ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за

...
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за
Коментари Харесай

Г. Господинов: Политическият Франкенщайн съчленява чудовище от носталгиите ни по миналото

ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Есе от Георги Господинов

Трудно ми е да кажа няколко думи за Европа, тъй като целият ми разказ е отдаден на тази тематика. На Европа и леката промишленост на предишното. На паметта, която си отива от нас. А колкото по-малко памет имаме, толкоз повече предишното приижда като потоп. Паметта е оня единствен яз, който може да отдели случило се от неслучило се, да спре това минало, което се преструва на бъдеще. Защото паметта знае, евентуално от Хераклит, че никой не може да влезе два пъти в една и съща река. И Слава Богу, другояче рискуваме да се завъртим във безконечното завръщане на някоя безумна ера.

Вирусът ни заключи в стаята на света

Впрочем след новия вирус, който ни заключи в стаята на света, разбираме все по-ясно, че светът е станал стеснен, пространството се е изчерпало и ни е останало само убежището на времето. Върху неговите територии ще строим домовете си.

В началото на книгата Гаустин, моят воин, строи първите „ клиники за минало " за тези, които губят паметта си. Клиники, чиито лечебни стаи са потопени в разнообразни десетилетия от ХХ век. Там, където в своето вътрешно време обитават страдащите от Алцхаймер. Постепенно клиниките се трансформират в квартали и в градове за минало. За да се стигне най-после до цели европейски страни, които организират своя „ референдум за минало ", избирайки най-щастливото си десетилетие, където да се върнат. Всички избори до момента постоянно са били за бъдещето, само че когато бъдеще се е изчерпало, обществата стартират да си избират минало.

Миналото е подозрително леговище

Този разказ се споделя „ Времеубежище”. Но дали предишното е положително леговище? И по какъв начин се живее, когато настоящето не ни е към този момент дом, а бъдещето е отказано? Представете си времето като летище с големи табла, където имената на градовете стартират да се превъртат и на всички места вместо Рим, Париж, Берлин се изписва Future… Future… Future… А в десния край, където се отбелязва статусът на полета, се изписва едно под друго Cancelled… Cancelled… Delayed… Cancelled… И въпреки всичко, коства ми се, че бъдещето не е напълно анулирано, то единствено закъснява.

Такива неща си представях, до момента в който пишех романа си последните няколко години.

Като при всяка огромна рецесия, когато изпитваме недостиг на бъдеще и настоящето не е уютно към този момент, идват идеологиите на предишното или предишните идеологии. Европа има опит с тези обсесии за славно минало. Но дали е построила задоволително мощна имунна система против тях, имунната система на паметта? Вярвам, че литературата, в случай че не друго, развива памет и опозиция против лесните убежища на идеологиите. Памет и опозиция. И също – памет за опозиция.

Политическият Франкенщайн съчленява носталгии по предишното

Защото предишното в никакъв случай не е почтено. Винаги може да се откри някой политически Франкенщайн, който да ни обещае един нов свят, съчленен от носталгиите ни по великото през вчерашния ден. И да ни обещае, че елементарно може да ни направи щастливи още веднъж (make us happy again).

Преживял съм една тоталитарна система, която се легитимираше с бъдещето. Сега от ден на ден идеологии се легитимират с предишното. Най-лесните легитимации. Нещо като сключване на празен чек. Позволете да не им имам вяра. Миналото е положително за спомняне и описване, цялостно с истории и хора, само че безусловно призрачно, в случай че върнеш цели нации да живеят там. Думата „ минало " е единствено в само число.

Спорихме с един другар по какъв начин тъкмо ще ни оказват помощ книгите и историите, като гледаме единствено цифри - брой инфектирани, брой умрели. Ето по какъв начин: като трансформират назад числата в хора, таман посредством историите. Прави ли това нещата по-лесни? Нека бъдем почтени – надали. Но историите ни държат в рамките на човешкото. Изработват оня нужен нюх за живота и неговата чупливост, който ни кара да обичаме този малотраен свят, таман тъй като е малотраен и смъртен. Опитомяват безграничните ни страхове, вършат ги търпими.

Европа на историите против Европа на подправените вести

Като дребен доста се опасявах да задрямвам вечер. Затова баба ми протягаше ръката си от своето легло, хващаше ме и ми разказваше някакви истории. (По-късно, когато тя умираше съумях да ѝ върна жеста, като държах ръката ѝ.) И от този момент знам това. В съня и гибелта всеки влиза самичък, само че до вратата е добре да си с някой. Литературата е тази, която ти държи ръката и споделя „ няма ужасно ", до момента в който те вкарва в страшното.

Време е да си върнем Европа на историите. Нямаме друго против пропагандата и подправените вести, против обидните за човешкия разум тайни теории, против вируса на всичко това – с изключение на личния си усет, думи и културен опит, трупан с епохи тук. Иначе на вятъра е имало Овидий и Сенека, Свети Августин, Св. св. Кирил и Методий, Шекспир и Сервантес, Кафка и Чехов… Те са тези, които са строили с историите си убежището на Европа. Убежището Европа. Там, където можем да се скрием, когато вярата ни стартира да охладнява, смисълът да се губи, а минало и бъдеще се смесят.

Всъщност това не е краят на света, а единствено краят на бъдещето такова, каквото си го представяхме. Сега би трябвало да си измислим друго бъдеще – по-човечно, по-скромно, по-щадящо света към нас, без жаждата за свръхпроизводство и свръхпритежаване. И да го описваме на децата си. Защото то ще е техният дом и леговище.

Преди 7 години на същият този площад имах достойнството да прочета есето си във връзка първата ми номинация за Премио Стрега Еуропео. То свършваше по този начин:

„ Защото индивидът се трансформира в човек, когато има история. Това е чудото на литературата и емпатията. За такава Европа си бленувам. Европа на емпатията. “

Тази фантазия продължава и през днешния ден. И до момента в който мога, ще описвам историите си за нея.

(Есето е писано за финала на Premio Strega Europeo, чийто лауреат за 2021 година е Георги Господинов с романа „ Времеубежище “. Оригиналното заглавие на есето е " Убежището Европа ".)

Автор: Георги Господинов
Източник: fakti.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР