Петте неща, които кризата така и не промени
© Капитал Част от тематиката Изгубеното десетилетие
10 години след края на света
Показателите сочат, че международната стопанска система е излязла от рецесията. Старите структурни проблеми обаче остават, а към тях се прибави и нов - политическа неустановеност
България и рецесията: краят на светлото бъдеще
Съвпадането на световната криза с влизането в Европейски Съюз оказа помощ на стопанската система, само че попари очакванията за бързо настигане на развития свят
Децата на рецесията
Какво мислят за десетилетието след рецесията тези, които пораснаха по време на нея
Фалирали компании, изгубени милиарди вложения и спестявания, милиони изменени животи... За доста хора си остава тайнственост по какъв начин подскачащите числа по мониторите на едни костюмирани хора в манхатанските небостъргачи могат да оставят гръцки докер на улицата. Но въпреки и всепроникваща, рецесията по този начин и не съумя да доближи до метода, по който действат пазарите, да почисти насъбраните проблеми и да изкорени грешките, довели до тях.
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Дългът
Няма една единна доктрина какво провокира международната финансова рецесия, само че в случай че има някакъв консенсус измежду икономистите, то е, че в основата й са рекордните равнища на задлъжнялост в света. Дългът е самобитна машина на времето за пари. Чрез него можеш да вземеш средства от бъдещето и да ги използваш в този момент. Ако това е за къс период и за обслужваеми суми, рискът е дребен и изчислим. Когато обаче изразходиш всичко, което ще произведеш (или както е при обществените задължения - което някой различен ще произведе) за десетилетия напред, рисковете стават неуправляеми.
Очевидно преди рецесията дългът доближи колосални равнища и освен това - посредством разнообразни техники на секюритизация огромна част от рисковете оставаше скрита. Разплитането и осъзнаването на всичко това се случи стремително през 2007-2008, като с покачването на лихвите си пролича, че огромна част от американския ипотечен пазар е цялостен с неприятни заеми. Пазарите замръзнаха, тъй като никой не вярваше, че насрещната страна, с която търгува, е платежоспособна.
Но в случай че в действителност това е основата на рецесията, то в този момент по никакъв метод не наподобява светът да се е справил. Чрез капитализиране и национализиране всеобщо задълженията се трансформираха от частни в обществени. Правителства спасяваха банки, а на собствен ред банките бяха принудени да избавят държавни управления, като им изкупуват облигациите. Резултатът от тази дългова центрофуга е, че равнищата на задлъжнялост в международната стопанска система през 2017 година освен не са намалели до по-здравословни равнища, само че и са по-високи от тези през 2017 година (виж графиката).
Вместо рецесията да извърши смислената си роля да почисти купчините неприятни заеми, всеобщата тактика беше те да бъдат пъхнати във фризера с вярата развалянето им да се забави. Идеята за това - когато всичко тръгне още веднъж на положителни обороти, проблемите поетапно и безболезнено да се вадят и почистват. Това обаче мъчно може да се случи с задоволително бърз ритъм. Резултатът е зомбиран финансов и корпоративен бранш, който се крепи главно на избавителната линия от ниски лихви и отпечатване на пари. И никой не смее да отвори вратата на хладилника, тъй като, в случай че се развихри нова рецесия в този момент, съвсем всички принадлежности за оправянето с нея са употребявани и даже изчерпани.
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Моралният риск
Ако дългът е катализатор на рецесията, то аргументите за неговото струпване са сложни и има доста виновници. Дясно мислещите ще ви посочат страните и политиците, които в опита си да си обезпечат комфорт редовно от десетилетия генерираха дефицити и по този начин създаваха лъжливо чувство за благополучие за сметка на идващото потомство. Ляво мислещите ще хвърлят виновността на дерегулацията, която разреши финансовият бранш да се развихри.
Но може би най-същественият фактор е сечението сред двете - възприятието за безотговорност. Синдромът на прекомерно огромните, с цел да банкрутират, и прекомерно взаимосвързани,за да банкрутират банки, докара имплицитно обвързване, когато изникне частен проблем, страната да се намеси и да трансферира риска и/или разноските по справяне на данъкоплатеца. Финансовият бранш в доста развити страни стана просто толкоз голям, че да се остави пазарът да го оздрави посредством банкрут (каквото сочи теорията), рискува доста по-голямо злополучие, в сравнение с би било намесата с обществени средства. Във Англия дългът на финансовия бранш е над два пъти по-голям от годишния й Брутният вътрешен продукт, а в Япония - към 120%. В страните от еврозоната индикаторът варира сред 60 и 100%.
Това беше повода зад най-морално проблематичната мярка - многомилиардните избавителни интервенции през 2007 и най-много 2008 година Изкупуването на активи с прясно напечатани пари от централните банки разду балансите им с трилиони долари, евро и йени. Сумарно за трите огромни централни банки, емитиращи тези валути, растежът е към 3.3 трлн. $ през 2007 на 14 трлн. $ към юли 2017 година (виж графиката). Печатането на пари е противоречиво решение по доста линии - на процедура то обезценява валутата и по този начин дава неверни тласъци, като санкционира спестителите. Още по-проблемно е, когато се прави, с цел да се избавят финансови институции от личните им неверни решения. Само по себе си изкупуването на ДЦК от държавното управление създава инфлация - тя не проличава заради дефлационния напън на рецесията и тъй като напечатаните пари отиват в акции, борсови артикули и така нататък и надуват там балони. Но при растеж на стопанската система тази свръхликвидност, наливана с години, е мъчно да се изтегли бързо и може да провокира и скок на потребителските цени. Да не забравяме и риска - всичко, изкупено от централните банки, си остава за тях и те в някакъв миг може да понесат загуби, което да ги декапитализира. Като цяло трикът с печатането на пари непрекъснато подкопава доверието в самите централни банки, в независимостта им и в това, че те се грижат за ценовата непоклатимост преди всичко.
Политиците се пробваха да вкарат правила, които на хартия да скъсат порочната връзка страна - банки. В Съединени американски щати тези промени бяха въведени посредством закона Дод - Франк, а в Европа - посредством директивата за преструктуриране и възобновяване на банки. И двете вкарват условие, преди да се стигне до пари на данъкоплатците, акционерите, облигационерите и огромните депозанти да понесат основни загуби. За задачата самите банки си заплащат самобитна застраховка в специфични фондове, основават се национални (а в Европа и наднационални) органи с пълномощия да разпарчетосват банки, да ги разделят на положителни и неприятни и при потребност да ги превеждат през планомерна разпродажба, вместо да изпадат в безредни банкрути.
Още при първите случаи, където трябваше да се приложат новите правила обаче - с италианските банки, те бяха изкривени до неразбираемост и на практика неодобрени и обезсмислени. Което затвърди и мнението, че връзката сред страната и финансовия бранш, тук-там преизпълнен в пъти Брутният вътрешен продукт, не може да бъде скъсана и постоянно ще има имплицитна поддръжка, а оттова и честен риск.
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Още по тематиката
10 години след края на света
Показателите сочат, че международната стопанска система е излязла от рецесията. Старите структурни проблеми обаче остават, а към тях се прибави и нов - политическа неустановеност
8 сеп 2017
България и рецесията: краят на светлото бъдеще
Съвпадането на световната криза с влизането в Европейски Съюз оказа помощ на стопанската система, само че попари очакванията за бързо настигане на развития свят
8 сеп 2017
Децата на рецесията
Какво мислят за десетилетието след рецесията тези, които пораснаха по време на нея
8 сеп 2017
Какво научихме 10 години след рецесията, за какво 13 милиарда лева стоят по касите на българските фирм и...
...и още няколко забавни тематики от новия брой на " Капитал "
7 сеп 2017 Дисбалансите и балоните
Поради всеобщия отвод да се отписват задължения и заради всеобщото противопоставяне на рецесията с отпечатване на пари и обезценка действително тя не съумя да изиграе ролята да почисти трупаните с годините несъответствия в световната стопанска система. Те са доста и по най-различни линии.
Може би най-класическият образец е през комерсиалното салдо и платежния баланс. Големите страни експортьори като Китай, Германия и петролните производители натрупат големи търговски остатъци по отношение на Съединени американски щати и Европейски Съюз, като доларовите приходи образуват запаси, които на собствен ред образуват противоположен паричен поток под формата на вложения в американски ДЦК. В първите години след рецесията Китай беше главният мотор, на който всички разчитаха да ги изтегли. Почти няма водач на световна мощ от този интервал, който да не е заявявал, че страната му ще излезе от рецесията с експорт, и Китай с нейния нескончаем напредък най-малко ненапълно играеше тази желана роля на вносител от последна инстанция. Макар и самата тя да продължаваше да е чист експортьор на евтина продукция, на ниска цена труд и надлежно на дефлация.
Затова и в този момент терзанието е какво, в случай че този мотор изключи. Как Китай създава тези растежи, заложени в петилетните проекти, постоянно е било тайнственост. Отвъд подозренията в качеството на статистиката другите анализатори виждат най-малко няколко притеснителни способа - най-много влошаващата се картина на отговорностите и разточителни непродуктивни вложения. Анализ на Moodys демонстрира, че за 1 юан растеж на Брутният вътрешен продукт трябват 4 напечатани или взети на заем - съответствие много над това в западните стопански системи и непрекъснато влошаващо се.
Но търговията надалеч не е единствената повърхност на огромни несъответствия. Такива има и във връзка с приходите, продуктивността, демографията. Дисбалансите вътре в самия Европейски Съюз да вземем за пример също водят до от ден на ден проблеми, било то по линията на миграцията на работна ръка или данъчните ставки, или равнището на възнаграждение.
Мерки против рецесията сами по себе си пораждат нови евентуални несъответствия и балони. Прясно напечатаните раздадени на банките пари обикновено търсят рентабилност и когато класическите сигурни принадлежности не я оферират в ерата на негативните лихви, те се насочват към всичко, което може да я донесе. Индексите на фондовите тържища от дълго време надскочиха предкризисните си върхове, само че това е може би единствено най-видимата посока на парите.
Проблемите на еврозоната
Еврото беше един от най-грандиозните планове на Европейски Съюз и като подобен естествено беше построен с доста взаимни отстъпки. Гласове, предупреждаващи за рисковете от основаване на обща валута без общ бюджет, има още през 90-те и при първия значителен трус пукнатините се демонстрираха.
Най-яркото проявяване беше Гърция. Благодарение на композиция от еврофондове, на ниска цена финансиране от финансовите пазари и статистическа машинация тя беше съумяла да натрупа дълг над 1.2 пъти годишния си Брутният вътрешен продукт. А когато стопанската система беше обхваната от криза, съотношението бързо стартира да скача до тотално неустойчиви равнища, които отрязаха достъпа й до пазарите и я изправиха на ръба на банкрута. Тъй като Германия изключи разновидността с изваждането на Атина от зоната (което би изчистило този дисбаланс), последваха седем години стесняване на стопанската система, поредност " спасявания " и отчасти преструктуриране, банкова рецесия. Резултатът е дълг 180% от Брутният вътрешен продукт, който макар всевъзможни сюжети си остава все по този начин необслужваем дълготрайно. Все отново Атина съумя да изкара бюджета си на примитивен остатък, т.е. без разноските по обслужване на дълга. Но цената на рецесията там към този момент е цяло потомство, израснало при младежка безработица от към 45% и огромно приключване на работна ръка.
Макар и в по-малка степен, аналогични проблеми преследват цялата южна външна страна на Европейски Съюз, която обаче обгръща и сензитивно по-големи стопански системи. Италия, Испания и Португалия прекараха огромна част от десетилетието в съвсем перманентна банкова рецесия под тежестта на неприятни заеми. Кипърският банков бранш също звучно колабира през 2012-2013. Северната част на континента последователно трябваше да преглътне един по един немислими хапове и да изясни на личните си данъкоплатци, че ще изпраща парите им на юг на практика абсолютно.
Тези фрактури освен не са решени по някакъв метод, а разликите скоро ще се институционализират, когато се трансформира във факт концепцията за Европа на две (и повече) скорости. Сега те наподобяват уталожени поради оживлението в стопанската система. Както досегашният опит демонстрира обаче, без дълготрайни решения те са единствено краткотрайно маскирани. Това раздвижване до известна степен е изкуствено - растежът е теглен от извънредно разхлабената политика на ЕЦБ, която все в миналото би трябвало да спре. Никой не знае дали това може да стане безболезнено и по какъв начин ще реагират пазарите на повишаване на лихвите и прекъсване на месечните инжекции ликвидност. В Съединени американски щати Федералният запас към този момент прави това опипом, само че още е надалеч от действително стесняване на салдото си. ЕЦБ към този момент надмина Фед с активи за над 5 трлн. $, като към момента не е оповестено даже закъснение на ежемесечните покупки на скъпи бумаги.
Регулациите
За регулацията на банките и финансовите пазари като цяло мъчно може да се каже, че са останали непроменени след рецесията. И в Съединени американски щати, и в Европа беше признато огромно ново законодателство, което би трябвало да направи банките по-добре капитализирани и надлежно по-сигурни при рецесия. Кредитните институции минаха неведнъж през инспекции на качеството на активите и стрес-тестове, които да ревизират здравето им. В еврозоната най-големите банки минаха под надзора на ЕЦБ в опит да се скъсат топли връзки с локалните надзорни управляващи и политици. Бяха направени опити да се лимитират големите бонуси за мениджъри и да се вкара механизъм за вземането им назад, в случай че се наложи обществена поддръжка за банката. Промениха се и доста счетоводни правила, както и равнището на откриване на информация.
Всичко това е скъпо упражнение, което с изключение на в директни разноски за банките се мери и в по-консервативно държание и надлежно едва кредитиране - изключително в еврозоната, макар стимулирането от ЕЦБ. При това съпоставката на изгодите с минусите е сложна. Опитът да се задоволи гневът на гласоподавателите с драконовски регулации на хартия не е безусловно плодотворен и може да блокира доста финансов и човешки запас в непродуктивни старания просто да се дава отговор на условия.
Но може би по-съществената рецензия е дали с това в действителност се адресират слабите места в бранша. Например всички са недоволни от съществуването на банки прекомерно огромни, с цел да банкрутират (too big to fail), само че в действителност засилените регулации изтласкват дребните институции от пазара и създават консолидация. За пазар като българския да вземем за пример се приема, че банка с под 5% пазарен дял не може да оправдае инвестицията с задоволително възвращаемост. Другият вид за дребните банки, с изключение на да излязат от пазара или да се продадат, е да се впуснат в по-агресивни тактики за напредък и рискови вложения. Друг образец за такава политика е цялостната и безусловна държавна гаранция на депозитите до 100 хиляди евро. Така за всеобщия инвеститор няма никакъв тласък да внимава банката му постоянна ли е. Той рационално би трябвало да преследва единствено най-високата рента, което по законите на финансите значи и максимален риск.
И най-после, само че не по значимост: откакто тайните кътчета на финансовия бранш станаха причина за огромен срив, трябваше доста повече бистрота и изясненост. Това не се сбъдна и банковите салда не са станали по-разбираеми - даже в противен случай. Отчетите на мултинационални банки с голям брой поделения и комбиниращи обичаен, капиталов и консултантски бизнес са мъчно смилаеми и за анализатори. През 2016 година огромна част от страховете към Deutsche Bank да вземем за пример се въртяха към цифрата 46 трлн. евро експозиции към деривати - към 20 пъти Брутният вътрешен продукт на Германия. Уверенията на банката са, че действително поетият риск е неведнъж по-малък и евентуално огромна част от заетите позиции са хеджирани и взаимно се нетират. Но за това би трябвало да имаме вяра на самата банка и на регулатора й - композиция, която към този момент сподели своите дефекти.
10 години след края на света
Показателите сочат, че международната стопанска система е излязла от рецесията. Старите структурни проблеми обаче остават, а към тях се прибави и нов - политическа неустановеност
България и рецесията: краят на светлото бъдеще
Съвпадането на световната криза с влизането в Европейски Съюз оказа помощ на стопанската система, само че попари очакванията за бързо настигане на развития свят
Децата на рецесията
Какво мислят за десетилетието след рецесията тези, които пораснаха по време на нея
Фалирали компании, изгубени милиарди вложения и спестявания, милиони изменени животи... За доста хора си остава тайнственост по какъв начин подскачащите числа по мониторите на едни костюмирани хора в манхатанските небостъргачи могат да оставят гръцки докер на улицата. Но въпреки и всепроникваща, рецесията по този начин и не съумя да доближи до метода, по който действат пазарите, да почисти насъбраните проблеми и да изкорени грешките, довели до тях.
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Дългът
Няма една единна доктрина какво провокира международната финансова рецесия, само че в случай че има някакъв консенсус измежду икономистите, то е, че в основата й са рекордните равнища на задлъжнялост в света. Дългът е самобитна машина на времето за пари. Чрез него можеш да вземеш средства от бъдещето и да ги използваш в този момент. Ако това е за къс период и за обслужваеми суми, рискът е дребен и изчислим. Когато обаче изразходиш всичко, което ще произведеш (или както е при обществените задължения - което някой различен ще произведе) за десетилетия напред, рисковете стават неуправляеми.
Очевидно преди рецесията дългът доближи колосални равнища и освен това - посредством разнообразни техники на секюритизация огромна част от рисковете оставаше скрита. Разплитането и осъзнаването на всичко това се случи стремително през 2007-2008, като с покачването на лихвите си пролича, че огромна част от американския ипотечен пазар е цялостен с неприятни заеми. Пазарите замръзнаха, тъй като никой не вярваше, че насрещната страна, с която търгува, е платежоспособна.
Но в случай че в действителност това е основата на рецесията, то в този момент по никакъв метод не наподобява светът да се е справил. Чрез капитализиране и национализиране всеобщо задълженията се трансформираха от частни в обществени. Правителства спасяваха банки, а на собствен ред банките бяха принудени да избавят държавни управления, като им изкупуват облигациите. Резултатът от тази дългова центрофуга е, че равнищата на задлъжнялост в международната стопанска система през 2017 година освен не са намалели до по-здравословни равнища, само че и са по-високи от тези през 2017 година (виж графиката).
Вместо рецесията да извърши смислената си роля да почисти купчините неприятни заеми, всеобщата тактика беше те да бъдат пъхнати във фризера с вярата развалянето им да се забави. Идеята за това - когато всичко тръгне още веднъж на положителни обороти, проблемите поетапно и безболезнено да се вадят и почистват. Това обаче мъчно може да се случи с задоволително бърз ритъм. Резултатът е зомбиран финансов и корпоративен бранш, който се крепи главно на избавителната линия от ниски лихви и отпечатване на пари. И никой не смее да отвори вратата на хладилника, тъй като, в случай че се развихри нова рецесия в този момент, съвсем всички принадлежности за оправянето с нея са употребявани и даже изчерпани.
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Моралният риск
Ако дългът е катализатор на рецесията, то аргументите за неговото струпване са сложни и има доста виновници. Дясно мислещите ще ви посочат страните и политиците, които в опита си да си обезпечат комфорт редовно от десетилетия генерираха дефицити и по този начин създаваха лъжливо чувство за благополучие за сметка на идващото потомство. Ляво мислещите ще хвърлят виновността на дерегулацията, която разреши финансовият бранш да се развихри.
Но може би най-същественият фактор е сечението сред двете - възприятието за безотговорност. Синдромът на прекомерно огромните, с цел да банкрутират, и прекомерно взаимосвързани,за да банкрутират банки, докара имплицитно обвързване, когато изникне частен проблем, страната да се намеси и да трансферира риска и/или разноските по справяне на данъкоплатеца. Финансовият бранш в доста развити страни стана просто толкоз голям, че да се остави пазарът да го оздрави посредством банкрут (каквото сочи теорията), рискува доста по-голямо злополучие, в сравнение с би било намесата с обществени средства. Във Англия дългът на финансовия бранш е над два пъти по-голям от годишния й Брутният вътрешен продукт, а в Япония - към 120%. В страните от еврозоната индикаторът варира сред 60 и 100%.
Това беше повода зад най-морално проблематичната мярка - многомилиардните избавителни интервенции през 2007 и най-много 2008 година Изкупуването на активи с прясно напечатани пари от централните банки разду балансите им с трилиони долари, евро и йени. Сумарно за трите огромни централни банки, емитиращи тези валути, растежът е към 3.3 трлн. $ през 2007 на 14 трлн. $ към юли 2017 година (виж графиката). Печатането на пари е противоречиво решение по доста линии - на процедура то обезценява валутата и по този начин дава неверни тласъци, като санкционира спестителите. Още по-проблемно е, когато се прави, с цел да се избавят финансови институции от личните им неверни решения. Само по себе си изкупуването на ДЦК от държавното управление създава инфлация - тя не проличава заради дефлационния напън на рецесията и тъй като напечатаните пари отиват в акции, борсови артикули и така нататък и надуват там балони. Но при растеж на стопанската система тази свръхликвидност, наливана с години, е мъчно да се изтегли бързо и може да провокира и скок на потребителските цени. Да не забравяме и риска - всичко, изкупено от централните банки, си остава за тях и те в някакъв миг може да понесат загуби, което да ги декапитализира. Като цяло трикът с печатането на пари непрекъснато подкопава доверието в самите централни банки, в независимостта им и в това, че те се грижат за ценовата непоклатимост преди всичко.
Политиците се пробваха да вкарат правила, които на хартия да скъсат порочната връзка страна - банки. В Съединени американски щати тези промени бяха въведени посредством закона Дод - Франк, а в Европа - посредством директивата за преструктуриране и възобновяване на банки. И двете вкарват условие, преди да се стигне до пари на данъкоплатците, акционерите, облигационерите и огромните депозанти да понесат основни загуби. За задачата самите банки си заплащат самобитна застраховка в специфични фондове, основават се национални (а в Европа и наднационални) органи с пълномощия да разпарчетосват банки, да ги разделят на положителни и неприятни и при потребност да ги превеждат през планомерна разпродажба, вместо да изпадат в безредни банкрути.
Още при първите случаи, където трябваше да се приложат новите правила обаче - с италианските банки, те бяха изкривени до неразбираемост и на практика неодобрени и обезсмислени. Което затвърди и мнението, че връзката сред страната и финансовия бранш, тук-там преизпълнен в пъти Брутният вътрешен продукт, не може да бъде скъсана и постоянно ще има имплицитна поддръжка, а оттова и честен риск.
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Увеличаване
Преглед на оригинала Автор: Капитал Смаляване
Още по тематиката
10 години след края на света
Показателите сочат, че международната стопанска система е излязла от рецесията. Старите структурни проблеми обаче остават, а към тях се прибави и нов - политическа неустановеност
8 сеп 2017
България и рецесията: краят на светлото бъдеще
Съвпадането на световната криза с влизането в Европейски Съюз оказа помощ на стопанската система, само че попари очакванията за бързо настигане на развития свят
8 сеп 2017
Децата на рецесията
Какво мислят за десетилетието след рецесията тези, които пораснаха по време на нея
8 сеп 2017
Какво научихме 10 години след рецесията, за какво 13 милиарда лева стоят по касите на българските фирм и...
...и още няколко забавни тематики от новия брой на " Капитал "
7 сеп 2017 Дисбалансите и балоните
Поради всеобщия отвод да се отписват задължения и заради всеобщото противопоставяне на рецесията с отпечатване на пари и обезценка действително тя не съумя да изиграе ролята да почисти трупаните с годините несъответствия в световната стопанска система. Те са доста и по най-различни линии.
Може би най-класическият образец е през комерсиалното салдо и платежния баланс. Големите страни експортьори като Китай, Германия и петролните производители натрупат големи търговски остатъци по отношение на Съединени американски щати и Европейски Съюз, като доларовите приходи образуват запаси, които на собствен ред образуват противоположен паричен поток под формата на вложения в американски ДЦК. В първите години след рецесията Китай беше главният мотор, на който всички разчитаха да ги изтегли. Почти няма водач на световна мощ от този интервал, който да не е заявявал, че страната му ще излезе от рецесията с експорт, и Китай с нейния нескончаем напредък най-малко ненапълно играеше тази желана роля на вносител от последна инстанция. Макар и самата тя да продължаваше да е чист експортьор на евтина продукция, на ниска цена труд и надлежно на дефлация.
Затова и в този момент терзанието е какво, в случай че този мотор изключи. Как Китай създава тези растежи, заложени в петилетните проекти, постоянно е било тайнственост. Отвъд подозренията в качеството на статистиката другите анализатори виждат най-малко няколко притеснителни способа - най-много влошаващата се картина на отговорностите и разточителни непродуктивни вложения. Анализ на Moodys демонстрира, че за 1 юан растеж на Брутният вътрешен продукт трябват 4 напечатани или взети на заем - съответствие много над това в западните стопански системи и непрекъснато влошаващо се.
Но търговията надалеч не е единствената повърхност на огромни несъответствия. Такива има и във връзка с приходите, продуктивността, демографията. Дисбалансите вътре в самия Европейски Съюз да вземем за пример също водят до от ден на ден проблеми, било то по линията на миграцията на работна ръка или данъчните ставки, или равнището на възнаграждение.
Мерки против рецесията сами по себе си пораждат нови евентуални несъответствия и балони. Прясно напечатаните раздадени на банките пари обикновено търсят рентабилност и когато класическите сигурни принадлежности не я оферират в ерата на негативните лихви, те се насочват към всичко, което може да я донесе. Индексите на фондовите тържища от дълго време надскочиха предкризисните си върхове, само че това е може би единствено най-видимата посока на парите.
Проблемите на еврозоната
Еврото беше един от най-грандиозните планове на Европейски Съюз и като подобен естествено беше построен с доста взаимни отстъпки. Гласове, предупреждаващи за рисковете от основаване на обща валута без общ бюджет, има още през 90-те и при първия значителен трус пукнатините се демонстрираха.
Най-яркото проявяване беше Гърция. Благодарение на композиция от еврофондове, на ниска цена финансиране от финансовите пазари и статистическа машинация тя беше съумяла да натрупа дълг над 1.2 пъти годишния си Брутният вътрешен продукт. А когато стопанската система беше обхваната от криза, съотношението бързо стартира да скача до тотално неустойчиви равнища, които отрязаха достъпа й до пазарите и я изправиха на ръба на банкрута. Тъй като Германия изключи разновидността с изваждането на Атина от зоната (което би изчистило този дисбаланс), последваха седем години стесняване на стопанската система, поредност " спасявания " и отчасти преструктуриране, банкова рецесия. Резултатът е дълг 180% от Брутният вътрешен продукт, който макар всевъзможни сюжети си остава все по този начин необслужваем дълготрайно. Все отново Атина съумя да изкара бюджета си на примитивен остатък, т.е. без разноските по обслужване на дълга. Но цената на рецесията там към този момент е цяло потомство, израснало при младежка безработица от към 45% и огромно приключване на работна ръка.
Макар и в по-малка степен, аналогични проблеми преследват цялата южна външна страна на Европейски Съюз, която обаче обгръща и сензитивно по-големи стопански системи. Италия, Испания и Португалия прекараха огромна част от десетилетието в съвсем перманентна банкова рецесия под тежестта на неприятни заеми. Кипърският банков бранш също звучно колабира през 2012-2013. Северната част на континента последователно трябваше да преглътне един по един немислими хапове и да изясни на личните си данъкоплатци, че ще изпраща парите им на юг на практика абсолютно.
Тези фрактури освен не са решени по някакъв метод, а разликите скоро ще се институционализират, когато се трансформира във факт концепцията за Европа на две (и повече) скорости. Сега те наподобяват уталожени поради оживлението в стопанската система. Както досегашният опит демонстрира обаче, без дълготрайни решения те са единствено краткотрайно маскирани. Това раздвижване до известна степен е изкуствено - растежът е теглен от извънредно разхлабената политика на ЕЦБ, която все в миналото би трябвало да спре. Никой не знае дали това може да стане безболезнено и по какъв начин ще реагират пазарите на повишаване на лихвите и прекъсване на месечните инжекции ликвидност. В Съединени американски щати Федералният запас към този момент прави това опипом, само че още е надалеч от действително стесняване на салдото си. ЕЦБ към този момент надмина Фед с активи за над 5 трлн. $, като към момента не е оповестено даже закъснение на ежемесечните покупки на скъпи бумаги.
Регулациите
За регулацията на банките и финансовите пазари като цяло мъчно може да се каже, че са останали непроменени след рецесията. И в Съединени американски щати, и в Европа беше признато огромно ново законодателство, което би трябвало да направи банките по-добре капитализирани и надлежно по-сигурни при рецесия. Кредитните институции минаха неведнъж през инспекции на качеството на активите и стрес-тестове, които да ревизират здравето им. В еврозоната най-големите банки минаха под надзора на ЕЦБ в опит да се скъсат топли връзки с локалните надзорни управляващи и политици. Бяха направени опити да се лимитират големите бонуси за мениджъри и да се вкара механизъм за вземането им назад, в случай че се наложи обществена поддръжка за банката. Промениха се и доста счетоводни правила, както и равнището на откриване на информация.
Всичко това е скъпо упражнение, което с изключение на в директни разноски за банките се мери и в по-консервативно държание и надлежно едва кредитиране - изключително в еврозоната, макар стимулирането от ЕЦБ. При това съпоставката на изгодите с минусите е сложна. Опитът да се задоволи гневът на гласоподавателите с драконовски регулации на хартия не е безусловно плодотворен и може да блокира доста финансов и човешки запас в непродуктивни старания просто да се дава отговор на условия.
Но може би по-съществената рецензия е дали с това в действителност се адресират слабите места в бранша. Например всички са недоволни от съществуването на банки прекомерно огромни, с цел да банкрутират (too big to fail), само че в действителност засилените регулации изтласкват дребните институции от пазара и създават консолидация. За пазар като българския да вземем за пример се приема, че банка с под 5% пазарен дял не може да оправдае инвестицията с задоволително възвращаемост. Другият вид за дребните банки, с изключение на да излязат от пазара или да се продадат, е да се впуснат в по-агресивни тактики за напредък и рискови вложения. Друг образец за такава политика е цялостната и безусловна държавна гаранция на депозитите до 100 хиляди евро. Така за всеобщия инвеститор няма никакъв тласък да внимава банката му постоянна ли е. Той рационално би трябвало да преследва единствено най-високата рента, което по законите на финансите значи и максимален риск.
И най-после, само че не по значимост: откакто тайните кътчета на финансовия бранш станаха причина за огромен срив, трябваше доста повече бистрота и изясненост. Това не се сбъдна и банковите салда не са станали по-разбираеми - даже в противен случай. Отчетите на мултинационални банки с голям брой поделения и комбиниращи обичаен, капиталов и консултантски бизнес са мъчно смилаеми и за анализатори. През 2016 година огромна част от страховете към Deutsche Bank да вземем за пример се въртяха към цифрата 46 трлн. евро експозиции към деривати - към 20 пъти Брутният вътрешен продукт на Германия. Уверенията на банката са, че действително поетият риск е неведнъж по-малък и евентуално огромна част от заетите позиции са хеджирани и взаимно се нетират. Но за това би трябвало да имаме вяра на самата банка и на регулатора й - композиция, която към този момент сподели своите дефекти.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ