Липсващата памет – царските гробове на България
Димитър Стоянов, коментар за
От историческа позиция летният и парещ августовски месец е изпълнен с не едно или две събития, които се оказват съдбовни или най-малкото определящи за българската или международната история. През август 1887 година към момента немският принц Фердинанд е коронясан в Търново за княз на България. През август 1903 година в Османската империя избухва Илинденско-Преображенското въстание, проведено от ВМОРО. На 5 август 1923 година на съвещание на Централен комитет на Българска комунистическа партия и под натиска на Москва е взето решение за повдигането на Септемврийското въстание. През август 1920 година влиза в действие Ньойският кротичък контракт, а 23 години по-късно мистериозна гибел застига индивидът, който в най-голяма степен е способствал за отхвърлянето на неговите условия – цар Борис III. Излишно е да се показва, че в съдбоносния август на 1914 година стартира и Първата международна война. Такова заглавие носи и популярната книга на Барбара Тъкман „ Оръдия през август “.
Дните към 14-15 август съответстват с времето, когато цар Борис III през 1943 година е на малко посещаване в Германия, станало последната му външна визия, където организира тежки диалози с Адолф Хитлер по отношение на българското присъединяване във войната. След това стартира мистериозната болест на царя, довела до гибелта му на 28 август 1943 година – гибел, трансформирала напълно политическата конюнктура в страната на фона на наближаваща септемврийска злополука от 1944 година Царят е заровен на 5 септември 1943 година в Рилския манастир, а хиляди хора се стичат, с цел да го изпратят до последния път. Но царският гроб има злополучна орис. След преврата на 9 септември 1944 година и идването на Отечествения фронт на власт с последователното определяне на комунистическата тирания, новата власт въобще не гледа с положително око на това, че гробът на цар Борис III се е трансформирал в място на респект. Взето е решение той да бъде препогребан в двореца „ Врана “, където по молба на царското семейство и с усилените дейности на кралица Йоанна е построен дребен параклис за доста малко време. Но царският гроб не остава там дълго. През 50-те години, след оповестяването на републиката и изгонването на царското семейство (дворецът е бил населяван от Вълко Червенков), параклисът е взривен, а царският ковчег изчезва. Няколко десетилетия по-късно е открита само стъкленицата с балсамираното сърце на цар Борис III, намерила своя финален покой още веднъж в Рилския манастир. От царския ковчег и тяло обаче няма и диря до ден сегашен.
Тази история е единствено част от един печален пъзел на изчезналата историческа памет, която съпътства вековната българска страна. За времето от 681 година до края на монархията България е имала над 60 владетели, които са носили разнообразни трофеи. Днес от тях само княз Александър I Батенберг е намерил покой на българска земя в специфична гробница. Имаме детайлности за още няколко – костите на цар Самуил, открити в базиликата „ Свети Ахил “ на острова в Малото Преспанско езеро, се намират в един долап в Солун. Сърцето на цар Борис III се намира в Рилския манастир, а ковчегът на цар Фердинанд I продължава да стои в замъка в Кобург в очакване, че един ден, както е било последното предпочитание на царя, ще бъдат прибрани в България. От голямата върволяк владетели, носили купите кан, княз и цар в българската история, само княз Александър I Батенберг е заровен в България по метод, който подхожда на сана му.
Но ориста на гроба на цар Борис III може би не е най-трагичната в тази история. През 1946 година в Търново е открит царски гроб, за който се стига до заключението, че е на цар Иван Александър. Гробът обаче е погубен, а костите дружно със саркофага са начупени на части и изхвърлени в река Янтра. „ Това бил цар, а ние сме срещу царете “ е тогавашната комунистическа логичност на Пенчо „ Ловеца “ Кубадински. Четиридесет години по-рани археологът Моско Москов прави разкопки в църквата „ Свети Четиридесет мъченици “ и попада на царски гробове. Те, за жалост, към този момент са били разкопавани, а скъпоценностите от тях са ограбени. Предполага се, че единият от гробовете е на цар Иван Асен II. Костите са пренесени в днешната постройка на Първа гимназия във Велико Търново, където през Първата международна война пленени сенегалци от колониалните френски войски, биещи се на Солунския фронт, ги разпиляват. И те изчезват от историята.
До ден сегашен нямат решение разногласията дали открият през 1972 година в най-източната част на църквата „ Свети Четиридесет мъченици “ в Търново царски гроб в действителност принадлежи на цар Калоян. Самите остатъци са мощни развалени от влажността на река Янтра. Като съмнение продължава да виси дали в действителност в църквата „ Свети Георги “ в Старо Нагоричане, днешна Северна Македония, е заровен цар Михаил III Шишман – умрял в борбата при Велбъдж на 28 юли 1330 година От кан Кубрат няма остатъци. Има единствено едно богатство, което е открито в Малая Перешчепина, Украйна. Няма гроб и кан Аспарух. В Националния исторически музей може да се види тъкмо копие на сребърния орел, открит през 1930 година във Вознесенка, за който се допуска, че е принадлежал на първия държател на Дунавска България. Където се допуска, още веднъж, че е заровен и той самият.
В дебрите на историята остават Крум, Омуртаг, Симеон Велики, Борис-Михаил, Петър, Теодор Светослав, Георги Тертер, Роман, Констант
От историческа позиция летният и парещ августовски месец е изпълнен с не едно или две събития, които се оказват съдбовни или най-малкото определящи за българската или международната история. През август 1887 година към момента немският принц Фердинанд е коронясан в Търново за княз на България. През август 1903 година в Османската империя избухва Илинденско-Преображенското въстание, проведено от ВМОРО. На 5 август 1923 година на съвещание на Централен комитет на Българска комунистическа партия и под натиска на Москва е взето решение за повдигането на Септемврийското въстание. През август 1920 година влиза в действие Ньойският кротичък контракт, а 23 години по-късно мистериозна гибел застига индивидът, който в най-голяма степен е способствал за отхвърлянето на неговите условия – цар Борис III. Излишно е да се показва, че в съдбоносния август на 1914 година стартира и Първата международна война. Такова заглавие носи и популярната книга на Барбара Тъкман „ Оръдия през август “.
Дните към 14-15 август съответстват с времето, когато цар Борис III през 1943 година е на малко посещаване в Германия, станало последната му външна визия, където организира тежки диалози с Адолф Хитлер по отношение на българското присъединяване във войната. След това стартира мистериозната болест на царя, довела до гибелта му на 28 август 1943 година – гибел, трансформирала напълно политическата конюнктура в страната на фона на наближаваща септемврийска злополука от 1944 година Царят е заровен на 5 септември 1943 година в Рилския манастир, а хиляди хора се стичат, с цел да го изпратят до последния път. Но царският гроб има злополучна орис. След преврата на 9 септември 1944 година и идването на Отечествения фронт на власт с последователното определяне на комунистическата тирания, новата власт въобще не гледа с положително око на това, че гробът на цар Борис III се е трансформирал в място на респект. Взето е решение той да бъде препогребан в двореца „ Врана “, където по молба на царското семейство и с усилените дейности на кралица Йоанна е построен дребен параклис за доста малко време. Но царският гроб не остава там дълго. През 50-те години, след оповестяването на републиката и изгонването на царското семейство (дворецът е бил населяван от Вълко Червенков), параклисът е взривен, а царският ковчег изчезва. Няколко десетилетия по-късно е открита само стъкленицата с балсамираното сърце на цар Борис III, намерила своя финален покой още веднъж в Рилския манастир. От царския ковчег и тяло обаче няма и диря до ден сегашен.
Тази история е единствено част от един печален пъзел на изчезналата историческа памет, която съпътства вековната българска страна. За времето от 681 година до края на монархията България е имала над 60 владетели, които са носили разнообразни трофеи. Днес от тях само княз Александър I Батенберг е намерил покой на българска земя в специфична гробница. Имаме детайлности за още няколко – костите на цар Самуил, открити в базиликата „ Свети Ахил “ на острова в Малото Преспанско езеро, се намират в един долап в Солун. Сърцето на цар Борис III се намира в Рилския манастир, а ковчегът на цар Фердинанд I продължава да стои в замъка в Кобург в очакване, че един ден, както е било последното предпочитание на царя, ще бъдат прибрани в България. От голямата върволяк владетели, носили купите кан, княз и цар в българската история, само княз Александър I Батенберг е заровен в България по метод, който подхожда на сана му.
Но ориста на гроба на цар Борис III може би не е най-трагичната в тази история. През 1946 година в Търново е открит царски гроб, за който се стига до заключението, че е на цар Иван Александър. Гробът обаче е погубен, а костите дружно със саркофага са начупени на части и изхвърлени в река Янтра. „ Това бил цар, а ние сме срещу царете “ е тогавашната комунистическа логичност на Пенчо „ Ловеца “ Кубадински. Четиридесет години по-рани археологът Моско Москов прави разкопки в църквата „ Свети Четиридесет мъченици “ и попада на царски гробове. Те, за жалост, към този момент са били разкопавани, а скъпоценностите от тях са ограбени. Предполага се, че единият от гробовете е на цар Иван Асен II. Костите са пренесени в днешната постройка на Първа гимназия във Велико Търново, където през Първата международна война пленени сенегалци от колониалните френски войски, биещи се на Солунския фронт, ги разпиляват. И те изчезват от историята.
До ден сегашен нямат решение разногласията дали открият през 1972 година в най-източната част на църквата „ Свети Четиридесет мъченици “ в Търново царски гроб в действителност принадлежи на цар Калоян. Самите остатъци са мощни развалени от влажността на река Янтра. Като съмнение продължава да виси дали в действителност в църквата „ Свети Георги “ в Старо Нагоричане, днешна Северна Македония, е заровен цар Михаил III Шишман – умрял в борбата при Велбъдж на 28 юли 1330 година От кан Кубрат няма остатъци. Има единствено едно богатство, което е открито в Малая Перешчепина, Украйна. Няма гроб и кан Аспарух. В Националния исторически музей може да се види тъкмо копие на сребърния орел, открит през 1930 година във Вознесенка, за който се допуска, че е принадлежал на първия държател на Дунавска България. Където се допуска, още веднъж, че е заровен и той самият.
В дебрите на историята остават Крум, Омуртаг, Симеон Велики, Борис-Михаил, Петър, Теодор Светослав, Георги Тертер, Роман, Констант
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ