За мечтата да бъдеш актьор, наградата "Оскар" и името Копола: Интервю с Никълъс Кейдж
Диана Любенова беседва със световноизвестният притежател на Оскар Никълъс Кейдж, който сега е в България, с цел да снима новия си филм. Цялото изявление можете да видите тук:
– Работиш в София от месец. Харесва ли ти тук?
– Много. Страхотни хора, доста другарски настроени. Посетих няколко невероятни ресторантa. Би ми се желало да имам повече време тук, тъй като работих през по-голямата част от престоя си. През дребното свободно време, което имах, съумях да се насладя на храната, на архитектурата и на хората.
– Какво ти е мнението за студиото, за екипа?
– Екипът е страховит – доста работлив, надарен и енергичен. Всички хора, които срещнах в България, са невероятни – постоянно услужливи и другарски настроени. Студиото е прелестно. Сградата е превъзходна – старинна и има малко застрашителен тип, като обладано от духове място и на мен ми харесва, тъй като има темперамент. Хубаво е да се види, че остаряло студио като това към момента действа и към момента основава филми, на които може да се наслаждения целият свят.
– Снимахте кино лентата „ 2-11”?
– Да.
– Какво беше най-голямото предизвикателство за теб в този филм?
– Не мисля, че имаше провокации. Всичко мина доста безпрепятствено. Не знам по какъв начин да отговоря на този въпрос, тъй като не изпитах никакви компликации.
– Кое е най-рискованото, бясно нещо, което в миналото сте правил във филм?
– Това би трябвало да е във кино лентата „ Скалата” („ The Rock”). Всъщност са две прекарвания. Първото, беше в „ The Rock” на режисьора Майкъл Бей с Шон Конъри. Майкъл имаше концепция по какъв начин ние със Шон плуваме под вода, а на повърхността има пламнал огнен пласт. Разстоянието, което трябваше да преплуваме под вода, беше огромно и в случай че някой останеше без въздух би трябвало да излезе на повърхността и щяхме да се изгорим. Тази концепция, естествено, по никакъв начин не се хареса на Шон. Направихме го въпреки всичко, само че несъмнено беше рисковано. Помня адреналина и всички стихиите които трябваше да преодоляваме – водата, огънят. Притеснявах се, че няма да съумея да задържа въздуха си задоволително дълго и че ще би трябвало да изплувам на повърхността. Бяха ни поставили регулатори долу, само че беше мъчно да се доближат. Ограниченото време беше малко плашещо.
Снимах и един филм „ Град на ангели” ( “City of Angels”). Режисьор беше Брад Силбъринг. Работех с артиста Денис Франц. По някаква причина Брад беше решил да ни сложи на най-високия небостъргач тогава в централен Лос Анджелис – Пирамидата на „ Трансамерика”. Бяхме седнали на едно скеле. После те отдръпнаха скелето и останахме единствено ние. Имахме сцена от 4 страници разговор – ужасяващо! Не бяхме на себе си от боязън. Ако гледате кино лентата, няма да повярвате, че в действителност сме там. Ще кажете, че са специфични резултати. Никой не ни повярва, че сме седели там – а ние си бяхме!
Спомням си, че споделих на Денис: „ Ако си нервозен, погледни ме в очите”. Исках и двамата да не откъсваме очи един от различен, с цел да не виждаме къде сме и да не вземем да откачим. Той ме послуша и ме гледаше с едни такива очи, което ме стресира повече. Така че трикът не проработи. Беше ужасяващо.
– Когато стартира да мечтаеш да си артист?
– Бил съм към 4-годишен. Гледах телевизия – някакъв филм и помня, че се чудех „ по какъв начин да вляза вътре в него”. Това е първият ми спомен, че желая да бъда артист. Това, което дребните човечета зад екрана правеха – това, което ние вършим в този момент, беше в пъти по-интересно от всичко, което се случваше в хола ми, със фамилията ми. Те ми бяха скучни – желаех да отида ТАМ.
Това е първият ми спомен от желанието ми да стана артист. Когато пораснах, започнах да виждам филми с Чарлз Бронсън. Беше при започване на 70-те, ходех на кино и гледах прожекциите на филмите на седмицата. Тогава даваха „ Имало едно време на Запад” и „ Господин Хармоника”, напряко ме отвяха. Толкова доста желаех да бъда като него.
Спомням си по какъв начин отивах на учебно заведение в тези дни в Щатите, когато към момента можеше да вървиш пешком до учебно заведение – виждах фрагментите със себе си, до момента в който вървях. Представях си фрагменти с кран, който потегля от мен и се отдалечава, а аз се смалявах. Знаех, че желая да съм кино артист. И това беше преди да знам кой е чичо ми. Не знаех нищо за „ Кръстника”. Толкова доста желаех да бъда във филм.
– Спомняш ли си първия ден от първия си филм? Как се усещаше?
– Беше филмът „ Бързи времена в Риджмънт”. Беше планувано да играя основна роля, само че бях толкоз млад, единствено на 15. Нямаше по какъв начин да работя на цялостен работен ден, поради закона за детския труд. Спомням си по какъв начин ставах рано заран, татко ми с неговия жълт „ Фолгсваген костенурка” ме водеше на снимачната площадка. Беше толкоз рано, знаеш ние актьорите работим като фермерите – ставаме в 4 или 5.
Баща ми ме заведе в „ Уейтроус донътс”. Взе ми поничка със сладко и чаша кафе – като почерпка за първия ми работен ден като професионален артист. После ме остави – бях изпълнен с неспокойствие.
Тогава към момента бях Никълъс Копола. Останалите артисти не знаеха по какъв начин да се държат с мен. Започнаха да ме майтапят, подхвърляха подигравателни реплики по мой адрес, пред каравана ми. Правеха препратки с „ Апокалипсис сега”, подмятаха неща като „ обичам миризмата на Никълъс сутрин” или „ миризмата на победата”. Това продължи и отвън снимачната площадка. „ Да не мислиш, че може да си артист, тъй като си племенник на Копола?” и по този начин нататък. Кой има потребност от това? Бях там да работя. Затова и си смених името на Кейдж.
– Кой е първият човек, който ти повярва като артист?
– Аз.
– Ти самият?
– Да.
– Това е превъзходен отговор.
– Това е единственият отговор. Ако аз не имах вяра в себе си, никой друго не би.
– Вярно ли е, че сте осъзнали, че всички кино звезди имат разпознаваеми гласове?
– Да, аз бях този, който стигна до това умозаключение. Всички мои идоли... Ти беше загатнала във въпроса си Спенсър Трейси, той беше добър, само че не беше мой любимец. Всички мои любимци имаха тези доста отличими гласове.
Хъмфри Богарт, Марлон Брандо, Едуард Джи Робинсън, Джеймс Кагни, Клинт Ийстууд, описът е дълъг. Но на всички тези хора може да имитирате гласа. И с цел да си звезда, след времето на Чаплин, откогато навлязохме в ерата на разговора, с цел да си артист, в действителност би трябвало да имаш глас, който хората да могат да копират или просто да се насладят.
Не е единствено въпрос на езика на тялото, на външния тип – гласът има значение. Затова работих по него. Не мислех, че имам доста добър глас първоначално – бях на 15 с много висок глас тогава. Трябваше да мисля какво характерно имам в гласа си и по какъв начин мога да го подчертавам. Аз пристигам от Запада, Харбър сити, Калифорния. Имах една провлаченост, която желаех да подчертая. Сега това е нещото, което другите копират.
Джон Траволта го направи в „ Лице назаем”. На него доста му хареса да го прави. Той обича да произнася всички гласни.
– „ Лице назаем” е шедьовър.
– Съгласен съм.
– Знаехте ли до момента в който го снимахте?
– Знаех, че щом работим с Джон Ву ще бъде нещо особено. Бях гледал „ Твърдо сварен” и другите велики филми. Джон Ву ми направи прожекция на кино лентата „ Куршум в главата” – особено за мен. Беше счупил всевъзможни рамки. Велико! Страхотна игра – голямо!
Хората, които нямат мярка за жанр, биха го нарекли прекомерно. Беше в действителност огромна игра. Емоциална – сълзи и писъци. Тогава разбрах какво искаше Джон Ву от мен. И аз го направих.
Интересно е да видиш по какъв начин работи Джон Ву. Пред него са подредени, без подбив, 9, 10 монитора, има 10 камери, които снимат по едно и също време. Той гледа всички ъгли и инсталира кино лентата в главата си. На момента. Той знае кое работи и кое не, по какъв начин ще свърже обособените фрагменти. Истински маестро. Затова бях уверен, че ще създадем шедьовър.
– Но филмът, с който спечелите „ Оскар”, беше „ Да напуснеш Лас Вегас”?
– Да.
– Очакваше ли го?
– Не. В реалност, когато взех решение да се фотографирам в него, бяха му залепили етикет най-черния, неосъществим за снимане филм в Холивуд. Никой не искаше да го прави. Когато стигна до мен, се влюбих в него. Реших, че е невероятна любовна история. Впечатлиха ме героите. Помня че си споделих тогава: „ Така или другояче няма да печеля „ Оскар”, тъй че дано просто създадем филма”. И го направих.
– Как се приготви за този филм?
– По много способи. Имам си своя актьорска методика. Отидох до Ирландия с другар, обикаляхме пъбовете из цялата страна денонощно, забавлявахме се, напивахме се. Аз играех Джон О’Браян, който е освен алкохолик, само че и великопен публицист. Затова отидох в земята на великите писатели. Така се приготвих. Записвах се като пия, с цел да видя по какъв начин наподобявам. Имах наставник по пиенето – Тони Деймън, другар на чичо ми. И той беше алкохолик и стихотворец. Гледах го по какъв начин се държи. Той идваше на снимачната площадка с мен и си водеше бележки. Казваше ми „ Джон Баримор би изял един банан след 2-3 напитки, с цел да отстрани миризмата на алкохол. Пробвай и ти”.
Окей, изпих 2 шота бърбън, изядох един банан и го запитвам „ Как е, дъха ми?” – „ Никакъв алкохол”. Той идваше с някакъв ужасяващ махмурлук след тежко пиянство, аз го изучавах, изучавах всяка негова стъпка. Свиваше се на топка като зародиш на пода в караваната ми, до момента в който аз свирех на бонго. Моят воин свиреше на бонго, измислих си го – даваше темп на ролята ми.
Много огромна част от разговора ми пристигна от Тони Деймън – наблюдавайки го. Той споделяше: „ Облягай се на бара – не го ритай! Полегни на него. Барът е като храм за пияча – свещено място.” И аз си споделих – това ще влезе във кино лентата.
– Спомняш ли си денят, в който ти се обадиха, с цел да ти кажат, че номиниран за „ Оскар”?
– Не.
– Ти по какъв начин реагира?
– Беше вълнуващо, ексцентрично, само че... би трябвало да водиш акция, с цел да спечелиш „ Оскар” – това не съм аз. За мен целият развой беше доста необикновен. Бях признателен. Винаги е хубаво, когато ти кажат, че си приключил добра работа. Но концепцията за акцията за самореклама... аз не се захванах с киното поради това. Захванах се поради него (показва тениската). Той в никакъв случай не е взимал „ Оскар”. Исках да съм този от „ Филм за един милион долара” или от „ Филмът на седмицата”. Да ме показват с музика: „ И в този момент – филм за един милион, тън-дън-тън-дън Никълъс Кейдж... във „ Карай ядосан”” Това желаех аз!
– Имаше доста любовни подиуми в „ Да напуснеш Лас Вегас”. Как се чувстваш в любовните подиуми?
– Обичам любовни подиуми. Обичам да ги фотографирам. Наистина.
– Няма никаква фамилиарност в снимането на тези подиуми?
– Не е по този начин, аз в действителност усещам тази фамилиарност, не я играя. Не желая да играя, желая да го усетя. Затова приказвам с колегата си – кой е обичаният ти мирис, какъв е обичаният ти мъжки парфюм? Какво обичаш мъжът да носи? Какви цветове обичаш? Записвам си всичко. Рейчъл Грифитс ми сподели че харесва Том Форд „ Tasking leather” - отидох, купих го, сложих го и по-късно снимахме любовната сцена.
– Кога разбра, че си звезда, че си прочут?
– Ако под звезда имаш поради, че мога да развличам хората – това го разбрах когато бях към 7-годишен. Бях първи клас в началното учебно заведение. Имаше вечер на гениите. Спомням си по какъв начин брат ми седеше тъкмо там, майка ми беше там, татко ми май го нямаше. Май и другият ми брат беше. Излязох на сцената с цел да извърша „ Yellow Submarine” на Бийтълс. Можех да изпея припева, няма да пея пред теб в този момент, само че можех да изпея припева на този доста висок глас – като „ Мики Маус”, звучах като че ли съм вдишал балон цялостен с хелий. Като свърших, всички полудяха в залата. Брат ми беше в потрес – не знаеше какво се случва. Тогава разбрах, че имам метод за връзка с публиката.
– Работил си с толкоз доста разнообразни и положителни, някои неприятни режисьори. Какво мислиш за Дейвид Линч?
– Харесвам го. Той е автентичен. Дейвид е един от хората, с които съм работил, който проповядва значимостта на това да изпитваш наслаждение, до момента в който снимаш филм. Много е значимо за актьорите да се забавляват. Питам го един ден на фотосите: „ Окей ли е да си тук и да се развличам?” – „ Не просто е окей. Задължително е! Трябва да се забавляваш с това, Никстър”. Като заснехме сцената ми сподели „ Чисто злато, зайче! Това беше чисто злато!!”
– Имало ли е артист или актриса в Холивуд, с който не си имал опция да работиш, а си желал?
– Джак Никълсън. Мисля, че бихме били взривоопасна композиция. Бяхме доста близки. Той е превъзходен. Но в никакъв случай не се случи. Можеш да си представиш какъв брой диво би било.
– Синът ти Уестън също е артист?
– Да.
– Иска ли актьорски препоръки от теб?
– Той е зрял мъж и е много самостоятелен. Ако ме попита, постоянно бих му споделил мнението си. Но не давам препоръки просто ей по този начин на хората – не ми подхожда. Дори на хора от фамилията.
– Как успяваш да преоткриваш себе си?
– Има един избран отговор на този въпрос. Веднъж зададох същия въпрос на Дейвид Бауи и той ми отговори: „ Аз просто в никакъв случай не привикнах с нищо, което правех. Не се усещах удобно с нищо.”
За мен това значи да се възползваш от опциите, да поемаш опасности, да правиш това, от което те е боязън, в границите на рационалното. Така непрекъснато ще откриваш нови аспекти на себе си и евентуално ще се преоткриеш. Това важи и за мен. Никога не се почувствах удобно с нещата, които правех.
Когато завоювах премията на Академията за трагична роля, първата ми мисъл беше какъв ще бъде най-удобният избор по-късно. Отговорът беше да направя нещо безусловно ненадейно и изненадващо – мощен екшън филм. Никой не би предположил, и тъкмо по тази причина желаех да го направя – тъй като беше друго. Сега се случва непрекъснато. Някои вършат арт филми, оценени високо от критиците и след това скачат на блокбъстъри. В днешно време е естествено. Но тогава беше извънредно. Беше предизвикателство.
– Благодаря!
– Благодаря – удоволствието е мое.
-->
– Работиш в София от месец. Харесва ли ти тук?
– Много. Страхотни хора, доста другарски настроени. Посетих няколко невероятни ресторантa. Би ми се желало да имам повече време тук, тъй като работих през по-голямата част от престоя си. През дребното свободно време, което имах, съумях да се насладя на храната, на архитектурата и на хората.
– Какво ти е мнението за студиото, за екипа?
– Екипът е страховит – доста работлив, надарен и енергичен. Всички хора, които срещнах в България, са невероятни – постоянно услужливи и другарски настроени. Студиото е прелестно. Сградата е превъзходна – старинна и има малко застрашителен тип, като обладано от духове място и на мен ми харесва, тъй като има темперамент. Хубаво е да се види, че остаряло студио като това към момента действа и към момента основава филми, на които може да се наслаждения целият свят.
– Снимахте кино лентата „ 2-11”?
– Да.
– Какво беше най-голямото предизвикателство за теб в този филм?
– Не мисля, че имаше провокации. Всичко мина доста безпрепятствено. Не знам по какъв начин да отговоря на този въпрос, тъй като не изпитах никакви компликации.
– Кое е най-рискованото, бясно нещо, което в миналото сте правил във филм?
– Това би трябвало да е във кино лентата „ Скалата” („ The Rock”). Всъщност са две прекарвания. Първото, беше в „ The Rock” на режисьора Майкъл Бей с Шон Конъри. Майкъл имаше концепция по какъв начин ние със Шон плуваме под вода, а на повърхността има пламнал огнен пласт. Разстоянието, което трябваше да преплуваме под вода, беше огромно и в случай че някой останеше без въздух би трябвало да излезе на повърхността и щяхме да се изгорим. Тази концепция, естествено, по никакъв начин не се хареса на Шон. Направихме го въпреки всичко, само че несъмнено беше рисковано. Помня адреналина и всички стихиите които трябваше да преодоляваме – водата, огънят. Притеснявах се, че няма да съумея да задържа въздуха си задоволително дълго и че ще би трябвало да изплувам на повърхността. Бяха ни поставили регулатори долу, само че беше мъчно да се доближат. Ограниченото време беше малко плашещо.
Снимах и един филм „ Град на ангели” ( “City of Angels”). Режисьор беше Брад Силбъринг. Работех с артиста Денис Франц. По някаква причина Брад беше решил да ни сложи на най-високия небостъргач тогава в централен Лос Анджелис – Пирамидата на „ Трансамерика”. Бяхме седнали на едно скеле. После те отдръпнаха скелето и останахме единствено ние. Имахме сцена от 4 страници разговор – ужасяващо! Не бяхме на себе си от боязън. Ако гледате кино лентата, няма да повярвате, че в действителност сме там. Ще кажете, че са специфични резултати. Никой не ни повярва, че сме седели там – а ние си бяхме!
Спомням си, че споделих на Денис: „ Ако си нервозен, погледни ме в очите”. Исках и двамата да не откъсваме очи един от различен, с цел да не виждаме къде сме и да не вземем да откачим. Той ме послуша и ме гледаше с едни такива очи, което ме стресира повече. Така че трикът не проработи. Беше ужасяващо.
– Когато стартира да мечтаеш да си артист?
– Бил съм към 4-годишен. Гледах телевизия – някакъв филм и помня, че се чудех „ по какъв начин да вляза вътре в него”. Това е първият ми спомен, че желая да бъда артист. Това, което дребните човечета зад екрана правеха – това, което ние вършим в този момент, беше в пъти по-интересно от всичко, което се случваше в хола ми, със фамилията ми. Те ми бяха скучни – желаех да отида ТАМ.
Това е първият ми спомен от желанието ми да стана артист. Когато пораснах, започнах да виждам филми с Чарлз Бронсън. Беше при започване на 70-те, ходех на кино и гледах прожекциите на филмите на седмицата. Тогава даваха „ Имало едно време на Запад” и „ Господин Хармоника”, напряко ме отвяха. Толкова доста желаех да бъда като него.
Спомням си по какъв начин отивах на учебно заведение в тези дни в Щатите, когато към момента можеше да вървиш пешком до учебно заведение – виждах фрагментите със себе си, до момента в който вървях. Представях си фрагменти с кран, който потегля от мен и се отдалечава, а аз се смалявах. Знаех, че желая да съм кино артист. И това беше преди да знам кой е чичо ми. Не знаех нищо за „ Кръстника”. Толкова доста желаех да бъда във филм.
– Спомняш ли си първия ден от първия си филм? Как се усещаше?
– Беше филмът „ Бързи времена в Риджмънт”. Беше планувано да играя основна роля, само че бях толкоз млад, единствено на 15. Нямаше по какъв начин да работя на цялостен работен ден, поради закона за детския труд. Спомням си по какъв начин ставах рано заран, татко ми с неговия жълт „ Фолгсваген костенурка” ме водеше на снимачната площадка. Беше толкоз рано, знаеш ние актьорите работим като фермерите – ставаме в 4 или 5.
Баща ми ме заведе в „ Уейтроус донътс”. Взе ми поничка със сладко и чаша кафе – като почерпка за първия ми работен ден като професионален артист. После ме остави – бях изпълнен с неспокойствие.
Тогава към момента бях Никълъс Копола. Останалите артисти не знаеха по какъв начин да се държат с мен. Започнаха да ме майтапят, подхвърляха подигравателни реплики по мой адрес, пред каравана ми. Правеха препратки с „ Апокалипсис сега”, подмятаха неща като „ обичам миризмата на Никълъс сутрин” или „ миризмата на победата”. Това продължи и отвън снимачната площадка. „ Да не мислиш, че може да си артист, тъй като си племенник на Копола?” и по този начин нататък. Кой има потребност от това? Бях там да работя. Затова и си смених името на Кейдж.
– Кой е първият човек, който ти повярва като артист?
– Аз.
– Ти самият?
– Да.
– Това е превъзходен отговор.
– Това е единственият отговор. Ако аз не имах вяра в себе си, никой друго не би.
– Вярно ли е, че сте осъзнали, че всички кино звезди имат разпознаваеми гласове?
– Да, аз бях този, който стигна до това умозаключение. Всички мои идоли... Ти беше загатнала във въпроса си Спенсър Трейси, той беше добър, само че не беше мой любимец. Всички мои любимци имаха тези доста отличими гласове.
Хъмфри Богарт, Марлон Брандо, Едуард Джи Робинсън, Джеймс Кагни, Клинт Ийстууд, описът е дълъг. Но на всички тези хора може да имитирате гласа. И с цел да си звезда, след времето на Чаплин, откогато навлязохме в ерата на разговора, с цел да си артист, в действителност би трябвало да имаш глас, който хората да могат да копират или просто да се насладят.
Не е единствено въпрос на езика на тялото, на външния тип – гласът има значение. Затова работих по него. Не мислех, че имам доста добър глас първоначално – бях на 15 с много висок глас тогава. Трябваше да мисля какво характерно имам в гласа си и по какъв начин мога да го подчертавам. Аз пристигам от Запада, Харбър сити, Калифорния. Имах една провлаченост, която желаех да подчертая. Сега това е нещото, което другите копират.
Джон Траволта го направи в „ Лице назаем”. На него доста му хареса да го прави. Той обича да произнася всички гласни.
– „ Лице назаем” е шедьовър.
– Съгласен съм.
– Знаехте ли до момента в който го снимахте?
– Знаех, че щом работим с Джон Ву ще бъде нещо особено. Бях гледал „ Твърдо сварен” и другите велики филми. Джон Ву ми направи прожекция на кино лентата „ Куршум в главата” – особено за мен. Беше счупил всевъзможни рамки. Велико! Страхотна игра – голямо!
Хората, които нямат мярка за жанр, биха го нарекли прекомерно. Беше в действителност огромна игра. Емоциална – сълзи и писъци. Тогава разбрах какво искаше Джон Ву от мен. И аз го направих.
Интересно е да видиш по какъв начин работи Джон Ву. Пред него са подредени, без подбив, 9, 10 монитора, има 10 камери, които снимат по едно и също време. Той гледа всички ъгли и инсталира кино лентата в главата си. На момента. Той знае кое работи и кое не, по какъв начин ще свърже обособените фрагменти. Истински маестро. Затова бях уверен, че ще създадем шедьовър.
– Но филмът, с който спечелите „ Оскар”, беше „ Да напуснеш Лас Вегас”?
– Да.
– Очакваше ли го?
– Не. В реалност, когато взех решение да се фотографирам в него, бяха му залепили етикет най-черния, неосъществим за снимане филм в Холивуд. Никой не искаше да го прави. Когато стигна до мен, се влюбих в него. Реших, че е невероятна любовна история. Впечатлиха ме героите. Помня че си споделих тогава: „ Така или другояче няма да печеля „ Оскар”, тъй че дано просто създадем филма”. И го направих.
– Как се приготви за този филм?
– По много способи. Имам си своя актьорска методика. Отидох до Ирландия с другар, обикаляхме пъбовете из цялата страна денонощно, забавлявахме се, напивахме се. Аз играех Джон О’Браян, който е освен алкохолик, само че и великопен публицист. Затова отидох в земята на великите писатели. Така се приготвих. Записвах се като пия, с цел да видя по какъв начин наподобявам. Имах наставник по пиенето – Тони Деймън, другар на чичо ми. И той беше алкохолик и стихотворец. Гледах го по какъв начин се държи. Той идваше на снимачната площадка с мен и си водеше бележки. Казваше ми „ Джон Баримор би изял един банан след 2-3 напитки, с цел да отстрани миризмата на алкохол. Пробвай и ти”.
Окей, изпих 2 шота бърбън, изядох един банан и го запитвам „ Как е, дъха ми?” – „ Никакъв алкохол”. Той идваше с някакъв ужасяващ махмурлук след тежко пиянство, аз го изучавах, изучавах всяка негова стъпка. Свиваше се на топка като зародиш на пода в караваната ми, до момента в който аз свирех на бонго. Моят воин свиреше на бонго, измислих си го – даваше темп на ролята ми.
Много огромна част от разговора ми пристигна от Тони Деймън – наблюдавайки го. Той споделяше: „ Облягай се на бара – не го ритай! Полегни на него. Барът е като храм за пияча – свещено място.” И аз си споделих – това ще влезе във кино лентата.
– Спомняш ли си денят, в който ти се обадиха, с цел да ти кажат, че номиниран за „ Оскар”?
– Не.
– Ти по какъв начин реагира?
– Беше вълнуващо, ексцентрично, само че... би трябвало да водиш акция, с цел да спечелиш „ Оскар” – това не съм аз. За мен целият развой беше доста необикновен. Бях признателен. Винаги е хубаво, когато ти кажат, че си приключил добра работа. Но концепцията за акцията за самореклама... аз не се захванах с киното поради това. Захванах се поради него (показва тениската). Той в никакъв случай не е взимал „ Оскар”. Исках да съм този от „ Филм за един милион долара” или от „ Филмът на седмицата”. Да ме показват с музика: „ И в този момент – филм за един милион, тън-дън-тън-дън Никълъс Кейдж... във „ Карай ядосан”” Това желаех аз!
– Имаше доста любовни подиуми в „ Да напуснеш Лас Вегас”. Как се чувстваш в любовните подиуми?
– Обичам любовни подиуми. Обичам да ги фотографирам. Наистина.
– Няма никаква фамилиарност в снимането на тези подиуми?
– Не е по този начин, аз в действителност усещам тази фамилиарност, не я играя. Не желая да играя, желая да го усетя. Затова приказвам с колегата си – кой е обичаният ти мирис, какъв е обичаният ти мъжки парфюм? Какво обичаш мъжът да носи? Какви цветове обичаш? Записвам си всичко. Рейчъл Грифитс ми сподели че харесва Том Форд „ Tasking leather” - отидох, купих го, сложих го и по-късно снимахме любовната сцена.
– Кога разбра, че си звезда, че си прочут?
– Ако под звезда имаш поради, че мога да развличам хората – това го разбрах когато бях към 7-годишен. Бях първи клас в началното учебно заведение. Имаше вечер на гениите. Спомням си по какъв начин брат ми седеше тъкмо там, майка ми беше там, татко ми май го нямаше. Май и другият ми брат беше. Излязох на сцената с цел да извърша „ Yellow Submarine” на Бийтълс. Можех да изпея припева, няма да пея пред теб в този момент, само че можех да изпея припева на този доста висок глас – като „ Мики Маус”, звучах като че ли съм вдишал балон цялостен с хелий. Като свърших, всички полудяха в залата. Брат ми беше в потрес – не знаеше какво се случва. Тогава разбрах, че имам метод за връзка с публиката.
– Работил си с толкоз доста разнообразни и положителни, някои неприятни режисьори. Какво мислиш за Дейвид Линч?
– Харесвам го. Той е автентичен. Дейвид е един от хората, с които съм работил, който проповядва значимостта на това да изпитваш наслаждение, до момента в който снимаш филм. Много е значимо за актьорите да се забавляват. Питам го един ден на фотосите: „ Окей ли е да си тук и да се развличам?” – „ Не просто е окей. Задължително е! Трябва да се забавляваш с това, Никстър”. Като заснехме сцената ми сподели „ Чисто злато, зайче! Това беше чисто злато!!”
– Имало ли е артист или актриса в Холивуд, с който не си имал опция да работиш, а си желал?
– Джак Никълсън. Мисля, че бихме били взривоопасна композиция. Бяхме доста близки. Той е превъзходен. Но в никакъв случай не се случи. Можеш да си представиш какъв брой диво би било.
– Синът ти Уестън също е артист?
– Да.
– Иска ли актьорски препоръки от теб?
– Той е зрял мъж и е много самостоятелен. Ако ме попита, постоянно бих му споделил мнението си. Но не давам препоръки просто ей по този начин на хората – не ми подхожда. Дори на хора от фамилията.
– Как успяваш да преоткриваш себе си?
– Има един избран отговор на този въпрос. Веднъж зададох същия въпрос на Дейвид Бауи и той ми отговори: „ Аз просто в никакъв случай не привикнах с нищо, което правех. Не се усещах удобно с нищо.”
За мен това значи да се възползваш от опциите, да поемаш опасности, да правиш това, от което те е боязън, в границите на рационалното. Така непрекъснато ще откриваш нови аспекти на себе си и евентуално ще се преоткриеш. Това важи и за мен. Никога не се почувствах удобно с нещата, които правех.
Когато завоювах премията на Академията за трагична роля, първата ми мисъл беше какъв ще бъде най-удобният избор по-късно. Отговорът беше да направя нещо безусловно ненадейно и изненадващо – мощен екшън филм. Никой не би предположил, и тъкмо по тази причина желаех да го направя – тъй като беше друго. Сега се случва непрекъснато. Някои вършат арт филми, оценени високо от критиците и след това скачат на блокбъстъри. В днешно време е естествено. Но тогава беше извънредно. Беше предизвикателство.
– Благодаря!
– Благодаря – удоволствието е мое.
-->
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ