Някога храните дори не се нуждаеха от етикети
Често забравяме, че простотата на предишното не се дължеше на неистина, а на неналичието на потребност от непотребни разяснения. Когато всичко е ясно, никой не поставя надпис
Има една особена носталгия, която не произтича от идеализиране на предишното, а от някакво безшумно, съвсем невидимо разстройване пред сегашното. По-възрастните от нас пазят спомен за тези времена, когато храната не носеше върху себе си етикети с описания на съставки и предизвестия. Тя просто БЕШЕ. Сиренето беше сирене, кашкавалът беше кашкавал, а киселото мляко се продаваше в стъклен буркан и не се нуждаеше от пояснителен режим, с цел да бъде разбрано като същинско.
Съвременният разум елементарно ще каже: „ Етикети не са поставяли преднамерено, тъй като и тогава е имало какво да се крие. “ Може би. Но дали тази недоверчивост не е рожба по-скоро на личното ни съмнение към сегашната храна, в сравнение с фактически знание за остарялата?
Често забравяме, че простотата на предишното не се дължеше на неистина, а на неналичието на потребност от непотребни разяснения. Когато всичко е ясно, никой не поставя надпис. Поставят го, когато яснотата изчезне.
И по този начин стигаме до парадокса на днешното време: продуктите, които се назовават „ имитиращи “, красноречиво се легитимират на етикетите си като нещо, което не са. Това е странна метафизика на храната – тя се появява в света с етикет, който би трябвало да потвърждава личната ѝ еднаквост. Миналото не познаваше този екзистенциален проблем.
Днешните деца не могат да схванат доверието към това кисело мляко в буркан без етикет. То беше живо – нетрайно, капризно, същинско. Днес отвореното кисело мляко стои седмици, като че ли заспало в някакъв синтетичен покой. Външният му тип си остава непроменяемо чист и бял, а в нас нещо несъзнателно се смрачава. Защото естественото не има способността да не се трансформира.
И въпреки всичко – каквото било, било. Промените на времето не питат за нашия сантимент. И в случай че през днешния ден избираме храната да бъде с етикет, то не е тъй като сме станали по-умни, а тъй като сме станали по-предпазливи. Етикетът е последната ни опция за избор в свят, който непрекъснато се стреми да го отнеме.
Но изборът остава. Можем да четем съставките и да заобикаляме плевелите измежду храните. Можем и да създадем крачка обратно – към земята, към нашите лични градини, към нашите български артикули, които не се нуждаят от изкуствена безкрайност, с цел да бъдат потребни.
Защото същинската храна не е дълготрайна.
Трайно е единствено доверието, което имаме към нея.
Още от създателя:
Има една особена носталгия, която не произтича от идеализиране на предишното, а от някакво безшумно, съвсем невидимо разстройване пред сегашното. По-възрастните от нас пазят спомен за тези времена, когато храната не носеше върху себе си етикети с описания на съставки и предизвестия. Тя просто БЕШЕ. Сиренето беше сирене, кашкавалът беше кашкавал, а киселото мляко се продаваше в стъклен буркан и не се нуждаеше от пояснителен режим, с цел да бъде разбрано като същинско.
Съвременният разум елементарно ще каже: „ Етикети не са поставяли преднамерено, тъй като и тогава е имало какво да се крие. “ Може би. Но дали тази недоверчивост не е рожба по-скоро на личното ни съмнение към сегашната храна, в сравнение с фактически знание за остарялата?
Често забравяме, че простотата на предишното не се дължеше на неистина, а на неналичието на потребност от непотребни разяснения. Когато всичко е ясно, никой не поставя надпис. Поставят го, когато яснотата изчезне.
И по този начин стигаме до парадокса на днешното време: продуктите, които се назовават „ имитиращи “, красноречиво се легитимират на етикетите си като нещо, което не са. Това е странна метафизика на храната – тя се появява в света с етикет, който би трябвало да потвърждава личната ѝ еднаквост. Миналото не познаваше този екзистенциален проблем.
Днешните деца не могат да схванат доверието към това кисело мляко в буркан без етикет. То беше живо – нетрайно, капризно, същинско. Днес отвореното кисело мляко стои седмици, като че ли заспало в някакъв синтетичен покой. Външният му тип си остава непроменяемо чист и бял, а в нас нещо несъзнателно се смрачава. Защото естественото не има способността да не се трансформира.
И въпреки всичко – каквото било, било. Промените на времето не питат за нашия сантимент. И в случай че през днешния ден избираме храната да бъде с етикет, то не е тъй като сме станали по-умни, а тъй като сме станали по-предпазливи. Етикетът е последната ни опция за избор в свят, който непрекъснато се стреми да го отнеме.
Но изборът остава. Можем да четем съставките и да заобикаляме плевелите измежду храните. Можем и да създадем крачка обратно – към земята, към нашите лични градини, към нашите български артикули, които не се нуждаят от изкуствена безкрайност, с цел да бъдат потребни.
Защото същинската храна не е дълготрайна.
Трайно е единствено доверието, което имаме към нея.
Още от създателя:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ