Докато руският президент Владимир Путин засилва войната си в Украйна,

...
Докато руският президент Владимир Путин засилва войната си в Украйна,
Коментари Харесай

„Форин афеърс“: Oпасността от дезинтеграция на Русия

Докато съветският президент Владимир Путин ускорява войната си в Украйна, стабилността на неговия режим виси на косъм. Някои наблюдаващи предвиждат, че съветският президент може да бъде свален, а други даже се надяват на раздробяване на страната. Това повдига въпроса: Може ли Русия да се разцепи?

Географското състояние на Русия прави сплотеността мъчно постижима. Разположена в 11 часови зони, тя е най-голямата страна в света по повърхност. Двадесет % от популацията ѝ не е етнически съветско, а принадлежи към локални коренни нации. Докато Москва е оповестена за третия най-проспериращ град в света съгласно Индекса за разцвет на градовете на ООН-Хабитат (няколко седмици преди началото на войната през февруари), огромна част от сибирския субконтинент е бедна и рядко обитаема. В далечния север доминират западащи промишлени градове с добивна индустрия. В Далечния изток жителите са стопански по-свързани с Китай, Япония и Южна Корея, в сравнение с с Москва и Санкт Петербург. Под управлението на Путин властта е мощно централизирана в Москва, а политическата и културната автономност на провинциите е понижена.

Някои западни наблюдаващи освен спекулират с съветския колапс, само че и пропагандират за него, виждайки в него решение на интернационалното държание на Москва. Един разпад обаче няма да реши " съветския проблем " на Запада. Всяко позитивно бъдеще за Русия и нейните съседи като Украйна, както и за останалия свят, ще изисква страната да преоткрие своя федерализъм от вътрешната страна, а не да се взриви.

Връзки, които не всеки път свързват

Русия има дълга история на водачи, които употребяват комбинация от моркови и тояги, с цел да запазят единството на отдалечените райони на страната. Царете са дали културна автономност на някои завладени нации, до момента в който са наложили насилствена асимилация на други. Съветският режим следва същия сюжет, като от време на време възхвалява националната еднаквост, а от време на време депортира и санкционира народите, считани за погрешни на руския план.

В Русия махалото също се люшка сред централизацията и съпротивата против нея. През ХХ в. страната претърпява единствено два интервала на относителна децентрализация: при руския министър председател Никита Хрушчов сред 1953 и 1964 година и сред перестройката и края на президентството на Борис Елцин - от 1985 до 1999 година

След като Путин поема властта през 2000 година, той последователно възвръща контрола на Москва върху съветските райони и републики. Оттогава насам възходящите социално-икономически разлики сред жителите на богатите градски центрове и провинциалните райони пораждат напрежение. Москва и покрайнините ѝ употребяват повече от държавния бюджет. Сибирските райони, въпреки това, способстват повече, в сравнение с получават назад. Москва е натрупала прекалено много власт, а отдалечените райони са изгубили своята бюрократична и финансова автономност, което от своя страна е потиснало районното развиване. Дори в Краснодарския край, в южната част на Русия - регион, който е доста предан към Путин - локалните водачи подлагат на критика бюрократите от Москва, че постановат политики, които не са съобразени с действителностите на място.

Етническата карта на Русия прибавя още един пласт към тази трудност. 21-те самостоятелни етнически републики в страната не съставляват единно цяло. В някои райони етническите руснаци доминират (понякога с голямо мнозинство; да вземем за пример те съставляват две трети от популацията в сибирската република Бурятия на езерото Байкал), до момента в който в други те са малко (около три % в Дагестан, в южната част на Русия). Но с дребни изключения - като да вземем за пример в индустриализирания Татарстан - всички те са изправени освен пред икономическите провокации, които тормозят отдалечените провинции на Русия, само че и пред културни компликации. В тези езиково разнородни райони да вземем за пример нараства разочарованието от господството на съветския език. Местни деятели приканват учебниците по история да спрат да означават хипотетичното спокойно консолидиране на техните нации в Руската империя. В Арктическия район водачите на коренното население упорстват да получат право на глас във връзка с метода, по който добивните компании, като да вземем за пример петролните компании, експлоатират тогавашната им земя.

Войната в Украйна може да ускори апелите за по-голяма автономност от Москва. Военната готовност през септември провокира ответна реакция в региони с огромно население от етнически малцинства, чиито наборни бойци към този момент претърпяха огромен брой жертви. Дори ръководителят на Чеченската република Рамзан Кадиров, който се показва като правилен човек на Путин, спря мобилизацията в Чечения по-рано от водачите в другите райони, като разгласи, че неговата република към този момент е изпълнила квотата си. През септември брачната половинка на основния мюфтия на Дагестан направи сходна декларация.

По-дълбоките демографски промени също биха могли да засилят апелите за децентрализация. От 20-те съветски района с позитивен приръст на популацията в 19 от тях процентът на неетническите руснаци е относително висок. Това важи изключително за Дагестан и Чечения в Северен Кавказ и Тува в Сибир. В Саха, най-северната република на Русия, районната столица Якутск е удвоила популацията си за 30 години, с помощта на изселването на млади якути от селските региони към града, което трансформира града в най-живописната градска сцена за коренната просвета в Русия.

Въпреки че недоволствата им са действителни, етническите малцинства в Русия не упорстват за обособяване. Проучванията демонстрират мощен съветски държавен национализъм в етническите републики. Може да се твърди, че в случай че стартира процесът на самостоятелност, това население ще се сплоти за него. По-вероятно е обаче болшинството да продължи да гледа на Русия като на своя татковина и да се задоволи с даването на по-голяма културна и политическа автономност.

Не се надявайте на раздор

Въпреки неналичието на доказателства в поддръжка на разпадането, идващо от самата Русия, някои западни политици и наблюдаващи се отнасят със удовлетворение към тази опция. Комисията за сигурност и съдействие в Европа, държавна организация, известна още като Хелзинкската комисия на Съединени американски щати, измежду чиито членове има сенатори, представители на Конгреса и изпълнителната власт, разгласи деколонизацията на Русия за " честен и стратегически императив ". През май журналистът, борещ се против клептокрацията, Кейси Мишел изложи сходен мотив в The Atlantic: " Западът би трябвало да приключи плана, почнал през 1991 година Той би трябвало да се стреми към цялостно деколонизиране на Русия. " Сергей Сумленни, който написа за пронатовския мозъчен концерн Център за разбор на европейската политика, слага въпроса по следния метод: " Колапсът на Русия? Добра вест за всички. "

Подобни отзиви се чуват и от Полша и Украйна. Носителят на Нобелова премия и някогашен полски президент Лех Валенса се застъпи за отцепването на " 60-те народа, които бяха колонизирани от Русия ", тъй че Русия да се сведе до страна с население от към 50 милиона души (за разлика от 140-милионната). Лигата на свободните народи, както и Форумът на свободните нации на Русия, проведоха срещи в Централна Европа и приканиха за " освобождение на затворените народи " - дефиниция, която се връща към царския интервал, когато дисидентите осмиваха Русия като " затвор за народи ", и към спонсорирания от Централно разузнавателно управление на САЩ Антиболшевишки блок на нациите по време на Студената война.

Изгнаниците от етническите малцинства в Русия и съветските опозиционери съставляват по-голямата част от лицата, взели участие в тези конгреси. Събралият се през юли в Прага Форум на свободните нации на Русия да вземем за пример разгласява " Декларация за деколонизация на Русия ", съпроводена от карта на разчленена Русия с към 30 нови републики.

Но западните политици не трябва да попадат в клопката на смесването на радикалните изказвания на политическите изгнаници с възгледите на съветските жители, които са доста по-нюансирани. Също по този начин би било неправилно да се допусна, че овластените малцинства автоматизирано ще оказват помощ за основаването на Русия, която е в по-голям синхрон със западните правила. Етническите малцинства не са по-склонни към народна власт, права на индивида, положително ръководство и прозападен демократизъм от съветското етническо болшинство.

Основното културно разделяне в Русия не е сред етническите руснаци и малцинствата, а сред огромните градски региони и останалата част от страната: индустриално изостанали райони, селски провинции и етнически републики. През последното десетилетие в огромните градове на Русия се следят възходящи признаци на ангажираност на гражданското общество и плурализъм на локално равнище - даже в случай че тази наклонност е потискана, изключително след експлоадирането на войната в Украйна. За разлика от тях жителите на селските региони и малцинствата са по-консервативни във връзка с културните традиции и в по-голяма степен поддържат властническия и " бащински " режим. Мюсюлманските малцинства са по-склонни да се опълчват на правото на аборт, на демократичните закони за разводите, на равенството на работното място и на правата на ЛГБТК. Те също по този начин са по-склонни да осъждат НАТО и Съединените щати за тяхната политика в Близкия изток.

Призоваването към раздробяване на Русия е неправилна тактика, учредена на непознаване на това, което свързва съветското общество в цялото му разнообразие. Още по-важно е, че сходна тактика не регистрира обстоятелството, че разпадането на Русия би било пагубно за интернационалната сигурност. Разпадът би провокирал няколко цивилен войни. Новите държавици ще се борят между тях за граници и стопански активи. Московският хайлайф, който управлява голям нуклеарен боеприпас, би реагирал с принуждение на всеки фракционизъм. Службите за сигурност и правоприлагащите органи ще смажат всички опити за демократизация, в случай че това значи да се повтори разпадането на Съветския съюз. Въпреки че деколонизацията звучи като избавление, на процедура тя евентуално ще тласне цяла Русия и районите на етническите малцинства още по-назад.

Със сигурност разпадането на Русия е малко евентуално. След пагубната война на Путин обаче режимът въпреки всичко ще бъде изправен пред възходящ напън за децентрализация. Най-добрият резултат би бил локалното самоуправление - записано в съветската конституция, само че отстранено от Путин - да стане действителност. Тази рефедерализация на Русия би била допустима единствено в случай че е съпроводена от национална равносметка за наследството на съветския колониализъм. Тази преоценка би била значима както за етническите руснаци, по този начин и за малцинствата. Но както и в Съединени американски щати и Европа, тази социална промяна ще отнеме десетилетия. Струва си обаче да се стремим към нея. Само Русия, която се децентрализира в политическо и културно отношение, може да се реформира от вътрешната страна на открито. /БГНЕС

-----------------------------

Марлен Ларуел, шеф и професор в Института за европейски, съветски и евразийски проучвания към университета " Джордж Вашингтон ". Неговият разбор е оповестен във „ Форин афеърс “.
Източник: bgnes.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР