Снимката, която може да промени Близкия изток
Една от отличителните характерности през последните няколко години както на Близкия изток като цяло, по този начин и в границите на сунитското пространство в района, бе съперничеството сред Турция и Обединените арабски емирства (ОАЕ). И до ден сегашен двете страни имат редица дълбоки разлики, главните от които концептуални и от идеологическо естество.
По отношение на концептуалните разлики, това бе противоборство сред монархическите авторитаризми, застъпващи се за статуквото в Близкия изток, и електоралните авторитаризми, представляващи желанието за смяна. Първите се въплъщават от рестриктивните режими на ОАЕ и Саудитска Арабия; вторите - от Турция, Катар и " Мюсюлмански братства ", които гледаха на Арабската пролет като на опция за политическа агресия, а не като на риск за тяхната сигурност.
И двата лагера експлоатираха сунитския ислям, въпреки и разнообразни негови посоки. С основната разлика, че в случай че Абу Даби и Риад използваха религията, с цел да запазят въпросното статукво, то Турция и стоящите до нея сили използваха исляма, с цел да трансформират властовата констелацията и метода, по който обществото можеше да й въздейства.
Но с изключение на в дихотомията статукво - смяна, двата модела имаха и друга основна разлика: Емиратите и Риад подкрепяха и експортираха подобен вид ислям, който се субординира на светските управляващи (отново от властнически характер). Класически образец на тази политика се виждаше в поддръжката на мадхали-салафитите в Либия за Халифа Хафтар. Това, несъмнено, е доста друго от ролята на Саудитска Арабия, която Кралството изиграва при идеологическото образуване на талибаните в Пакистан и Афганистан, " цапайки " техния деобандизъм с уахабизъм. За съпоставяне, ислямът, който пропагандираха Турция, Катар и " Мюсюлмански братства ", по-скоро се опитваше да оправдава религиозното като съществена обществена и политическа норма на публичния порядък.
Има и различен метод, по който може да се показа разликата, по който тези два лагера използваха исляма. Риад и Абу Даби се позоваваха на религията, с цел да " завържат " масите и да " отвържат " властта. Анкара, тъкмо противоположното, с цел да " отвърже " масите и да " завърже " властта. Оттук и честата далавера на ислямизма на Турция, обичащ да пояснява проявленията си и като имащи демократично измерение.
Когато през днешния ден се повдигат въпроси от сорта на тези за какво страни от Запада поддържат в действителност дейни връзки, в това число и оръжейно-търговски, със мощно властническите столици на Персийския залив, същинският отговор не може да се " побере " единствено до смисъла на петрола, притежаван от Саудитска Арабия и ОАЕ (природните запаси на тези страни от ден на ден отиват към Азия). Всъщност Риад и Абу Даби са желани като сътрудник, изключително на фона на прогресивно влошаващите се връзките през последните години сред Съединени американски щати и Турция, както и сред Европейски Съюз и Турция, точно поради това, че тези две арабски столици въплъщаваха импулса за статукво и секуларизъм в Близкия Изток (и за разлика от Египет, имаха финансовия запас да финансират подобен вид политика). Въпреки известните вярвания, особени тези, които са ангажирани с избрани пропагандни центрове, враждебни на Запада, доминантната настройка в последния приема секуларизма и статуквото като работещата вероятност, когато става за личните му ползи в този вулканичен и изменчив район. В тази равносметка последните два образеца са свързани със Съединени американски щати по времето на Доналд Тръмп и с Франция на Еманюел Макрон, само че в нея има и едно огромно изключение. Става дума за най-малко единия от двата мандата на Барак Обама, по време на който Вашингтон бе с влошени връзки освен с електоралния ислям на Турция, само че и с властническия подобен на Саудитска Арабия.
Налице е и друга причина, заради която през последните години западните страни бяха подготвени да си затварят очите за някои явни несполуки на сунитските монархии по отношение на цивилизования порядък: Риад и ОАЕ постоянно са били евентуален финансов донор, какъвто Турция не е. Именно тук не би трябвало да забравяме, че когато престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман бе изпаднал , бидейки бойкотиран в това число от американския Конгрес, то Доналд Тръмп бе основен за излизането на саудитския принц от тази изолираност.
Но когато става дума за напрежението сред Абу Даби и Анкара, въпреки то да бе непрекъснато, в него въпреки всичко имаше два остри пика: опитът за прелом в Турция през 2016-та година, за който Анкара упрекна Емиратите, и протестът на Катар от арабските страни от Персийския залив през 2017-та година.
Затова, когато оня ден престолонаследникът на Абу Даби Мохамед бин Зайед Ал-Нахаян посети Анкара, с цел да се срещне с турския президент Реджеп Таийп Ердоган, то това несъмнено бе значим миг, чиито последствия касаят не просто двустранните връзки на въпросните страни, а и въобще района.
С оглед на това, че от началото на годината турската лира загуби повече от 40% от цената си, тъй че един $ стартира да се обменя за малко над тринадесет лири, новината, че ОАЕ ще сътвори фонд за вложения на стойност 10 милиарда $, както и тази, че турската и емиратската централни банки водят договаряния за подписване на суап съглашение, би трябвало да се отразят удобно на валутата на югоизточната ни съседка.
И при все, че стопанската система е една от главните аргументи за посоката на турската дипломация в последното време, то тук не става дума единствено за пари.
Всъщност за Турция Емиратите се намират доста по-близо, в сравнение с това би предположил погледът върху географската картата.
На Запад от Турция, в Източното Средиземноморие, Абу Даби разви връзките си с двата съществени дразнителя на Анкара - Франция (с която Емиратите правят взаимни бойни учения) и Гърция (с която Абу Даби подписа в края на предходната година стратегическо партньорство с акцент съдействие в сигурността). Заедно с Париж и Атина, Абу Даби взе участие в Източносредиземноморския газов конгрес.
На юг от Турция ОАЕ, като се изключи че поддържаше кюрдите в Северна Сирия против турските постоянни сили и проксита, си възвърне и връзките с Башар ал-Асад.
Още по-надолу в същата посока, ОАЕ лидира процеса на възстановяване на връзките на арабските страни с Израел.
Отново на юг от Турция, само че този път в посока Ирак, сунитската квота, стояща близо до Риад и Абу Даби, се показа доста по-добре на последните парламентарни избори в страната, в сравнение с това направиха сунитите, близки до Анкара.
А на изток от Турция, Иран организира договаряния с ОАЕ за разведряване на двустранните им връзки (онзи ден заместник-министърът на външните работи на ислямската република Али Багери Кани бе в Дубай, където беседва с Ануар Гаргаш, дипломатическият консултант към президента на ОАЕ).
В Емиратите се намира и турският под земята необут Седат Пекер, който насочи редица обвинявания против хора със съществени позиции в изпълнителната власт на Турция (и изключително против министъра на вътрешните работи Сюлейман Сойлу). Преустановяването на обществената интензивност на Седат Пекер също е от интерес за Анкара.
Но и Емиратите имат своите аргументи да търсят възстановяване на връзките си с Турция.
Преди всичко става дума за най-явния отговор на Абу Даби по отношение на политиката на Риад за преустановяването на протеста на Катар, (нещо, което управляващите в ОАЕ считаха за преждевременно). А последното е образец в посока на това, че колкото повече се усилва луфтът сред Саудитска Арабия и ОАЕ, толкоз повече Емиратите са склонни понижават разликите си с Иран, Израел и Турция (особено след пробива в връзките сред Абу Даби и Тел Авив, различен подобен, касаещ турската столица, ще обезпечи още по-голямо дипломатическо преимущество на Емиратите пред Саудитска Арабия).
Случи ли се такова доближаване сред ОАЕ и Турция, това може да докара до понижаване на честотата на противоборството сред тях (в Сомалия и Либия, където то е най-ясно изразено), до преосмисляне на ползите им (в Судан, където Турция и Емиратите са усещат на страната на загубилите; първата, след преврата против Омар ал-Башир; вторите, след връщането на власт на министър-председателя на страната Абдала Хамдок) или непосредствено до съвпадане на ползите им (в подтекста на спора в Етиопия сред силите на Тиграй и държавните такива на Абий Ахмед).
Така или другояче, не са доста фотографиите, които могат да трансформират районните констелации. Снимката на Реджеп Таийп Ердоган с Мохамед бин Зайед пред президентския замък в Анкара обаче е една от тези.
По отношение на концептуалните разлики, това бе противоборство сред монархическите авторитаризми, застъпващи се за статуквото в Близкия изток, и електоралните авторитаризми, представляващи желанието за смяна. Първите се въплъщават от рестриктивните режими на ОАЕ и Саудитска Арабия; вторите - от Турция, Катар и " Мюсюлмански братства ", които гледаха на Арабската пролет като на опция за политическа агресия, а не като на риск за тяхната сигурност.
И двата лагера експлоатираха сунитския ислям, въпреки и разнообразни негови посоки. С основната разлика, че в случай че Абу Даби и Риад използваха религията, с цел да запазят въпросното статукво, то Турция и стоящите до нея сили използваха исляма, с цел да трансформират властовата констелацията и метода, по който обществото можеше да й въздейства.
Но с изключение на в дихотомията статукво - смяна, двата модела имаха и друга основна разлика: Емиратите и Риад подкрепяха и експортираха подобен вид ислям, който се субординира на светските управляващи (отново от властнически характер). Класически образец на тази политика се виждаше в поддръжката на мадхали-салафитите в Либия за Халифа Хафтар. Това, несъмнено, е доста друго от ролята на Саудитска Арабия, която Кралството изиграва при идеологическото образуване на талибаните в Пакистан и Афганистан, " цапайки " техния деобандизъм с уахабизъм. За съпоставяне, ислямът, който пропагандираха Турция, Катар и " Мюсюлмански братства ", по-скоро се опитваше да оправдава религиозното като съществена обществена и политическа норма на публичния порядък.
Има и различен метод, по който може да се показа разликата, по който тези два лагера използваха исляма. Риад и Абу Даби се позоваваха на религията, с цел да " завържат " масите и да " отвържат " властта. Анкара, тъкмо противоположното, с цел да " отвърже " масите и да " завърже " властта. Оттук и честата далавера на ислямизма на Турция, обичащ да пояснява проявленията си и като имащи демократично измерение.
Когато през днешния ден се повдигат въпроси от сорта на тези за какво страни от Запада поддържат в действителност дейни връзки, в това число и оръжейно-търговски, със мощно властническите столици на Персийския залив, същинският отговор не може да се " побере " единствено до смисъла на петрола, притежаван от Саудитска Арабия и ОАЕ (природните запаси на тези страни от ден на ден отиват към Азия). Всъщност Риад и Абу Даби са желани като сътрудник, изключително на фона на прогресивно влошаващите се връзките през последните години сред Съединени американски щати и Турция, както и сред Европейски Съюз и Турция, точно поради това, че тези две арабски столици въплъщаваха импулса за статукво и секуларизъм в Близкия Изток (и за разлика от Египет, имаха финансовия запас да финансират подобен вид политика). Въпреки известните вярвания, особени тези, които са ангажирани с избрани пропагандни центрове, враждебни на Запада, доминантната настройка в последния приема секуларизма и статуквото като работещата вероятност, когато става за личните му ползи в този вулканичен и изменчив район. В тази равносметка последните два образеца са свързани със Съединени американски щати по времето на Доналд Тръмп и с Франция на Еманюел Макрон, само че в нея има и едно огромно изключение. Става дума за най-малко единия от двата мандата на Барак Обама, по време на който Вашингтон бе с влошени връзки освен с електоралния ислям на Турция, само че и с властническия подобен на Саудитска Арабия.
Налице е и друга причина, заради която през последните години западните страни бяха подготвени да си затварят очите за някои явни несполуки на сунитските монархии по отношение на цивилизования порядък: Риад и ОАЕ постоянно са били евентуален финансов донор, какъвто Турция не е. Именно тук не би трябвало да забравяме, че когато престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман бе изпаднал , бидейки бойкотиран в това число от американския Конгрес, то Доналд Тръмп бе основен за излизането на саудитския принц от тази изолираност.
Но когато става дума за напрежението сред Абу Даби и Анкара, въпреки то да бе непрекъснато, в него въпреки всичко имаше два остри пика: опитът за прелом в Турция през 2016-та година, за който Анкара упрекна Емиратите, и протестът на Катар от арабските страни от Персийския залив през 2017-та година.
Затова, когато оня ден престолонаследникът на Абу Даби Мохамед бин Зайед Ал-Нахаян посети Анкара, с цел да се срещне с турския президент Реджеп Таийп Ердоган, то това несъмнено бе значим миг, чиито последствия касаят не просто двустранните връзки на въпросните страни, а и въобще района.
С оглед на това, че от началото на годината турската лира загуби повече от 40% от цената си, тъй че един $ стартира да се обменя за малко над тринадесет лири, новината, че ОАЕ ще сътвори фонд за вложения на стойност 10 милиарда $, както и тази, че турската и емиратската централни банки водят договаряния за подписване на суап съглашение, би трябвало да се отразят удобно на валутата на югоизточната ни съседка.
И при все, че стопанската система е една от главните аргументи за посоката на турската дипломация в последното време, то тук не става дума единствено за пари.
Всъщност за Турция Емиратите се намират доста по-близо, в сравнение с това би предположил погледът върху географската картата.
На Запад от Турция, в Източното Средиземноморие, Абу Даби разви връзките си с двата съществени дразнителя на Анкара - Франция (с която Емиратите правят взаимни бойни учения) и Гърция (с която Абу Даби подписа в края на предходната година стратегическо партньорство с акцент съдействие в сигурността). Заедно с Париж и Атина, Абу Даби взе участие в Източносредиземноморския газов конгрес.
На юг от Турция ОАЕ, като се изключи че поддържаше кюрдите в Северна Сирия против турските постоянни сили и проксита, си възвърне и връзките с Башар ал-Асад.
Още по-надолу в същата посока, ОАЕ лидира процеса на възстановяване на връзките на арабските страни с Израел.
Отново на юг от Турция, само че този път в посока Ирак, сунитската квота, стояща близо до Риад и Абу Даби, се показа доста по-добре на последните парламентарни избори в страната, в сравнение с това направиха сунитите, близки до Анкара.
А на изток от Турция, Иран организира договаряния с ОАЕ за разведряване на двустранните им връзки (онзи ден заместник-министърът на външните работи на ислямската република Али Багери Кани бе в Дубай, където беседва с Ануар Гаргаш, дипломатическият консултант към президента на ОАЕ).
В Емиратите се намира и турският под земята необут Седат Пекер, който насочи редица обвинявания против хора със съществени позиции в изпълнителната власт на Турция (и изключително против министъра на вътрешните работи Сюлейман Сойлу). Преустановяването на обществената интензивност на Седат Пекер също е от интерес за Анкара.
Но и Емиратите имат своите аргументи да търсят възстановяване на връзките си с Турция.
Преди всичко става дума за най-явния отговор на Абу Даби по отношение на политиката на Риад за преустановяването на протеста на Катар, (нещо, което управляващите в ОАЕ считаха за преждевременно). А последното е образец в посока на това, че колкото повече се усилва луфтът сред Саудитска Арабия и ОАЕ, толкоз повече Емиратите са склонни понижават разликите си с Иран, Израел и Турция (особено след пробива в връзките сред Абу Даби и Тел Авив, различен подобен, касаещ турската столица, ще обезпечи още по-голямо дипломатическо преимущество на Емиратите пред Саудитска Арабия).
Случи ли се такова доближаване сред ОАЕ и Турция, това може да докара до понижаване на честотата на противоборството сред тях (в Сомалия и Либия, където то е най-ясно изразено), до преосмисляне на ползите им (в Судан, където Турция и Емиратите са усещат на страната на загубилите; първата, след преврата против Омар ал-Башир; вторите, след връщането на власт на министър-председателя на страната Абдала Хамдок) или непосредствено до съвпадане на ползите им (в подтекста на спора в Етиопия сред силите на Тиграй и държавните такива на Абий Ахмед).
Така или другояче, не са доста фотографиите, които могат да трансформират районните констелации. Снимката на Реджеп Таийп Ердоган с Мохамед бин Зайед пред президентския замък в Анкара обаче е една от тези.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ