Турция, Иран и Русия - антидемокрациите, които още мечтаят за своя империя
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
След рухването на Съветския съюз триумфът обещаваше да бъде съвършен: Брюксел и Вашингтон прогласиха края на идеологиите и демократичната народна власт за непостижим небосвод. Това трябваше да пренебрегва дълбоките рекомпозиции, които се правят в някои страни, разтърсени от ХХ век и които се трансфораха в изявени играчи на интернационалната сцена и изключително в Близкия изток - Турция, Иран и Русия.
Въпреки разликите посред им, историкът и социолог Хамит Бозарслан, демонстрира в последната си книга " Антидемокрацията през 21 век. Иран, Турция, Русия " структурните прилики сред тези три режима: общо омерзение към западната народна власт, система, съсредоточена към висш водач и дълбока носталгия по империята. Изборът на тези " антидемокрации " обаче не е без последици, както в интернационален проект, по този начин и в самата вътрешност на нашите политически системи, споделя той в изявление за френския вестник Libération.
LIBERATION: За вас Иран, Турция и Русия са модели на " антидемокрации "...
Х. БОЗАРСЛАН: Първо, концепциите, употребявани за установяване на тези режими - властническа, нелиберална народна власт... ми се сториха незадоволителни. Избрах да употребявам термина " антидемокрации ", тъй като тези страни виждат себе си като радикална опция на демокрацията, избрана на двоен принцип. От една страна е консенсусът, който разрешава на човешката общественост да мисли за себе си като общество, от друга - дисенсусът, който легитимира, договаря, позволява и, където е уместно, институционализира вътрешните спорове. Дори и антидемокрациите да не унищожават изцяло техните опозиции, те дефинират политиката като военна активност, вътрешна и външна. Тези режими също по този начин считат, че имат право на владичество, като изхождат от концепцията, че нацията им би трябвало да извърши историческа и теологична задача, както се вижда от наличието им в Сирия, само че и в Кавказ.
Ако би трябвало да дадем образец за антидемокрация, първият модел, който ни идва на разум, е Китай. Дигитална тирания, еднопартийна, формирана единствено от мъже, с империалистически пристрастености. Но разликата е, че Китай счита, че е взел своя реванш от историята след 1949 година Докато Турция, Русия и Иран, в противен случай, към момента имат мощна носталгия по великолепие и империя. Така че не става въпрос единствено за експанзионизъм, а за реванш. В тези три страни към момента има сходства на демократични процеси, като да вземем за пример избори. Защо тези режими се нуждаят от тази показност? Разбира се, има и доза превзетост: в Иран последните президентски избори просто потвърдиха избора на висшия лидер. Путин промени конституцията посредством референдум в разгара на Covid-19. Независимо от това, има и доста мощно разбиране в концепцията за компактно обединение сред водача и нацията, което би трябвало от време на време да се удостоверява от гласуването и от борба с външния зложелател Запада. Тези три режима изключително се опасяват от изменничество на елитите, които бяха изгонени на Запад през 19 век, което докара до крах. Следователно би трябвало да възстановим нацията в нейната онтологична чистота; терминът онтология се среща доста постоянно в изявленията. Това възобновяване изисква нацията от време на време да бъде подтиквана към огромни планове. Това също по този начин оказва помощ да се прави разлика сред другар и зложелател. С изборите опозициите, колкото и незначителни да са от време на време, се поддържат, само че тяхната функционалност е да играят ролята на предатели. Следователно тук има огромна разлика от тоталитаризмите от ХХ век, които даже не толерираха съществуването на съпротива.
Тези антидемокрации също поддържат обстановка на непрекъсната рецесия, с каква цел?
Функцията на рецесията е да унищожи изцяло познавателните качества, политическите ориентири на обществото. Тогава водачът става единственият компас. В Турция след несполучливия пуч през 2016 година Фетхуллах Гюлен мина от другар в безспорен зложелател. Властта развива и пасторално измерение: бащата на нацията е задължен да пази стадото си, само че в подмяна то би трябвало да затвори очи. В Турция от години обществото е призовано да се активизира интензивно във вътрешните акции за заплашване и външните войни на президента. Но в този момент, когато икономическата рецесия предизвиква невиждано обедняване и Турция е изцяло изолирана в интернационален проект, от жителите се желае да мълчат и да се подчиняват.
Съгласни ли са хората с тези пълномощия?
Приобщаването на хората се получава посредством няколко процеса. Първо, посредством относително чести избори, на всеки четири или пет години. В Иран има два отсрочени избора, парламентарни и президентски. Външните войни (като спора в Украйна за Русия или турската интервенция против кюрдите в Сирия) също разрешават възобновяване на легитимността на властта посредством насила или всеобща готовност.
Вторият метод за приемане на единодушие е деинституционализацията, т.е. разкриването на неефективността на институциите. Има Конституционен съд, само че той е безусловно ненужен, Сметната палата не предотвратява корупцията в доста огромен мащаб... Докато институциите са изпразнени от смисъл, водачът може да приказва непосредствено с нацията. Ердоган споделя на занаятчии и търговци, че те са освен стопански участници, само че и полиция, съдии, прокурори.
Трите режима също се стремят да интегрират част от междинната класа, като преразпределят благосъстоянието по време на разцвет и в символен проект като носители на полезности на достоверността. Докато левите опозиции не стопират да приказват, че обществото е едва развито, режимът споделя, че нацията е благородна. Тази поддръжка от популацията може да загуби своята успеваемост в бъдеще, защото икономическата рецесия удря мощно бедните съсловия и средствата, отпускани за преразпределение, са ниски. Но без тази лоялност към режима, локалните управляващи, не биха могли да устоят.
Тези режими могат да разчитат и на нови елити, пристигнали в бизнеса с помощта на политическото обновяване...
Да, тъй като макар насърчаването на междинната класа или благотворителността към най -бедните, връзките на икономическата класа остават в интерес на една висока клептокрация, формирана от същински кариеристи. В Турция съвсем всички обществени действия са поверени на петима души, в Русия по-голямата част от пропутинската олигархия също е понижена до половин дузина души. В Иран пасдараните са главните стопански играчи в страната.
И в региона на културата и връзката се образува същински опортюнистки хайлайф на мястото на старите елити и левите интелектуалци, сведени до най-малко от чистките в университетите или възбраната за неправителствени организации. Този опортюнистки хайлайф не е основан от динамичността на непринудено участие в режима: тези хора от време на време бяха идеологически доста надалеч от сегашните водачи. Голяма част от турския опортюнистки хайлайф в началото е била формирана по -скоро от кемалисти, не доста близки до Ердоган. Когато Путин беше определен през 2000 година, той имаше доста слаба обществена база. Но до 2004 година съвсем целият съветски административен уред беше путинизиран. Това са фаустовски и податливи на въздействие интелектуалци, които се прекланят пред най-противоречивите условия на властта.
Но белким мафията и клептокрацията към властта не предизвикат въпросите и гнева на хората?
Това е детайл на овластяване преди всичко, тъй като носи доста запаси. Функционирането на тази клептокрация е доста просто: страната трансферира на нея стотици милиарди долари и тя подарява част от нея в благотворителни организации. Както написа Бурдийо, " преразпределението създава легитимност ": въпреки и да не изкоренява бедността, предлага на високата клептокрация аура на легитимност. В тези три страни случаите на корупция постоянно приключват в престъпните летописи на вестниците, защото се интериоризират като права, непокътнати за привилегированите. Но това също е източник на уязвимост, тъй като тези клептократи могат да се трансфорат и в предатели. В Русия доста олигарси са дезертирали финансово и политически, като някои пасдарани в Иран или предприемачи в Турция. Последният образец е този на някогашния необут на турската мафия Седат Пекер, който разгласява видеоклипове, осъждащи корупцията на властта, гледани по 120 милиона пъти!
Това основава проблем за тези три режима, които се показват като свои лични, честни режими. Следователно те са по едно и също време неразрушими и доста нежни... Тези режими не са в заплаха в кратковременен проект. Независимо от това, те са мощно притиснати стопански, политически и способността им да създават смисъл се подкопава. Последователността от рецесии, предизвикани от властта с цел да се легитимира, става доста сложна за ръководство. За момента, до момента в който трите са извънредно мощни, тяхното структурно положение е отслабващо: те непрекъснато са изложени на заплаха.
Критикувате и западните демокрации, безсилни пред тези антидемокрации...
Демокрациите по своята същина са нежни, раздрани, несигурни. Освен това антидемокрациите могат да окажат въздействие върху сърцевината на демокрациите. Ако по-скоро на Ердоган се гледа като на гротеска, Путин е пример за всички европейски националистически десни. Иран също има действително влияние и се преглежда като огромно цивилизационно, антиамериканско, антиатлантическо пространство. Демокрациите са отслабени заради неналичието на храброст. Демокрация, неспособна да отбрани идеята си на открито, не може да се запази. Това не значи експорт на нашите модели посредством война или колониализъм, които са изменничество към демокрацията, само че въплъщават мощ на воля, на военен дух. Нямаме причина да се предаваме.
След рухването на Съветския съюз триумфът обещаваше да бъде съвършен: Брюксел и Вашингтон прогласиха края на идеологиите и демократичната народна власт за непостижим небосвод. Това трябваше да пренебрегва дълбоките рекомпозиции, които се правят в някои страни, разтърсени от ХХ век и които се трансфораха в изявени играчи на интернационалната сцена и изключително в Близкия изток - Турция, Иран и Русия.
Въпреки разликите посред им, историкът и социолог Хамит Бозарслан, демонстрира в последната си книга " Антидемокрацията през 21 век. Иран, Турция, Русия " структурните прилики сред тези три режима: общо омерзение към западната народна власт, система, съсредоточена към висш водач и дълбока носталгия по империята. Изборът на тези " антидемокрации " обаче не е без последици, както в интернационален проект, по този начин и в самата вътрешност на нашите политически системи, споделя той в изявление за френския вестник Libération.
LIBERATION: За вас Иран, Турция и Русия са модели на " антидемокрации "...
Х. БОЗАРСЛАН: Първо, концепциите, употребявани за установяване на тези режими - властническа, нелиберална народна власт... ми се сториха незадоволителни. Избрах да употребявам термина " антидемокрации ", тъй като тези страни виждат себе си като радикална опция на демокрацията, избрана на двоен принцип. От една страна е консенсусът, който разрешава на човешката общественост да мисли за себе си като общество, от друга - дисенсусът, който легитимира, договаря, позволява и, където е уместно, институционализира вътрешните спорове. Дори и антидемокрациите да не унищожават изцяло техните опозиции, те дефинират политиката като военна активност, вътрешна и външна. Тези режими също по този начин считат, че имат право на владичество, като изхождат от концепцията, че нацията им би трябвало да извърши историческа и теологична задача, както се вижда от наличието им в Сирия, само че и в Кавказ.
Ако би трябвало да дадем образец за антидемокрация, първият модел, който ни идва на разум, е Китай. Дигитална тирания, еднопартийна, формирана единствено от мъже, с империалистически пристрастености. Но разликата е, че Китай счита, че е взел своя реванш от историята след 1949 година Докато Турция, Русия и Иран, в противен случай, към момента имат мощна носталгия по великолепие и империя. Така че не става въпрос единствено за експанзионизъм, а за реванш. В тези три страни към момента има сходства на демократични процеси, като да вземем за пример избори. Защо тези режими се нуждаят от тази показност? Разбира се, има и доза превзетост: в Иран последните президентски избори просто потвърдиха избора на висшия лидер. Путин промени конституцията посредством референдум в разгара на Covid-19. Независимо от това, има и доста мощно разбиране в концепцията за компактно обединение сред водача и нацията, което би трябвало от време на време да се удостоверява от гласуването и от борба с външния зложелател Запада. Тези три режима изключително се опасяват от изменничество на елитите, които бяха изгонени на Запад през 19 век, което докара до крах. Следователно би трябвало да възстановим нацията в нейната онтологична чистота; терминът онтология се среща доста постоянно в изявленията. Това възобновяване изисква нацията от време на време да бъде подтиквана към огромни планове. Това също по този начин оказва помощ да се прави разлика сред другар и зложелател. С изборите опозициите, колкото и незначителни да са от време на време, се поддържат, само че тяхната функционалност е да играят ролята на предатели. Следователно тук има огромна разлика от тоталитаризмите от ХХ век, които даже не толерираха съществуването на съпротива.
Тези антидемокрации също поддържат обстановка на непрекъсната рецесия, с каква цел?
Функцията на рецесията е да унищожи изцяло познавателните качества, политическите ориентири на обществото. Тогава водачът става единственият компас. В Турция след несполучливия пуч през 2016 година Фетхуллах Гюлен мина от другар в безспорен зложелател. Властта развива и пасторално измерение: бащата на нацията е задължен да пази стадото си, само че в подмяна то би трябвало да затвори очи. В Турция от години обществото е призовано да се активизира интензивно във вътрешните акции за заплашване и външните войни на президента. Но в този момент, когато икономическата рецесия предизвиква невиждано обедняване и Турция е изцяло изолирана в интернационален проект, от жителите се желае да мълчат и да се подчиняват.
Съгласни ли са хората с тези пълномощия?
Приобщаването на хората се получава посредством няколко процеса. Първо, посредством относително чести избори, на всеки четири или пет години. В Иран има два отсрочени избора, парламентарни и президентски. Външните войни (като спора в Украйна за Русия или турската интервенция против кюрдите в Сирия) също разрешават възобновяване на легитимността на властта посредством насила или всеобща готовност.
Вторият метод за приемане на единодушие е деинституционализацията, т.е. разкриването на неефективността на институциите. Има Конституционен съд, само че той е безусловно ненужен, Сметната палата не предотвратява корупцията в доста огромен мащаб... Докато институциите са изпразнени от смисъл, водачът може да приказва непосредствено с нацията. Ердоган споделя на занаятчии и търговци, че те са освен стопански участници, само че и полиция, съдии, прокурори.
Трите режима също се стремят да интегрират част от междинната класа, като преразпределят благосъстоянието по време на разцвет и в символен проект като носители на полезности на достоверността. Докато левите опозиции не стопират да приказват, че обществото е едва развито, режимът споделя, че нацията е благородна. Тази поддръжка от популацията може да загуби своята успеваемост в бъдеще, защото икономическата рецесия удря мощно бедните съсловия и средствата, отпускани за преразпределение, са ниски. Но без тази лоялност към режима, локалните управляващи, не биха могли да устоят.
Тези режими могат да разчитат и на нови елити, пристигнали в бизнеса с помощта на политическото обновяване...
Да, тъй като макар насърчаването на междинната класа или благотворителността към най -бедните, връзките на икономическата класа остават в интерес на една висока клептокрация, формирана от същински кариеристи. В Турция съвсем всички обществени действия са поверени на петима души, в Русия по-голямата част от пропутинската олигархия също е понижена до половин дузина души. В Иран пасдараните са главните стопански играчи в страната.
И в региона на културата и връзката се образува същински опортюнистки хайлайф на мястото на старите елити и левите интелектуалци, сведени до най-малко от чистките в университетите или възбраната за неправителствени организации. Този опортюнистки хайлайф не е основан от динамичността на непринудено участие в режима: тези хора от време на време бяха идеологически доста надалеч от сегашните водачи. Голяма част от турския опортюнистки хайлайф в началото е била формирана по -скоро от кемалисти, не доста близки до Ердоган. Когато Путин беше определен през 2000 година, той имаше доста слаба обществена база. Но до 2004 година съвсем целият съветски административен уред беше путинизиран. Това са фаустовски и податливи на въздействие интелектуалци, които се прекланят пред най-противоречивите условия на властта.
Но белким мафията и клептокрацията към властта не предизвикат въпросите и гнева на хората?
Това е детайл на овластяване преди всичко, тъй като носи доста запаси. Функционирането на тази клептокрация е доста просто: страната трансферира на нея стотици милиарди долари и тя подарява част от нея в благотворителни организации. Както написа Бурдийо, " преразпределението създава легитимност ": въпреки и да не изкоренява бедността, предлага на високата клептокрация аура на легитимност. В тези три страни случаите на корупция постоянно приключват в престъпните летописи на вестниците, защото се интериоризират като права, непокътнати за привилегированите. Но това също е източник на уязвимост, тъй като тези клептократи могат да се трансфорат и в предатели. В Русия доста олигарси са дезертирали финансово и политически, като някои пасдарани в Иран или предприемачи в Турция. Последният образец е този на някогашния необут на турската мафия Седат Пекер, който разгласява видеоклипове, осъждащи корупцията на властта, гледани по 120 милиона пъти!
Това основава проблем за тези три режима, които се показват като свои лични, честни режими. Следователно те са по едно и също време неразрушими и доста нежни... Тези режими не са в заплаха в кратковременен проект. Независимо от това, те са мощно притиснати стопански, политически и способността им да създават смисъл се подкопава. Последователността от рецесии, предизвикани от властта с цел да се легитимира, става доста сложна за ръководство. За момента, до момента в който трите са извънредно мощни, тяхното структурно положение е отслабващо: те непрекъснато са изложени на заплаха.
Критикувате и западните демокрации, безсилни пред тези антидемокрации...
Демокрациите по своята същина са нежни, раздрани, несигурни. Освен това антидемокрациите могат да окажат въздействие върху сърцевината на демокрациите. Ако по-скоро на Ердоган се гледа като на гротеска, Путин е пример за всички европейски националистически десни. Иран също има действително влияние и се преглежда като огромно цивилизационно, антиамериканско, антиатлантическо пространство. Демокрациите са отслабени заради неналичието на храброст. Демокрация, неспособна да отбрани идеята си на открито, не може да се запази. Това не значи експорт на нашите модели посредством война или колониализъм, които са изменничество към демокрацията, само че въплъщават мощ на воля, на военен дух. Нямаме причина да се предаваме.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ