. Докъде водят неразрешените вътрешни конфликти? Според Карен Хорни те ни

Кои са симптомите на неразрешените вътрешни конфликти - КАРЕН ХОРНИ

Докъде водят неразрешените вътрешни спорове? Според Карен Хорни те ни лишават опцията да сме цялостни и ни блокират в положение на невротична безизходност. В основата му е възприятието, че сходно на пате в кълчища, сме оплетени в несъгласия, от които не можем да се освободим. За похлупак идват и всички опити за решение, които освен се провалят, само че и от ден на ден ни отчуждават от нас самите. Повтарящите се неуспехи усилват още повече безнадеждността, която стартира да ни смазва.

„ Колкото по-добре разбираме безкрайната щета, която невротичните спорове нанасят на личността, толкоз по-належаща наподобява потребността в действителност да ги разгадаем. Но защото това не става единствено посредством рационално решение, нито посредством отбягване, нито посредством практикуване на воля, по какъв начин тогава може да се реализира? Ето го единствения метод: споровете могат да се разрешат единствено в случай че се трансформират изискванията вътре в самата персона, които са ги основали. “

Карен Хорни е експерт по психоанализа и логика на психиката с норвежки, немски и холандски корени. Нейните теории слагат под въпрос някои обичайни фройдистки гледни точки, изключително теорията му за сексуалността, както и инстинктивната ориентировка на психоанализата и нейната генетична логика на психиката. Като такава постоянно е класифицирана като неофройдист. Можете да поръчате книгата ѝ „ Вътрешните ни спорове “ от издателство Изток-Запад на следния линк: „ Вътрешните ни спорове “, Карен Хорни

КОИ СА СИМПТОМИТЕ НА НЕРАЗРЕШЕНИТЕ ВЪТРЕШНИ КОНФЛИКТИ?

Пропиляването или неправилното ориентиране на силата може да произлиза от три съществени нарушавания, всяко от които да е признак на неразрешени спорове. Един от тях е общата колебливост. Тя може да участва във всичко, от дребни неща до огромни и значими за индивида въпроси. Може да има безпределно двоумене дали да се изяде това или това ястие, дали да се купи този или оня куфар, дали да се отиде на кино, или да се слуша радио.

Може да е невероятно да се реши какъв кариерен път да се поеме или каква кариерна стъпка да се направи; или да се избере сред две жени; или дали да се предприеме развод; или дали да се живее, или да се мре. Ако би трябвало да се вземе необратимо решение, става огромен проблем и индивидът може да бъде връхлетян от суматоха или тежка отмалялост.

Макар нерешителността им от време на време да е явна, хората нормално не са наясно с нея, тъй като несъзнавано влагат всички старания в избягването на решение. Те протакат; просто „ не стигат до това “; оставят се да бъдат понесени от случайността или по различен метод да оставят решението някому другиму. Може даже да размиват проблемите до степен, която не разрешава взимане на решение. Безцелността, която следва от това, е по сходен метод невидима за самия човек. Множеството несъзнавани средства, които се ползват, с цел да се маскира всеобхватната колебливост, изясняват за какво аналитикът относително рядко чува за този другояче чест проблем.

Друга типична демонстрация на раздвоените сили сили е общата неефективност. Тук нямам поради неналичието на умения в избрана сфера, която би могла да се дължи на липса на опит или интерес към въпроса. Нито пък е въпрос на неразгърнат гений, както разказва Уилям Джеймс в своя забавен труд, насочвайки към обстоятелството, че за индивида става наличен източникът на сила, когато не се поддаде на първите признаци на отмалялост или в случай че е под напън от външни условия.

Неефективността в този подтекст съставлява това, което се случва, когато човек не може да приложи всичките си старания поради несъгласията вътре в себе си. Сякаш подкарва кола, до момента в който натиска спирачката; неизбежно колата се запъва. В някои случаи безусловно е по този начин. Всичко, което индивидът стартира, може да се прави по-бавно, в сравнение с уменията му или самата компликация на задачата допускат.

Не че не поставя задоволителни усилия; в противен случай, той влага неимоверни старания във всичко, което прави. Може да му отнеме часове да вземем за пример да напише елементарен отчет или да овладее просто механично устройство. Различни неща обаче го спъват.

Може несъзнавано да се бунтува против нещо, което счита за принуда; може да желае да е съвършен до последната подробност; може да е ядосан на себе си, задето не се е показал прелестно от първия опит. Неефикасността не се демонстрира единствено в бавния темп; може да се прояви и като несръчност или като податливост към забравяне.

Една прислужница или стопанка няма да прави работата си, в случай че скрито счита за непочтено, че бидейки високо талантлива, ѝ се постанова да прави черна работа. Тогава нейната безрезултатност най-често няма да е лимитирана до някоя съответна активност, а ще се демонстрира във всичките ѝ занимания. От субективна позиция това значи да работи напрегнат с неизбежната последица да е непрестанно изтощена и да се нуждае от доста сън. Всеки вид работа при тези условия изцежда индивида повече, също както една кола би била претрупана, в случай че се движи с дръпната ръчна спирачка.

Вътрешното напрежение – а също и неефикасността – участва освен в работата, само че и в огромна степен при контактите с хора. Ако някой желае да е другарски надъхан, само че в същото време презира тази концепция, защото тя му се коства лицемерна, би се държал сковано; в случай че желае да наложи мнението си, само че в същото време и да спомага на другите, би бил колеблив; в случай че желае да се свърже с хората, само че се опасява от отменяне, би бил срамежлив; в случай че желае да има полови контакти, само че в същото време и да подразни колегата си, би бил хладен – и по този начин нататък. Колкото по-всеобхватни са несъгласията, толкоз повече напрежение има в живота.

Някои хора осъзнават този вид вътрешно напрежение; доста постоянно те го долавят единствено когато при избрани условия то нарасне; от време на време ги връхлита единствено в контрастност с дребното мотиви, когато съумеят да се провиснал, да се усетят спокойни и способни на спонтанност. За настъпващата в следствие отмалялост те нормално винят други фактори – неиздръжливостта си, несъразмерните количества работа, незадоволителния сън. Всяко от тях фактически може да способства, само че доста по-малко, в сравнение с се допуска.

Третият значим знаменателен вид разстройство е инертността. Пациентите, страдащи от нея, от време на време се упрекват в мързел, само че в действителност те не могат да се насладят на същинския мързел. Често имат умишлено омерзение към всевъзможен вид старания и да рационализират, като споделят, че е изцяло задоволително, в случай че им хрумват хрумвания, и че зависи от другите да довършат „ детайлите “ – тоест да свършат работата. Отвращението от усърдието може да им се коства и като боязън, че самите старания може да им навредят. Този боязън е понятен, имайки поради обстоятелството, че те осъзнават своята бърза уморяемост; и тя може да се подхрани от лекарите, които одобряват уморяемостта за чиста монета.

Невротичната пасивност е парализа на инициативността и дейностите. Най-общо казано тя е резултат от мощно отчуждение от себе си и липса на ясни цели. Дългогодишното прекарване на напрежение и неудовлетворяващи старания оставя невротика в една относително всеобхватна леност – макар че от време на време тя се прекъсва от интервали на трескава интензивност.

От обособените допринасящи фактори най-важни са идеализираният облик и садистичните пристрастености. Самият факт, че би трябвало да се поставят поредни старания, може да се усети от невротика като унизително доказателство за това, че той не е идеализирания си облик, до момента в който вероятността да свърши нещо, което е не повече от криво-ляво, е толкоз отблъскваща, че избира да не направи нищо в действителността и да се оправи необикновено във фантазиите си.

Хапливото себепрезрение, което неизбежно следва от облика, го ограбва от увереността, че може да свърши нещо стойностно, и по този метод погребва като плаващи пясъци цялата му мотивация и наслаждение от активността.

Садистичните пристрастености, в частност в тяхната потисната форма (интровертиран, т.е. извърнат към самия себе си садизъм), карат индивида да се превие под натиска на всичко, наподобяващо експанзия, в следствие от което малко или доста настава цялостна психологична парализа. Общата пасивност е от изключително значение, защото визира освен дейностите, само че и възприятията. Количеството сила, което се губи в следствие от нея, е извънредно огромно. Тъй като неврозите в последна сметка са артикул на съответната цивилизация, сходно деформиране на човешките дарования и качества е сериозен минус на въпросната просвета.