Реформата в съдебната система – справедливо или политическо правосъдие?
Димитър Стоянов, коментар особено за Tribune.bg
Обявяването на Решение на Конституционния съд № 1 от 8 февруари 2022 година се трансформира в мотив за огромен възторг от страна на министъра на правораздаването Надежда Йорданова, която в своите изявленията през миналата седмица към този момент анонсираше по медиите, че в министерството се готви ново искане, което да бъде импортирано във Висшия правосъден съвет за предварително освобождение от служба на основния прокурор Иван Гешев. Първоначално следва да се означи, че РКС № 1/2022 година несъмнено е доста потребно, тъй като то почиства една неизясненост в българската конституция, отнасяща се до по този начин наречените „ трима огромни “, и за възможния механизъм за прекратяването на техните пълномощия при съществуване на съответните учредения за това. Министърът на правораздаването има опцията да прави оферти до Висшия правосъден съвет за предварително освобождение от служба на ръководителя на Върховен касационен съд, Върховен административен съд и на основния прокурор в хипотезата на чл.129, ал.3, т.5 от Конституцията – т.е. при тежко нарушаване или редовно несъблюдение на служебните отговорности, както и дейности, които накърняват престижа на правосъдната власт.
Въпросът с отчетността и отговорността на основния прокурор като систематичен в българското правораздаване има своята дългогодишна история, изключително след решението на Европейския съд по правата на индивида по делото „ Колеви против България “ от 5 ноември 2009 година България е желала мнения на Венецианската комисия по този мотив за намиране на механизъм в границите на настоящия парламентарен модел, въпросът е бил повдиган при разискване на отчетите по Механизма за съдействие и инспекция в Съвета на Европейския съюз, както и има своето място в първите два отчета по новия общоевропейски механизъм за господство на закона, въведен от страна на Европейската комисия за всички страни. Разглеждан е и от Комисията ЛИБЕ в Европейския парламент. И до момента в който диалозите за неговото възможни решение в конституционносъобразен порядък не престават, то би трябвало да се регистрира неговата съществена характерност – системността. Този въпрос касае една цяла институция, а с нея и съществени правила, заложени в главния ни закон, включващи разделянето на управляващите, правовата страна, върховенството на закона и така нататък Такива и всички въпроси, имащи отношение към тематиката за правосъдната промяна – те са всеобхватни, холистични, изискват повсеместен и премислен метод, с цел да бъдат решени дълготрайно.
По думите на министър Надежда Йорданова обаче, както и по изявленията на премиера Кирил Петков и други представители на болшинството на „ смяната “, както сами те се титулуват, човек остава с усещането, че правосъдните въпроси не са толкоз систематични, колкото имат личен нюанс (всичко това кулминиращо в думите на Кирил Петков в „ Панорама “ по Българска национална телевизия - „ Нашата роля е да сложимЕ хора в прокуратурата “). И когато бъде теглена чертата на сякаш визията за оферти за правосъдна промяна, „ болшинството на смяната “ и неговото държавно управление финишира безславно до три доста обикновени, политически конюнктурни и личностно обосновано оферти – промяна на основния прокурор, закриване на профилираното наказателно правораздаване и „ делене “ на КПКОНПИ („ делене “ употребявано много механично от премиера Петков, като че ли Лена Бориславова ще реже баница). А нещото, което трайно отсъства е точно тази систематична, огромна и значима визия за правосъдна промяна, която в действителност би оставила трайни и необратими следи за положително – след необятен публичен консенсус, публични разисквания и разговор с всички заинтригувани страни, постепенна работа и изкристализиране на оферти.
Логично поражда въпросът – в случай че се реализира така наречен „ промяна на смяната “, то каква е нейната цел? Да подсигурява заслужено, налично и дейно правораздаване за българските жители, отмъщение за нарушителите, усилване на възприятието за правдивост в обществото? Или друго – да сътвори комфортно на ръководещите политическо правораздаване посредством опит да се прекрои правосъдната система чисто кадрово, без да се засягат някакви нейни пълномощия, в случай че това не би облагодетелствало самите тях? Тук би следвало да се означи, че в интервала от 2007 година до 2019 година България беше обект на годишни отчети по линия на Механизма за съдействие и инспекция. Макар и официално незакрит от страна на Европейската комисия, за интервала от 2019 година насам се смята, че България е изпълнила всички рекомендации, сложени все още на нейното присъединение към Европейския съюз, надлежно обсегът на механизма е изпълнен и нужда от нови отчети няма. В този ред на мисли следва да се означи, че и основаването на КПКОНПИ, и основаването и действието на профилираното наказателно правораздаване като подхванати стъпки през годините на Механизма, бяха трайно под наблюдението на Европейската комисия. И значима рецензия по отношение на тяхната работа не се е появявала. Нещо повече, бележките, които са били отправяни за профилираните съд и прокуратура са включвали нуждата от повече образования на магистратите по материята, повече финансови запаси за институциите, гарантиране на техния сграден фонд, т.е. всички материални аспекти на тяхната самостоятелност. Създаването на КПКОНПИ беше приветствана като една от най-обхватните промени в границите на Механизма. Тоест сигурно не би могло да се съобщи, че основаването и развиването на тези институции е било самоцелно деяние на едно или друго държавно управление или болшинство, целящо да обслужва неговия непосреден политически интерес.
До този миг от ръководещите не са показали нито един стабилен мотив, обосноваващ техните цели в границите на промяната в правосъдния бранш. Аргументът още веднъж е политически – хората били желали по този начин, били избрали болшинството на смяната. Ако не ме лъже паметта, последните парламентарни избори, излъчили същото това ръководещо болшинство, се организираха при рекордно ниска за нашата демократична история изборна интензивност. Тоест представителността на тъкмо това болшинство е много противоречив въпрос по отношение на гласувалите за него български жители, съпоставени по отношение на общия брой на гласоподавателите. Невъзможността на ръководещите да сформират консенсус си пролича и при образуването на комисията за измененията в Конституцията в Народното събрание, където те отхвърлиха да ангажират активността на политическата съпротива, която им е нужна повече от всеки път за постигането на 2/3 болшинство. Подобна конструкция се основава на база авансово водени диалози, слагане на ясни цели и задания и даже сключване на политическо съглашение – по какъв начин се вършат промени в Конституцията без да е налично конституционно нужното болшинство за това? Политическото инженерство за жалост за следващ път изиграва неприятна смешка.
Но учреденият въпрос тук е различен – желае ли това ръководещо болшинство да постави политическа ръка върху правосъдната система, което да бъде прикрито зад маската на сякаш осъществяване на промени? Каква е неговата дълготрайна цел? От декларираното до този миг такава няма. Човекът с 370-те думи в речника, понастоящем министър председател, в случай че бих могъл да изтъквам писателя Димитър Недков, го споделя неведнъж – той желал арести, бързи арести, хора в прокуратурата, някакво механично делене и унищожаване на структури без смисъл и изясненост за обществото, само че с изясненост и цел за самия него. А няма по-опасно събитие от превръщането на правораздаването в инструмент на политическа вендета и кавга. Историята го е посочила не един път, в това число и в не толкоз далечното ни минало. И тук би следвало да се каже още веднъж – в случай че се прави правосъдна промяна, тя би трябвало да е всеобхватна, на база качеството на методичност, търсеща дълготрайни решения и на първо място след необятни публични разисквания и консенсус за нейната нужда, целенасоченост и сходство с правилата и духа на нашата Конституцията.
Всичко друго биха били краткотрайно политически опити на краткотрайни политически играчи в Народното събрание и Министерския съвет, имащи политически небосвод до идващите парламентарни избори.
* * *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Обявяването на Решение на Конституционния съд № 1 от 8 февруари 2022 година се трансформира в мотив за огромен възторг от страна на министъра на правораздаването Надежда Йорданова, която в своите изявленията през миналата седмица към този момент анонсираше по медиите, че в министерството се готви ново искане, което да бъде импортирано във Висшия правосъден съвет за предварително освобождение от служба на основния прокурор Иван Гешев. Първоначално следва да се означи, че РКС № 1/2022 година несъмнено е доста потребно, тъй като то почиства една неизясненост в българската конституция, отнасяща се до по този начин наречените „ трима огромни “, и за възможния механизъм за прекратяването на техните пълномощия при съществуване на съответните учредения за това. Министърът на правораздаването има опцията да прави оферти до Висшия правосъден съвет за предварително освобождение от служба на ръководителя на Върховен касационен съд, Върховен административен съд и на основния прокурор в хипотезата на чл.129, ал.3, т.5 от Конституцията – т.е. при тежко нарушаване или редовно несъблюдение на служебните отговорности, както и дейности, които накърняват престижа на правосъдната власт.
Въпросът с отчетността и отговорността на основния прокурор като систематичен в българското правораздаване има своята дългогодишна история, изключително след решението на Европейския съд по правата на индивида по делото „ Колеви против България “ от 5 ноември 2009 година България е желала мнения на Венецианската комисия по този мотив за намиране на механизъм в границите на настоящия парламентарен модел, въпросът е бил повдиган при разискване на отчетите по Механизма за съдействие и инспекция в Съвета на Европейския съюз, както и има своето място в първите два отчета по новия общоевропейски механизъм за господство на закона, въведен от страна на Европейската комисия за всички страни. Разглеждан е и от Комисията ЛИБЕ в Европейския парламент. И до момента в който диалозите за неговото възможни решение в конституционносъобразен порядък не престават, то би трябвало да се регистрира неговата съществена характерност – системността. Този въпрос касае една цяла институция, а с нея и съществени правила, заложени в главния ни закон, включващи разделянето на управляващите, правовата страна, върховенството на закона и така нататък Такива и всички въпроси, имащи отношение към тематиката за правосъдната промяна – те са всеобхватни, холистични, изискват повсеместен и премислен метод, с цел да бъдат решени дълготрайно.
По думите на министър Надежда Йорданова обаче, както и по изявленията на премиера Кирил Петков и други представители на болшинството на „ смяната “, както сами те се титулуват, човек остава с усещането, че правосъдните въпроси не са толкоз систематични, колкото имат личен нюанс (всичко това кулминиращо в думите на Кирил Петков в „ Панорама “ по Българска национална телевизия - „ Нашата роля е да сложимЕ хора в прокуратурата “). И когато бъде теглена чертата на сякаш визията за оферти за правосъдна промяна, „ болшинството на смяната “ и неговото държавно управление финишира безславно до три доста обикновени, политически конюнктурни и личностно обосновано оферти – промяна на основния прокурор, закриване на профилираното наказателно правораздаване и „ делене “ на КПКОНПИ („ делене “ употребявано много механично от премиера Петков, като че ли Лена Бориславова ще реже баница). А нещото, което трайно отсъства е точно тази систематична, огромна и значима визия за правосъдна промяна, която в действителност би оставила трайни и необратими следи за положително – след необятен публичен консенсус, публични разисквания и разговор с всички заинтригувани страни, постепенна работа и изкристализиране на оферти.
Логично поражда въпросът – в случай че се реализира така наречен „ промяна на смяната “, то каква е нейната цел? Да подсигурява заслужено, налично и дейно правораздаване за българските жители, отмъщение за нарушителите, усилване на възприятието за правдивост в обществото? Или друго – да сътвори комфортно на ръководещите политическо правораздаване посредством опит да се прекрои правосъдната система чисто кадрово, без да се засягат някакви нейни пълномощия, в случай че това не би облагодетелствало самите тях? Тук би следвало да се означи, че в интервала от 2007 година до 2019 година България беше обект на годишни отчети по линия на Механизма за съдействие и инспекция. Макар и официално незакрит от страна на Европейската комисия, за интервала от 2019 година насам се смята, че България е изпълнила всички рекомендации, сложени все още на нейното присъединение към Европейския съюз, надлежно обсегът на механизма е изпълнен и нужда от нови отчети няма. В този ред на мисли следва да се означи, че и основаването на КПКОНПИ, и основаването и действието на профилираното наказателно правораздаване като подхванати стъпки през годините на Механизма, бяха трайно под наблюдението на Европейската комисия. И значима рецензия по отношение на тяхната работа не се е появявала. Нещо повече, бележките, които са били отправяни за профилираните съд и прокуратура са включвали нуждата от повече образования на магистратите по материята, повече финансови запаси за институциите, гарантиране на техния сграден фонд, т.е. всички материални аспекти на тяхната самостоятелност. Създаването на КПКОНПИ беше приветствана като една от най-обхватните промени в границите на Механизма. Тоест сигурно не би могло да се съобщи, че основаването и развиването на тези институции е било самоцелно деяние на едно или друго държавно управление или болшинство, целящо да обслужва неговия непосреден политически интерес.
До този миг от ръководещите не са показали нито един стабилен мотив, обосноваващ техните цели в границите на промяната в правосъдния бранш. Аргументът още веднъж е политически – хората били желали по този начин, били избрали болшинството на смяната. Ако не ме лъже паметта, последните парламентарни избори, излъчили същото това ръководещо болшинство, се организираха при рекордно ниска за нашата демократична история изборна интензивност. Тоест представителността на тъкмо това болшинство е много противоречив въпрос по отношение на гласувалите за него български жители, съпоставени по отношение на общия брой на гласоподавателите. Невъзможността на ръководещите да сформират консенсус си пролича и при образуването на комисията за измененията в Конституцията в Народното събрание, където те отхвърлиха да ангажират активността на политическата съпротива, която им е нужна повече от всеки път за постигането на 2/3 болшинство. Подобна конструкция се основава на база авансово водени диалози, слагане на ясни цели и задания и даже сключване на политическо съглашение – по какъв начин се вършат промени в Конституцията без да е налично конституционно нужното болшинство за това? Политическото инженерство за жалост за следващ път изиграва неприятна смешка.
Но учреденият въпрос тук е различен – желае ли това ръководещо болшинство да постави политическа ръка върху правосъдната система, което да бъде прикрито зад маската на сякаш осъществяване на промени? Каква е неговата дълготрайна цел? От декларираното до този миг такава няма. Човекът с 370-те думи в речника, понастоящем министър председател, в случай че бих могъл да изтъквам писателя Димитър Недков, го споделя неведнъж – той желал арести, бързи арести, хора в прокуратурата, някакво механично делене и унищожаване на структури без смисъл и изясненост за обществото, само че с изясненост и цел за самия него. А няма по-опасно събитие от превръщането на правораздаването в инструмент на политическа вендета и кавга. Историята го е посочила не един път, в това число и в не толкоз далечното ни минало. И тук би следвало да се каже още веднъж – в случай че се прави правосъдна промяна, тя би трябвало да е всеобхватна, на база качеството на методичност, търсеща дълготрайни решения и на първо място след необятни публични разисквания и консенсус за нейната нужда, целенасоченост и сходство с правилата и духа на нашата Конституцията.
Всичко друго биха били краткотрайно политически опити на краткотрайни политически играчи в Народното събрание и Министерския съвет, имащи политически небосвод до идващите парламентарни избори.
* * *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ