, който организира основни промени към 508 – 507 година прочие н. е., с които поставя основите на атинската народна власт. Най-значимата му промяна реалокира центъра на властта и отговорността от родовите връзки към гражданската принадлежност.
