Как заразата отново ме превърна в българин. Иван Кръстев разказва.
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Призовават ни да спасим човешката цивилизация, като си стоим у дома и си мием ръцете. Като в напредничав разказ, в който цялото деяние се разиграва в съзнанието на разказвача. В моята лична равносметка за ерата на COVID-19 ще останат единствено тези физически обекти, които си костват да бъдат упоменати: неизползвани самолетни билети и употребявани защитни маски.
И все пак в мига, в който излезеш на улицата, незабавно забелязваш какъв брой доста неща са се трансформирали. Врати затвориха освен моите обичани кафенета във Виена и в София, само че и обичаната ми книжарница във Вашингтон. COVID-19 унищожи нашия метод на живот сходно на неутронна бомба - без да поврежда материалния свят. През по-голямата част от 2020 година летищата бяха едно от най-тъжните места на света - празни и тихи, подслонили единствено шепа пасажери, които като призраци се лутат из терминалите.
Вкъщи е България
През последните три десетилетия свободата на напредване непрестанно се разширяваше, за хората от най-различни обществени съсловия ставаше все по-лесно да се смесват, а това се трансформира в всесилен знак на глобализацията. Днес тази независимост към този момент е в историята - или най-малко са ѝ наложени продължителни ограничавания. В същото време обществените апели към хората да си стоят у дома провокираха нещо като метафизична рефлексия: „ у дома “ е мястото, където искаш да бъдеш, когато си заплашен от сериозна заплаха. И в мига, когато аз и фамилията ми разбрахме, че ни следва дълъг интервал на обществено разграничаване, ние взехме едно решение, което изненада и нас самите: да се върнем в България.
Това решение несъмнено не беше рационално. В продължение на 10 години ние живеем и работим във Виена. Обичаме този град, а и австрийското опазване на здравето е доста по-благонадеждно от българското. Тоест, върнахме се в България само заради убеждението, че би трябвало да си стоим „ у дома “. А за нас „ у дома “ е България. В това спешно време искахме да бъдем по-близо до хората и местата, които сме познавали през целия си живот.
Това важи освен за нас: по същия метод постъпиха и 200 000 други българи, които живеят в чужбина. В своята татковина многочислени хора потърсиха освен протекция – те откриха и успокоение в майчиния си език. В моменти на най-голяма заплаха ние неумишлено проговаряме на езика, с който сме отраснали. В своето детство в България аз научих нещо доста скъпо от съветските филми за Втората международна война: един от най-опасните моменти за руска шпионка в хитлеристка Германия е раждането на дете, тъй като раждащата жена неизбежно крещи на майчиния си език. Да, да си останеш у дома значи да останеш в майчиния си език, да останеш на несъмнено място.
Парадоксът на пандемията
Глобализацията през 21 век създаде и една огромна оптическа машинация: че единствено мобилните, трансгранични хора, които познават доста летища по света, могат да бъдат същински космополити, че единствено тези, които се усещат вкъщи на няколко разнообразни места, могат да запазят една универсална преспектива. Но дано да си напомним, че класическият космополит, философът Имануел Кант, в никакъв случай не е напускал родния си Кьонигсберг (днес Калининград), който в разнообразни интервали принадлежи към разнообразни империи. Кант въплъщава същия абсурд като пандемията COVID-19, която води към по-глобален свят, въпреки че тъкмо поради нея националните страни поставят гранични катинари на глобализацията.
Защото точно самоизолирането и общественото разграничаване дадоха шир на европейския дух. Ние затворихме границите сред страните от Европейски Съюз, затворихме хората по домовете им, само че таман в следствие от това те станаха по-космополитни от когато и да било преди. За всички тези, които имат достъп до актуалните информационни технологии, пандемията приключи не глобализацията, а локализацията. (…) Това може да се окаже просто временен исторически миг, на все пак няма по какъв начин да отречем, че все по-добре разбираме какво значи да живеем в един-единствен общ свят.
" Коронавирус и татковина: болестта още веднъж ме трансформира в българин " - под това заглавие немският „ Тагесшпигел “ разгласява есето на Иван Кръстев, част от което прочетохте тук. Цялото есе на Кръстев ще излезе в годишен алманах на Project Syndicate.
Автор: Иван Кръстев
Призовават ни да спасим човешката цивилизация, като си стоим у дома и си мием ръцете. Като в напредничав разказ, в който цялото деяние се разиграва в съзнанието на разказвача. В моята лична равносметка за ерата на COVID-19 ще останат единствено тези физически обекти, които си костват да бъдат упоменати: неизползвани самолетни билети и употребявани защитни маски.
И все пак в мига, в който излезеш на улицата, незабавно забелязваш какъв брой доста неща са се трансформирали. Врати затвориха освен моите обичани кафенета във Виена и в София, само че и обичаната ми книжарница във Вашингтон. COVID-19 унищожи нашия метод на живот сходно на неутронна бомба - без да поврежда материалния свят. През по-голямата част от 2020 година летищата бяха едно от най-тъжните места на света - празни и тихи, подслонили единствено шепа пасажери, които като призраци се лутат из терминалите.
Вкъщи е България
През последните три десетилетия свободата на напредване непрестанно се разширяваше, за хората от най-различни обществени съсловия ставаше все по-лесно да се смесват, а това се трансформира в всесилен знак на глобализацията. Днес тази независимост към този момент е в историята - или най-малко са ѝ наложени продължителни ограничавания. В същото време обществените апели към хората да си стоят у дома провокираха нещо като метафизична рефлексия: „ у дома “ е мястото, където искаш да бъдеш, когато си заплашен от сериозна заплаха. И в мига, когато аз и фамилията ми разбрахме, че ни следва дълъг интервал на обществено разграничаване, ние взехме едно решение, което изненада и нас самите: да се върнем в България.
Това решение несъмнено не беше рационално. В продължение на 10 години ние живеем и работим във Виена. Обичаме този град, а и австрийското опазване на здравето е доста по-благонадеждно от българското. Тоест, върнахме се в България само заради убеждението, че би трябвало да си стоим „ у дома “. А за нас „ у дома “ е България. В това спешно време искахме да бъдем по-близо до хората и местата, които сме познавали през целия си живот.
Това важи освен за нас: по същия метод постъпиха и 200 000 други българи, които живеят в чужбина. В своята татковина многочислени хора потърсиха освен протекция – те откриха и успокоение в майчиния си език. В моменти на най-голяма заплаха ние неумишлено проговаряме на езика, с който сме отраснали. В своето детство в България аз научих нещо доста скъпо от съветските филми за Втората международна война: един от най-опасните моменти за руска шпионка в хитлеристка Германия е раждането на дете, тъй като раждащата жена неизбежно крещи на майчиния си език. Да, да си останеш у дома значи да останеш в майчиния си език, да останеш на несъмнено място.
Парадоксът на пандемията
Глобализацията през 21 век създаде и една огромна оптическа машинация: че единствено мобилните, трансгранични хора, които познават доста летища по света, могат да бъдат същински космополити, че единствено тези, които се усещат вкъщи на няколко разнообразни места, могат да запазят една универсална преспектива. Но дано да си напомним, че класическият космополит, философът Имануел Кант, в никакъв случай не е напускал родния си Кьонигсберг (днес Калининград), който в разнообразни интервали принадлежи към разнообразни империи. Кант въплъщава същия абсурд като пандемията COVID-19, която води към по-глобален свят, въпреки че тъкмо поради нея националните страни поставят гранични катинари на глобализацията.
Защото точно самоизолирането и общественото разграничаване дадоха шир на европейския дух. Ние затворихме границите сред страните от Европейски Съюз, затворихме хората по домовете им, само че таман в следствие от това те станаха по-космополитни от когато и да било преди. За всички тези, които имат достъп до актуалните информационни технологии, пандемията приключи не глобализацията, а локализацията. (…) Това може да се окаже просто временен исторически миг, на все пак няма по какъв начин да отречем, че все по-добре разбираме какво значи да живеем в един-единствен общ свят.
" Коронавирус и татковина: болестта още веднъж ме трансформира в българин " - под това заглавие немският „ Тагесшпигел “ разгласява есето на Иван Кръстев, част от което прочетохте тук. Цялото есе на Кръстев ще излезе в годишен алманах на Project Syndicate.
Автор: Иван Кръстев
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ