Писмото на Буковски до човека, помогнал му да напусне душегубната работа и да стане писател
Чарлс Буковски е популярен публицист, който обаче намира същинското си предопределение едвам в последната трета от своя живот. Подобно на доста други писатели, и той прекарва дълги години в най-обикновени, с нищо невдъхновяващи специалности.
В средата на 30-те си години Буковски става куриер към Щатските пощи. И макар че по-късно ще каже, че никоя работа не може да застане на пътя на креативната креативност, рутинният труд стартира да го потиска и да изсмуква душата му.
През 1969 година - годината преди 50-ия рожден ден на Буковски, изявленията му в ъндърграунд списанието Open City хващат окото на издателя Джон Мартин. Той предлага на злощастния пощальон месечна стипендия от 100 $, с цел да напусне работа и да се отдаде единствено на писането. Така и става. Това е началото на една блестяща кариера, устояла на времето. Две години след тази преживелица излиза и първият разказ на Буковски – уместно озаглавен „ Поща “.
17 години по-късно, през август 1986 година, писателят изпраща на благодетеля си едно закъсняло благодарствено писмо.
„ 12 август, 1986
Здравей, Джон:
Благодаря за хубавото писмо. Не вреди, коства ми се, от време на време да си спомни човек от кое място е пристигнал. Ти знаеш местата, откъдето пристигнах аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми за това, не могат да уцелят напълно истината.
Наричат го „ от 9 до 5 “. Никога не е от 9 до 5 – на тези места в никакъв случай няма обедна почивка; в действителност, на доста от тях въобще не обядваш, с цел да си запазиш работата. След това идва изключителният труд, а книгите по никакъв начин не го схващат този ексклузивен труд, и в случай че се оплачеш, постоянно ще се откри някой злощастник да заеме твоето място.
Знаеш, че все споделям „ Робството в никакъв случай не е било отменяно, единствено го разшириха, с цел да включва всички раси “.
И най-болезненото е непрекъснато топящата се човешка същина на тези, които се борят да запазят работи, които не желаят, само че се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват от вътрешната страна. Стават тела с плашливи и покорни мозъци. Цветът напуща окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.
Като юноша не можех да допускам, че има хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога да го допускам. За какво го вършат? За секс? За телевизия? За автомобил на погашение? Или за деца? Деца, които просто ще вършат същото, което са правили и те?
Едно време, когато бях още много млад и скачах от работа на работа, бях задоволително малоумен, с цел да споделям понякога на останалите служащи: „ Ей, шефът може да влезе всеки миг и да ни изволни всичките ей по този начин, не разбирате ли? “
Те единствено ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не желаеха да влиза в мозъците им.
Сега в промишлеността се вършат големи съкращения (стоманените заводи са мъртви, в други фактори на работното място има механически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата им са зашеметени:
„ Вложих 35 години... “
„ Не е вярно по този начин... “
„ Не знам какво да върша... “
