Здраве желаем, новобранка, и дупе да ти е яко
Чудесната Катя Филипова пееше в миналото за нещо, което “... всяка орис заслужава, само че не давност, ах, само че не давност... ” Как да не помни оня 10 октомври 1967 година, когато два червени рейса отнасяха от Плевен към Свищов уплашени бъдещи бранители на Родината? Имаше едно време такава татковина, която обичахме и не напускахме, която също ни обичаше и ни правеше мъже. Имаше една Българска войска, която се споделяше н а р о д н а, хранеше ни, обличаше, топлеше и възпитаваше гратис. И ни плащаше малко, само че от сърце: 1,50 месечна заплата на редови войник, 2 лева на ефрейтор, 5 лева на младши сержант. Малко, само че въпреки всичко даваше, а най-хубавото беше, че ни даваше старта към... пенсията -
двете години в казармата се зачитаха за трудов стаж!
И различен път съм описвал патетично и героично какви похвални каузи сме сторили ние от моя набор и какво мъжество и подвиг нашите наследници в Свищов след смъртоносния земетръс.
Сега желая с усмивка на уста да си напомня нещо от първите дни и месеци, когато свиквахме с тежките цинтови обуща, с жулещите кафяви вълнени куртки и клинове и с това “успокоително” поради гаджетата ни умотворение на “старите кучета”: Зайци, забравете за писма от обичаните - боец и починал кон се помнят 40 дни...
Не ни беше толкоз до гаджетата, по отношение на усмивките, с които ни гледаха иззад оградата на казармата бойците от остарелия набор.
Слизахме цивилни от рейсовете, в очите ни се набиваше огромен девиз “Добре пристигнали!”, а иззад оградата приветливо шепнеха: “Добре пристигнали, новобранки, дупе да ви е крепко...”
Да стартира с мен, наивника на млада възраст. Явих се на 10 октомври във Военното окръжие в Плевен според повиквателната. Някакъв офицер ми кресна: “Марш незабавно да се острижеш!”.
Наивно си мислех, че машинката ще запее в поделението, само че уви, в Плевен не ми пропя петлето... Още едно петле повече нямаше да пропее в село Стежерово, тъй като безгрижно се затича да спре рейса и попадна под него, дори и за супа не ставаше към този момент. Като ни водеха в лечебницата в отделение 80750, с цел да ревизират да не сме донесли някоя шпионска въшка, старите кучета ни подбъзикваха. И тогава един симпатяга до мен, Георги Кантарджиев от Плевен, нахлупил тарикатско панамено бомбе върху остриганото теме, ги “затапи” с умели лафове.
Спечели удивление от нас, а от младши сержантите привилегията всяка заран при установяване на дилемите да чуваме:
Николаев и Костов на алеята, Кантарджиев - на розите!
Ако се чуди уважаемият четец за какво и тримата не сме дружно на алеята с розите, ще поясня: на алеята имаше рози, само че ние с Николаев отивахме там с метли, а Кантара вземаше кофа и отиваше да полива... близо 20 кабинки в казармената “тоалетна”.
Полковият пълководец Васил Йотов кумува със брачната половинка Мариана на някогашната си “свръзка” Костов, Бургас, септември 1974 година
За значимостта на клозета в сегашното и бъдещето на всяка войска се е изказал изрично хумористично и огромният Хашек в “Приключенията на положителния боец Швейк”. Ето за какво всекидневната грижа на Кантара за “розите” би трябвало да се одобри като негова безспорна заслуга за спокойствието ни. Особено откакто облизвахме чиниите от най-сладкото ни вечерно меню: зрял фасул и компот от сливи.
Още в първите часове ни заведоха към щабната постройка да почистваме отсечен клонак. Впечатли ни някакъв редови войник, който се разпореждаше: “Новобранка, това вземи отсам, новобранка, занеси това там!”. Разхождаше се като гаулайтер с ръце в джобовете, намразихме това “старо куче”, което ни действаше (на казармен език!). А дали го заобичахме на вечерната инспекция на ротата, когато видяхме тоя пазител къде?
Във второ поделение на моя първи взвод, и той бил заек! После всички заобичахме тоя чудак, имаше положително сърце и лек кусур - замяташе единия крайник, споделяше се Паскалев от Баниска, Русенско...
След шестмесечна школа станах ефрейтор, командвах моите набори, пратени за образование от южни инженерни поделения.
Дойде сътрудник ефрейтор, май беше от Огняново, Пазарджишко. Играеше вълшебно футбол, само че играеше и с бутилката. Една лятна вечер се заиграва с двамата си другари Йотов и Стоименов отвън поделението в свищовските лозя. Ефрейторът и Йотов вършат “полегнала е Тодора”, а Стоименов допълзя някак на вечерната инспекция.
Арестантин мете плаца под зоркото око на бойните приятели...
Старшината Милко Флоров чете от листата Стоименов, оня клатушкайки се в строя, оповестява “Аз”. След това на името Йотов отново откликва “Аз”. Когато се обади и вместо ефрейтора, старшината загря по метода “веднъж стомничка за вода, повторно отново, но на третия...”
Среднощна търсаческа акция
откри заспалите в лозята и ги настани на хотелски начала в ареста.
Най-хубавото бяха фестивалите на художествената самоинициатива. Идваха като артистки и танцьорки ученички със съблазнително “дишащи” бели блузки и предизвикателно накривени баретки с монограми на учебните заведения им.
С тях сложих и играхме комедия от Нушич, гостувахме в околни села. Веднъж в поделението в препълнения салон правехме отборно и самостоятелно съревнование с отговори на забавни въпроси.
Имаше три разновидността, удря гонг и вдигаш табелка с номера на отговора. Моят тим завоюва, само че с библиотекаря ефрейтор Камбуров водехме борба един до друг за самостоятелния приз, осигуряващ два дни домакински отпуск.
Едва при последния въпрос проумях по какъв начин противникът ми се движи с мен. Още като чувах въпроса, и посягах към табелката. Прибягнах до военна ловкост: при последния въпрос хванах табелка 3, същото направи Камбуров. Гонг, пуснах табелка 3 и подвигнах вярната с номер 1. Измамата ми беше подла, само че обективна - завоювах!
Нагоре по стълбата на войнишката кариера: ефрейтор, младши сержант, основател и редактор на циклостилния ни вестник “Дунавски воин”, взаимозависимост на полковия пълководец Йотов, изтеглен по-късно военачалник в отдел “Военен” на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Имах уважението на моите прелестни политически командири Първанов, Йолов, Игнатов, военните историци Митев и Камбуров (по-късно в МНО). А един спокоен и образован политически офицер, тогава капитан Ерменков, се издигна до върховен боен и политически кадър на Българска народна армия и България.
БНА. Имало едно време, което е останало у нас и след половин век...
Борислав КОСТОВ
двете години в казармата се зачитаха за трудов стаж!
И различен път съм описвал патетично и героично какви похвални каузи сме сторили ние от моя набор и какво мъжество и подвиг нашите наследници в Свищов след смъртоносния земетръс.
Сега желая с усмивка на уста да си напомня нещо от първите дни и месеци, когато свиквахме с тежките цинтови обуща, с жулещите кафяви вълнени куртки и клинове и с това “успокоително” поради гаджетата ни умотворение на “старите кучета”: Зайци, забравете за писма от обичаните - боец и починал кон се помнят 40 дни...
Не ни беше толкоз до гаджетата, по отношение на усмивките, с които ни гледаха иззад оградата на казармата бойците от остарелия набор.
Слизахме цивилни от рейсовете, в очите ни се набиваше огромен девиз “Добре пристигнали!”, а иззад оградата приветливо шепнеха: “Добре пристигнали, новобранки, дупе да ви е крепко...”
Да стартира с мен, наивника на млада възраст. Явих се на 10 октомври във Военното окръжие в Плевен според повиквателната. Някакъв офицер ми кресна: “Марш незабавно да се острижеш!”.
Наивно си мислех, че машинката ще запее в поделението, само че уви, в Плевен не ми пропя петлето... Още едно петле повече нямаше да пропее в село Стежерово, тъй като безгрижно се затича да спре рейса и попадна под него, дори и за супа не ставаше към този момент. Като ни водеха в лечебницата в отделение 80750, с цел да ревизират да не сме донесли някоя шпионска въшка, старите кучета ни подбъзикваха. И тогава един симпатяга до мен, Георги Кантарджиев от Плевен, нахлупил тарикатско панамено бомбе върху остриганото теме, ги “затапи” с умели лафове.
Спечели удивление от нас, а от младши сержантите привилегията всяка заран при установяване на дилемите да чуваме:
Николаев и Костов на алеята, Кантарджиев - на розите!
Ако се чуди уважаемият четец за какво и тримата не сме дружно на алеята с розите, ще поясня: на алеята имаше рози, само че ние с Николаев отивахме там с метли, а Кантара вземаше кофа и отиваше да полива... близо 20 кабинки в казармената “тоалетна”.
Полковият пълководец Васил Йотов кумува със брачната половинка Мариана на някогашната си “свръзка” Костов, Бургас, септември 1974 година
За значимостта на клозета в сегашното и бъдещето на всяка войска се е изказал изрично хумористично и огромният Хашек в “Приключенията на положителния боец Швейк”. Ето за какво всекидневната грижа на Кантара за “розите” би трябвало да се одобри като негова безспорна заслуга за спокойствието ни. Особено откакто облизвахме чиниите от най-сладкото ни вечерно меню: зрял фасул и компот от сливи.
Още в първите часове ни заведоха към щабната постройка да почистваме отсечен клонак. Впечатли ни някакъв редови войник, който се разпореждаше: “Новобранка, това вземи отсам, новобранка, занеси това там!”. Разхождаше се като гаулайтер с ръце в джобовете, намразихме това “старо куче”, което ни действаше (на казармен език!). А дали го заобичахме на вечерната инспекция на ротата, когато видяхме тоя пазител къде?
Във второ поделение на моя първи взвод, и той бил заек! После всички заобичахме тоя чудак, имаше положително сърце и лек кусур - замяташе единия крайник, споделяше се Паскалев от Баниска, Русенско...
След шестмесечна школа станах ефрейтор, командвах моите набори, пратени за образование от южни инженерни поделения.
Дойде сътрудник ефрейтор, май беше от Огняново, Пазарджишко. Играеше вълшебно футбол, само че играеше и с бутилката. Една лятна вечер се заиграва с двамата си другари Йотов и Стоименов отвън поделението в свищовските лозя. Ефрейторът и Йотов вършат “полегнала е Тодора”, а Стоименов допълзя някак на вечерната инспекция.
Арестантин мете плаца под зоркото око на бойните приятели...
Старшината Милко Флоров чете от листата Стоименов, оня клатушкайки се в строя, оповестява “Аз”. След това на името Йотов отново откликва “Аз”. Когато се обади и вместо ефрейтора, старшината загря по метода “веднъж стомничка за вода, повторно отново, но на третия...”
Среднощна търсаческа акция
откри заспалите в лозята и ги настани на хотелски начала в ареста.
Най-хубавото бяха фестивалите на художествената самоинициатива. Идваха като артистки и танцьорки ученички със съблазнително “дишащи” бели блузки и предизвикателно накривени баретки с монограми на учебните заведения им.
С тях сложих и играхме комедия от Нушич, гостувахме в околни села. Веднъж в поделението в препълнения салон правехме отборно и самостоятелно съревнование с отговори на забавни въпроси.
Имаше три разновидността, удря гонг и вдигаш табелка с номера на отговора. Моят тим завоюва, само че с библиотекаря ефрейтор Камбуров водехме борба един до друг за самостоятелния приз, осигуряващ два дни домакински отпуск.
Едва при последния въпрос проумях по какъв начин противникът ми се движи с мен. Още като чувах въпроса, и посягах към табелката. Прибягнах до военна ловкост: при последния въпрос хванах табелка 3, същото направи Камбуров. Гонг, пуснах табелка 3 и подвигнах вярната с номер 1. Измамата ми беше подла, само че обективна - завоювах!
Нагоре по стълбата на войнишката кариера: ефрейтор, младши сержант, основател и редактор на циклостилния ни вестник “Дунавски воин”, взаимозависимост на полковия пълководец Йотов, изтеглен по-късно военачалник в отдел “Военен” на Централен комитет на Българска комунистическа партия.
Имах уважението на моите прелестни политически командири Първанов, Йолов, Игнатов, военните историци Митев и Камбуров (по-късно в МНО). А един спокоен и образован политически офицер, тогава капитан Ерменков, се издигна до върховен боен и политически кадър на Българска народна армия и България.
БНА. Имало едно време, което е останало у нас и след половин век...
Борислав КОСТОВ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ