Днес живеем доста по-добре, в сравнение с преди половин век Който ви споделя нещо друго - тъгува. Или за привилегировано състояние по това време, или за персоналния си неуспех в новото време.
Огнян Минчев
На 10 ноември преди 36 години стартира разпадът на българския комунистически режим, конфигуриран от Москва като инструмент за колониален надзор върху България в продължение на съвсем половин век. От дистанцията на времето интерпретациите на случилото се не престават да се множат и забележителна част от тях - колкото и да е необикновено - са носталгични, обърнати към " златната ера " на комунистическото ръководство. " Златото " на тази ера не устоя действителността на нито един безспорен факт за живота при комунистическия режим.
Това бе оскъдно, озлобено общество
в което всеки търсеше пътища да заобиколи диктата на комунистическата власт през дребни хитрини, вътрешна емиграция или рискови комбинации за реализиране на дребни, само че неотложни цели в своя нелек живот - да си купи ледник с връзки, изпреварвайки опашката, да вземе карта за станцията на море през летния сезон, да да даде жигулито за ремонт при братовчеда на съседа от четвъртия етаж - с цел да не ограбят колата и да не го " пуснат по пързалката ". Не приказваме за това, че да мислиш свободно, да приказваш свободно и да действаш в интерес на личните си убеждения беше като цяло укоримо и подсъдно (в взаимозависимост от простъпката), само че това несъмнено интересуваше неголяма група от хора в обществото.
Ама виж какво стана след 1989-та - незабавно се надига глас от носталгичната общественост. Да стана каквото стана. Държавната благосъстоятелност и властта бяха приватизирани от тези, които я охраняваха със сопата до 1989 година - и ние не успяхме да им попречим. Въпреки това, единствено заради обстоятелството, че успяхме да се придвижим известно растояние към Европа, през днешния ден
живеем доста по-добре, в сравнение с преди половин век
Който ви споделя нещо друго - тъгува. Или за привилегировано състояние по това време, или за персоналния си неуспех в новото време. Съжалявам - на черното бяло не трябва да се споделя.
За мен времето след 1989 година - с всичките си достолепия и недостатъци - има едно главно преимущество. Живях и пребивавам в единодушие със личното си схващане за живота. В нещо успявах, в друго - губех, само че аз съм си отговорен и аз съм си го постигнал, няма кого другиго да упреквам, или на другиго " да целувам ръка ". От това по-важно за мен няма. Затова съм признателен, че претърпях края на комунистическата тирания и проведох зрелия си живот по метод, който аз можех. Сега
живеем още веднъж в обезпокоително време
в което сенките на предишното още веднъж се надигат и отчасти преоблечени и полумаскирани още веднъж се пробват да слагат под надзор живота ни. Аз няма да го разреша - доколкото мога ще го спирам. А вие? Вие - както желаете...
Огнян Минчев
На 10 ноември преди 36 години стартира разпадът на българския комунистически режим, конфигуриран от Москва като инструмент за колониален надзор върху България в продължение на съвсем половин век. От дистанцията на времето интерпретациите на случилото се не престават да се множат и забележителна част от тях - колкото и да е необикновено - са носталгични, обърнати към " златната ера " на комунистическото ръководство. " Златото " на тази ера не устоя действителността на нито един безспорен факт за живота при комунистическия режим.
Това бе оскъдно, озлобено общество
в което всеки търсеше пътища да заобиколи диктата на комунистическата власт през дребни хитрини, вътрешна емиграция или рискови комбинации за реализиране на дребни, само че неотложни цели в своя нелек живот - да си купи ледник с връзки, изпреварвайки опашката, да вземе карта за станцията на море през летния сезон, да да даде жигулито за ремонт при братовчеда на съседа от четвъртия етаж - с цел да не ограбят колата и да не го " пуснат по пързалката ". Не приказваме за това, че да мислиш свободно, да приказваш свободно и да действаш в интерес на личните си убеждения беше като цяло укоримо и подсъдно (в взаимозависимост от простъпката), само че това несъмнено интересуваше неголяма група от хора в обществото.
Ама виж какво стана след 1989-та - незабавно се надига глас от носталгичната общественост. Да стана каквото стана. Държавната благосъстоятелност и властта бяха приватизирани от тези, които я охраняваха със сопата до 1989 година - и ние не успяхме да им попречим. Въпреки това, единствено заради обстоятелството, че успяхме да се придвижим известно растояние към Европа, през днешния ден
живеем доста по-добре, в сравнение с преди половин век
Който ви споделя нещо друго - тъгува. Или за привилегировано състояние по това време, или за персоналния си неуспех в новото време. Съжалявам - на черното бяло не трябва да се споделя.
За мен времето след 1989 година - с всичките си достолепия и недостатъци - има едно главно преимущество. Живях и пребивавам в единодушие със личното си схващане за живота. В нещо успявах, в друго - губех, само че аз съм си отговорен и аз съм си го постигнал, няма кого другиго да упреквам, или на другиго " да целувам ръка ". От това по-важно за мен няма. Затова съм признателен, че претърпях края на комунистическата тирания и проведох зрелия си живот по метод, който аз можех. Сега
живеем още веднъж в обезпокоително време
в което сенките на предишното още веднъж се надигат и отчасти преоблечени и полумаскирани още веднъж се пробват да слагат под надзор живота ни. Аз няма да го разреша - доколкото мога ще го спирам. А вие? Вие - както желаете...
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ