Res LX: Олигархичният стазис и All The Nasties
Буци създаде тип апория, с която и той без подозрение би се съгласил, стига да знаеше какво е това – той е единственият самопрононсиран елементарен, който на процедура не страда от прословутия психически резултат Дънинг-Кругър. Т.е., за разлика от жертвите на резултата, той – левиатанът на клептократите - хем е елементарен, хем го осъзнава и си го споделя самичък. Юнг би лайкнал това.
***
В този смисъл, той става антитетичен на самия себе си. Чудя се дали би се съгласил и с това.
***
Както и с персоналната ми констатация, че високата просвета не е недостатък.
***
Обаче, нали, caro vero infirma, кво да я праиш.
***
Борисов бил спечелил изборите, щот бил взел нещата на свое ръчно ръководство след дефенестрацията на Цветанов? Не смешите мои тапочки, дет викат руснаците.
***
Една от героините в романа „ Chernobyl Prayer “ на Светлана Алексиевич споделя всичко, което не е наред и у нас, в едно изречение: „ Ние в никакъв случай не сме живели добре, умерено “.
***
Разбира се, тази героиня няма по какъв начин да знае за спецификите у нас – че в банкета на властта в последно време гостите са подредени вид „ прасе-милиционер-прасе-милиционер “. Нещо като в националния тим по футбол, само че на висше равнище – където нещата си отиват малко по малко към Сан Марино.
***
Така е при ГЕПП-бсп-ДПС: нещо като телеологично общо политическо придвижване, „ огряно “ от сякаш огромна цел, която ще завърши историята. На България.
***
И не се вижда никакъв Alexikakos, както античните гърци викали на Аполон.
***
Да изтъквам и превъзходен незнаен създател. „ Забравихте ли? Качихте ги на власт, подкрепяхте ги, а те ви колят с вилицата, дето искахте и вие да си боцкате с нея в еврофондовете. “
***
Субсидията: тва с единия лев няма да мине на второ четене – ГЕПП и Движение за права и свободи не са чак толкоз елементарни. Даже по никакъв начин – евентуално ще го заковат някъде към 5-6 лв. на глас. Проблемът, както нормално, е в Дебелия, който предлага нула лв.. Идеята тук е ясна – партиите би трябвало да станат подвластни от „ външно “ (негово?) финансиране.
***
Пееф цинично сподели, че той особено може и без дотация, и си е прав, като свръхсубсидиран в цялата си кариера. И при нула лв. оттук насетне той ще субсидира, който си изиска, а не страната.
***
Да не приказваме, че това би вкарало „ корпоративни “ членове в партиите, които да вършат дарения.
***
Нещо като свинаря Гергов, нещо като нищо на света. (Ние и в този момент знаем кои са те, само че нулевата дотация би ги направила изцяло непрозрачни.)
***
Йордан Цонев, най-просветеният в Движение за права и свободи (пък и в българската политика), е прав за американския вид финансиране на партиите посредством fundraising. Само че не регистрира българския мисловен програмен продукт на властта – т.е. че възможният фъндрейзинг ще се изроди още веднъж до пазаруване на гласове.
***
Много е просто: сега, с 11-те лв. на глас, всяка партия, изключително огромните, крият разноски и обособени лица от върхушката си усвояват каквото и както им падне. А това са ваши пари, подарени на обединената група крадци във властта.
***
С намалена дотация дребните партии ще бъдат още по-склонни да станат патерици на огромните, пешки в ръцете на шахматистите.
***
Междувременно, вместо със дотацията, би трябвало да се занимаваме с надалеч по-важни неща – да вземем за пример наложителното и електронното гласоподаване (за последното – откакто откраднаха стотици милиони за „ електронно ръководство “). И, несъмнено, нямат никаква „ сметка “ да можете да гласувате по интернет и през смарт телефона.
***
Победата на ГЕПП в евроизборите доста наподобява на онази класическа британска Флийт Стрийт-смешка – “Stolen Car Found, Stolen Again ”.
***
бсп: от ден на ден стопански завладяна от ГЕПП. Вече се уморих да изяснявам, че тези партии са едно и също, и най-яркият образец е пловдивският свинар, който към този момент не дава кинти, щот желае да смъкна „ прости-сме-и-тя-е-проста “ Нинова. ГЕПП, в това време, „ изкупуват “ бсп по места, посредством своите олигарси (например в София, където e най-важно, са си купили „ алените “ общински съветници и другите - и за значими неща си гласоподават дружно.)
***
А Цецо, този самобитен дебелашки Фуше, чака обвиняване. Щот неговият мутро-милиционерски демиург реши като Тато, че ще се отърве от своя Лилов (да ме простят за сравнението наследниците на последния, който беше същински мъдрец и ерудит, а не нефункционален илитерат като Цецко), или пък от своя Стоян Михайлов (предното важи и за него). Цветанов ще бъде класическият „ козел опущения “ – борисовско-пеефската правосъдна система по този начин ще го изтръска от откраднатото, че няма да може да се избави и в американската си къща.
***
Context is everything. Влизането на Радан Кънев в европарламента е по-скоро празненство на „ персоналната му легенда “ (ако позволите тази отпратка към Кастанеда), в сравнение с групировката „ Демократична България “. С необикновен elan, без значение кой е бил персоналният му нагуал за този триумф, Кънев от ден на ден звучи и наподобява като същински политически водач, единственият вдясно. Но на общата групировка й следва още доста работа, до момента в който убеди прословутите 300-тире-потенциални 500 хиляди гласа, че са единственият изход от олигархичния стазис.
***
И още: макар че Демократична България ненадейно получи своето менархе – изборът на Радан Кънев за евродепутат, - това може да ви подведе, че има пробив в болшинството от умствени кадаври по места. Но към момента не е по този начин. Истинската първа стъпка – и действителното baptism of fire - ще са локалните избори, където ще е „ кърваво “.
***
Буци не го осъзнава, щот не е чел нищо повече от менюта в заведения за хранене, само че се е запътил към закономерния си край, съвсем както и бсп. Постепенно идват нови времена, и всички бкп-та ще са като в това италианско „ dale stelle alle stalle “.
***
Междувременно, алековското магаре към този момент го избрахте няколко пъти, от 2009 насам – въпросът е докога ще продължавате. Плюс другите там разгильдяи от висшите ешелони на властта като Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и разединените идиоти.
***
Но към този момент е толкоз безизходно, че човек почва да се прибира в черупката си и почва да мисли на тематика „ Лоханкин и покруса русского либерализма “, обезсърчителен като крал Кануте.
***
Буци усеща с кожата си, че след Цецо има проблем – и таман по тази причина е в перманентна предизборна акция, към този момент за локалните избори. Щот нов Цецо, който да познава и бай еди-кой си по селата (и който дължи назначението си с купени гласове), няма.
***
Шансът на локалните избори е в самостоятелните претенденти – щот ГЕПП към този момент не зарежда добре, електоратът им се стопява, и не излизат да гласоподават. Добрата вест е, че същото важи и за бсп, другата незаконна организация.
***
Помнете дебелия Гьоринг в Нюрнберг, преди да погълне отровата, който в действителност е най-интелигентният нацист след Хес и Розенберг: „ Много е просто. Трябва да кажеш на нацията, че е атакувана, да денонсираш пацифистите като предатели на националната концепция и да ги обвиниш, че излагат страната на заплаха. Тогава можеш да си правиш с тоя народ, каквото си искаш “.
***
Пак в това време, върви нещо като половинчато „ колтучене “ на ГЕПП, изрязване на изсъхналите цветанови клончета. Но мини-феодалчетата по места не желаят да слизат един или два стратума по-надолу – и това ще се върне да удари Буци по кухата тиква. Защото, в случай че на следващия ден дойдат алените, всички до един ще се врътнат за броени секунди. И край с локалния бизнес.
***
А псевдо-патриотите са ясни: те злоупотребяват с възприятията на българите за своя лична полза. Сидеров е гневен, че не е включен в далаверата с паспортите, от ден първи. Или пък е бил включен, само че му бавят заплащанията с наклонност да го духа.
***
Темата за псевдо-патриДИотите може да бъде систематизирана с едно изречение: „ С цялостна уста не е възпитано да се приказва “. Това важи и за „ опозиционното “ крило в бсп. Какво има в устата им ще оставя на еротичното ви въображение, в случай че не повърнете.
***
А Цецо Синтаксиса си подрежда файловете, реже и инсталира, и към този момент изпраща любовно известие на Буци и целия ГЕПП вид „ ма да не ядете к*ра “. Както, прочее, и на машината за избелване, публично известна като „ прокуратура “. Подозирам, че ще е феерично.
***
Но хайде и за Елтън Джон, стига единствено за некви простаци – във връзка чудесния нов филм „ Rocketman “. У нас усещането е за късния Елтън, нещо като пълен чичко-гей, който нещо пее и свири хубаво на пиано. А в действителност още от началото той е рокендрол талант. Което е следващото удостоверение за провинциалните ни усещания. Във ваша отбрана може само да се каже, че поради осведомителната завеса през 70-те, нямаше по какъв начин тук да се разбере какво е Редж Дуайт.
***
Първо, Елтън е популярен правоприемник на така наречен “Philadelphia pop-rock ” или „ The Sound of Philadelphia “. Това е цяла соул-поп сцена при започване на 70-те, наследила на собствен ред „ Фили Мюзик “ от началото на 60-те и предаването на Дик Кларк “American Bandstand ”. Това са куп групи и реализатори, изцяло непознати у нас: Чанслър, с Франки Авалон и Фабиан; Суон, с Фреди Канън и Били енд Лили; Кемиоу-Паркуей с Чъби Чекър; Дъ Рейс; Дъ Довелс; Боби Ридел, Ди Орлънс енд Дий Дий Шарп (последната по-късно се омъжи за Кени Гамбъл). Разбирам, че цялата тази плеяда от имена натоварва, само че като експерт по англосаксонска попкултура не мога да ги спестя – с цел да се разбере, че Елтън Джон не се появява току-тъй (у нас – де факто чак в края на 80-те с „ Никита “). Тук няма по какъв начин да пропуснем и целия Гамбъл-Хъф композиторски жанр, който през 1971 образува Philadelphia National Records, и който е най-голямото въздействие върху ококорения британски юноша Редж Дуайт. Влиянията върху бъдещата звезда от съответни песни от филаделфийската сцена като „ Back Stabbers “ на Ди Оу’Джейс или “If You Don’t Know Me By Now ” на Харълд Мелвин Енд Дъ Блу Ноутс (по-популярна с кавъра на Мик Хъкнал и „ Симпли Ред “) са неоспорими. Тук ще прибавя единствено, че Фили-сцената залязва в края на 70-те, някак разумно – „ убита “ от диското. (Въпреки някои нелоши опити като “Ain’t No Stoppin’ Us Now ” на Макфадън Енд Уайтхед.) А „ културологичният “ завършек на тази сцена по моему е някак старомодният “Use Ta Be My Girl ” на упоменатите Ди Оу’Джейс от 1978. Както и да е – „ Фили саунд “ като придвижване освен е „ родно “ за нашия воин Елтън, само че и част от „ архитектурата “ на новото денс-мюзик течение. Т.е. Гамбъл, Хъф и Том Бел за 70-те са това, което са били Холанд-Доужър и Смоуки Робинсън на 60-те – най-важните соул-поп продуценти на това десетилетие.
***
Елтън не е просто некво „ сбъркано “ момче от Хароу, северозападен Лондон, а един от най-важните рокендролъри в средата на 70-те; дете на своята епоха, в която театралните костюми като че ли са не по-маловажни от самата музика. Тук да не пропуснем и рок-очилата, които ще се трансфорат в запазена марка – и която свързваме още с първата му плоча в Съединени американски щати, едноименната „ Еlton John “. Дебютът му през 1970 там, в годината на Sweet Baby Wimp, ни „ почва “ още тогава с прословутите захаросани и cheesy текстове на Бърни Топин – само че, за благополучие, гласът на Елтън е превъзходен, съвсем в традицията на Дел Шанън. А от кое място потегля всичко? От дребния Редж Дуайт, превъзходен пианист от дете, само че непризнат, който през 1967 се среща със също по този начин неоценения Топин. (Тъкмо тогава Редж престава да е Редж, по концепция на Бърни, и приема своето nom de plume.)
***
Бърни Топин е основен за кариерата на Елтън и с още нещо – че отлично жонглира с американската pop-imagery и обичаните му outsider-versus-society тематики. От самото начало Топин, извънредно образован поп-поет, взема решение, че парадигматичните синтези в поп-текстовете през 70-те не работят (Боуи, Кинг Кримсън, Дженъсис), и уверено залага на “commercial necessity ”.
***
А Елтън не си губи времето. След 1974 той „ небрежно “ издава 9 албума (включително един двоен). За тогава това наподобява „ пошло “ – щот царува разбирането за “artistic ” scarcity, най-много посредством късните Лед Зепелин, Боуи и зараждащият се фънк посредством Джордж Клинтън. В този смисъл Елтън Джон и Бърни Топин са тип татковци на „ бързата “ попмузика, на която сме очевидци днес; те са първите, които считат, че попмузиката би трябвало да е “disposable ”, т.е. когато един шлагер се изтърка след месец-два, незабавно пускаш различен.
***
Но все пак през 70-те Елтън е „ черният лебед “. Извън концепцията за очилата (40К паунда за тези с розов tint), Елтън Джон през 70-те е неудържим – всеки си тананика “Tiny Dancer ”, “Take Me To The Pilot ”, “Bennie And the Jets ”, обичаната ми “All The Nasties ” или “Don’t Let The Sun Go Down On Me ” (последната по-късно и превъзходен дует с починалия Джордж Майкъл). Т.е. индивидът има безчовечен гений for the universal hook, т.е. за песни, които помниш вечно.
***
Aesthetic merit, ще попитате? Не, не може да се мери с Боуи, ранните Куийн или даже размазаните от опиати тогава Стоунс. Но неговата rank sentimentality (например в “Your Song ”) е някак неустоима. Елтън през 70-те желае единствено едно – да е listenable, и го реализира, без историческо великолепие, с typified songs. Но, и отново ще ме простите за британския: his slovenliness has its compensations in a kind of postindustrial openness and fecundity.
***
Двата му най-лоши албума, без подозрение, са Don’t Shoot Me I’m Only The Piano Player (1973) и, моят персонален антифаворит, “Madman Across The Water ” (въпреки че почва с към този момент класиката “Tiny Dancer ”, а в края е и упоменатата „ All The Nasties “). Не одобрявам и двойната „ Goodbye Yellow Brick Road “; по-скоро бих предложил “Tumbleweed Connection ” (1970). Ако бъда почтен, единственият албум на Елтън Джон от 70-те, който считам за талантлив, е “Captain Fantastic And The Brown Dirt Cowboy ”, за който надали сте чували. От него няма нито един „ шлагер “, само че това е последният му строго „ музикантски “ албум.
***
Има и други, несъмнено, атипични албуми, свързани с фолк-рок заявката – да вземем за пример Honky Chateau (1972), откъдето е и “Rocket Man ”, дала и заглавието на тоя сегашен прекрасен филм. Но огромният поп-пробив на Елтън е “Crocodile Rock ” от Don’t Shoot Me – с цел да ни докара до Goodbye Yellow Brick Road, най-великата му self-serving загадка. Това към този момент е най-горният етаж в рокмузиката – освен Бърни енд дъ Джетс-влиянието и нечовешката Стоунс-„ кражба “ “Saturday Night’s Alright For Fighting ”, само че и полунеизвестни части като “Your Sister Can’t Twist (But She Can Rock’n Roll) ”, както и най-великото му „ Филаделфия-поп “-парче – “At The Hop ”. Следва „ Caribou “ (1974), където Елтън отново „ краде “ от Стоунс в „ The Bitch Is Back “. А “Rock Of The Westies ” (1975), със симулирания работен яд към системата, е като че ли реверанс към “Exile On Main St. ”.
***
Тогавашните британски медии, най-много NME, го споделят най-добре – good Elton rocks and bad Elton doesn’t. И ще се съглася и за следното – че баладите му са страхотни, само че тогава кариерата му включва и нефокусирани, носталгични части като упоменатото “Crocodile Rock ”. Истината е, че текстовете на Топин като че ли избавят кариерата на Елтън, макар баналностите в “Ticking ” и “Your Sister Can’t Twist ”.
***
Тъкмо от този интервал е и “Candle In The Wind ” (1973, от “Brick ”) - нещо като „ първата чалга “ на този удивителен актьор. Забележете, това е средата на 70-те – и множеството критици считат тази ария за най-долното на долното от всичко, което Елтън Джон е произвеждал (посветена на Мерилин Монро). Разбира се, след гибелта на Даяна – във версията “English Rose ” - това фактически стана „ чалгата “ на английската музика.
***
Но да сме и обективни: тандемът Елтън-Топин още от 70-те имат освен гений, само че и нечовешка комерсиална енергия; имат и освен expedient sentimentality, само че и blankness of artistic personality. Топин, по моему, не е тъкмо стихотворец, а по-скоро поп-онанист, който не знае нищо за нищо; само че това не прави Елтън Джон по-малък музикант.
***
Елтън е популярен със следното: той има хем баладичен тип глас, хем „ хардрок “- глас, когато се наложи. (Говорим за времената преди 1980, в които терминът „ хардрок “ не значи по-късния mild-metal; само че ще се съгласите, че “I’m Still Standing ”, 1983, е „ рок-парче “.) Гласът на нашия човек е аденоиден и insensitive sounding, само че и indubitably mechanical.
***
Автоматизмът на Елтън ли? Най- към този момент в “Solar Prestige ”. А може би и по-късно, кой знае.
***
През 1977 Елтън – под въздействие на кокаина, несъмнено, - се „ взима отмора “ (след неуспеха “Blue Moves ”, 1976). Той стопира концертите (ако не броим това с Гари Осборн – A Single Man). Посвещава се на „ Уотфърд “, футболния тим, който е купил, и се притомва в личата си меланхолия и superstar dilemma. През 1979 издава диско-EP със упоменатия филаделфийския продуцент Том Бел; 1979 е най-лошата допустима на Елтън, с това „ Victim Of Love “. Но все тая.
***
Да кажа отново на британски, щот, нали, Елтън: и до момента, this balding, pudgy robot of a rockstar still inspires pubescent fantasy, this absolute cipher-turned-genius.
***
Елтън Джон, реверанс: devoid of all but the most innocent pretensions, to me he proves that even the blandest and bleakest times teem with pop-life.
***
Изкуството е единственият метод да се пребориш с времето, в което живееш. То утвърждава свят на безвремието и на абсолютизирания разсъдък (ноосферата на Тияр Дьо Шарден), отвън нелепостите на деня. Шарден ни припомня, че всяко произведение на изкуството е безсмъртно, доколкото може нещо да бъде безсмъртно в нашия нов цифров Космос, който през днешния ден се пробва да отхвърли безсмъртието.
***
Апостериори, както към този момент се досетихте.
***
Докато се държите като квиетисти, един тип – пасивно подчинени на тройната олигархична коалиция ГЕПП-бсп-ДПС, и сте безразлични към личното си избавление – в Мутристан ще царуват обогатените простаци.
***
Съзерцателният мистицизъм is my thing, само че той не взема решение огромните национални въпроси.
***
Ние отново сме в иго, четвърто подред – и отново от българи по отношение на българи, за повторно след токсичния „ соц “.
***
“Ignominious ” e хубава дума.
***
„ Но себе си, брате, губя/Тия глупци като ненавиждам. “
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
***
В този смисъл, той става антитетичен на самия себе си. Чудя се дали би се съгласил и с това.
***
Както и с персоналната ми констатация, че високата просвета не е недостатък.
***
Обаче, нали, caro vero infirma, кво да я праиш.
***
Борисов бил спечелил изборите, щот бил взел нещата на свое ръчно ръководство след дефенестрацията на Цветанов? Не смешите мои тапочки, дет викат руснаците.
***
Една от героините в романа „ Chernobyl Prayer “ на Светлана Алексиевич споделя всичко, което не е наред и у нас, в едно изречение: „ Ние в никакъв случай не сме живели добре, умерено “.
***
Разбира се, тази героиня няма по какъв начин да знае за спецификите у нас – че в банкета на властта в последно време гостите са подредени вид „ прасе-милиционер-прасе-милиционер “. Нещо като в националния тим по футбол, само че на висше равнище – където нещата си отиват малко по малко към Сан Марино.
***
Така е при ГЕПП-бсп-ДПС: нещо като телеологично общо политическо придвижване, „ огряно “ от сякаш огромна цел, която ще завърши историята. На България.
***
И не се вижда никакъв Alexikakos, както античните гърци викали на Аполон.
***
Да изтъквам и превъзходен незнаен създател. „ Забравихте ли? Качихте ги на власт, подкрепяхте ги, а те ви колят с вилицата, дето искахте и вие да си боцкате с нея в еврофондовете. “
***
Субсидията: тва с единия лев няма да мине на второ четене – ГЕПП и Движение за права и свободи не са чак толкоз елементарни. Даже по никакъв начин – евентуално ще го заковат някъде към 5-6 лв. на глас. Проблемът, както нормално, е в Дебелия, който предлага нула лв.. Идеята тук е ясна – партиите би трябвало да станат подвластни от „ външно “ (негово?) финансиране.
***
Пееф цинично сподели, че той особено може и без дотация, и си е прав, като свръхсубсидиран в цялата си кариера. И при нула лв. оттук насетне той ще субсидира, който си изиска, а не страната.
***
Да не приказваме, че това би вкарало „ корпоративни “ членове в партиите, които да вършат дарения.
***
Нещо като свинаря Гергов, нещо като нищо на света. (Ние и в този момент знаем кои са те, само че нулевата дотация би ги направила изцяло непрозрачни.)
***
Йордан Цонев, най-просветеният в Движение за права и свободи (пък и в българската политика), е прав за американския вид финансиране на партиите посредством fundraising. Само че не регистрира българския мисловен програмен продукт на властта – т.е. че възможният фъндрейзинг ще се изроди още веднъж до пазаруване на гласове.
***
Много е просто: сега, с 11-те лв. на глас, всяка партия, изключително огромните, крият разноски и обособени лица от върхушката си усвояват каквото и както им падне. А това са ваши пари, подарени на обединената група крадци във властта.
***
С намалена дотация дребните партии ще бъдат още по-склонни да станат патерици на огромните, пешки в ръцете на шахматистите.
***
Междувременно, вместо със дотацията, би трябвало да се занимаваме с надалеч по-важни неща – да вземем за пример наложителното и електронното гласоподаване (за последното – откакто откраднаха стотици милиони за „ електронно ръководство “). И, несъмнено, нямат никаква „ сметка “ да можете да гласувате по интернет и през смарт телефона.
***
Победата на ГЕПП в евроизборите доста наподобява на онази класическа британска Флийт Стрийт-смешка – “Stolen Car Found, Stolen Again ”.
***
бсп: от ден на ден стопански завладяна от ГЕПП. Вече се уморих да изяснявам, че тези партии са едно и също, и най-яркият образец е пловдивският свинар, който към този момент не дава кинти, щот желае да смъкна „ прости-сме-и-тя-е-проста “ Нинова. ГЕПП, в това време, „ изкупуват “ бсп по места, посредством своите олигарси (например в София, където e най-важно, са си купили „ алените “ общински съветници и другите - и за значими неща си гласоподават дружно.)
***
А Цецо, този самобитен дебелашки Фуше, чака обвиняване. Щот неговият мутро-милиционерски демиург реши като Тато, че ще се отърве от своя Лилов (да ме простят за сравнението наследниците на последния, който беше същински мъдрец и ерудит, а не нефункционален илитерат като Цецко), или пък от своя Стоян Михайлов (предното важи и за него). Цветанов ще бъде класическият „ козел опущения “ – борисовско-пеефската правосъдна система по този начин ще го изтръска от откраднатото, че няма да може да се избави и в американската си къща.
***
Context is everything. Влизането на Радан Кънев в европарламента е по-скоро празненство на „ персоналната му легенда “ (ако позволите тази отпратка към Кастанеда), в сравнение с групировката „ Демократична България “. С необикновен elan, без значение кой е бил персоналният му нагуал за този триумф, Кънев от ден на ден звучи и наподобява като същински политически водач, единственият вдясно. Но на общата групировка й следва още доста работа, до момента в който убеди прословутите 300-тире-потенциални 500 хиляди гласа, че са единственият изход от олигархичния стазис.
***
И още: макар че Демократична България ненадейно получи своето менархе – изборът на Радан Кънев за евродепутат, - това може да ви подведе, че има пробив в болшинството от умствени кадаври по места. Но към момента не е по този начин. Истинската първа стъпка – и действителното baptism of fire - ще са локалните избори, където ще е „ кърваво “.
***
Буци не го осъзнава, щот не е чел нищо повече от менюта в заведения за хранене, само че се е запътил към закономерния си край, съвсем както и бсп. Постепенно идват нови времена, и всички бкп-та ще са като в това италианско „ dale stelle alle stalle “.
***
Междувременно, алековското магаре към този момент го избрахте няколко пъти, от 2009 насам – въпросът е докога ще продължавате. Плюс другите там разгильдяи от висшите ешелони на властта като Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и разединените идиоти.
***
Но към този момент е толкоз безизходно, че човек почва да се прибира в черупката си и почва да мисли на тематика „ Лоханкин и покруса русского либерализма “, обезсърчителен като крал Кануте.
***
Буци усеща с кожата си, че след Цецо има проблем – и таман по тази причина е в перманентна предизборна акция, към този момент за локалните избори. Щот нов Цецо, който да познава и бай еди-кой си по селата (и който дължи назначението си с купени гласове), няма.
***
Шансът на локалните избори е в самостоятелните претенденти – щот ГЕПП към този момент не зарежда добре, електоратът им се стопява, и не излизат да гласоподават. Добрата вест е, че същото важи и за бсп, другата незаконна организация.
***
Помнете дебелия Гьоринг в Нюрнберг, преди да погълне отровата, който в действителност е най-интелигентният нацист след Хес и Розенберг: „ Много е просто. Трябва да кажеш на нацията, че е атакувана, да денонсираш пацифистите като предатели на националната концепция и да ги обвиниш, че излагат страната на заплаха. Тогава можеш да си правиш с тоя народ, каквото си искаш “.
***
Пак в това време, върви нещо като половинчато „ колтучене “ на ГЕПП, изрязване на изсъхналите цветанови клончета. Но мини-феодалчетата по места не желаят да слизат един или два стратума по-надолу – и това ще се върне да удари Буци по кухата тиква. Защото, в случай че на следващия ден дойдат алените, всички до един ще се врътнат за броени секунди. И край с локалния бизнес.
***
А псевдо-патриотите са ясни: те злоупотребяват с възприятията на българите за своя лична полза. Сидеров е гневен, че не е включен в далаверата с паспортите, от ден първи. Или пък е бил включен, само че му бавят заплащанията с наклонност да го духа.
***
Темата за псевдо-патриДИотите може да бъде систематизирана с едно изречение: „ С цялостна уста не е възпитано да се приказва “. Това важи и за „ опозиционното “ крило в бсп. Какво има в устата им ще оставя на еротичното ви въображение, в случай че не повърнете.
***
А Цецо Синтаксиса си подрежда файловете, реже и инсталира, и към този момент изпраща любовно известие на Буци и целия ГЕПП вид „ ма да не ядете к*ра “. Както, прочее, и на машината за избелване, публично известна като „ прокуратура “. Подозирам, че ще е феерично.
***
Но хайде и за Елтън Джон, стига единствено за некви простаци – във връзка чудесния нов филм „ Rocketman “. У нас усещането е за късния Елтън, нещо като пълен чичко-гей, който нещо пее и свири хубаво на пиано. А в действителност още от началото той е рокендрол талант. Което е следващото удостоверение за провинциалните ни усещания. Във ваша отбрана може само да се каже, че поради осведомителната завеса през 70-те, нямаше по какъв начин тук да се разбере какво е Редж Дуайт.
***
Първо, Елтън е популярен правоприемник на така наречен “Philadelphia pop-rock ” или „ The Sound of Philadelphia “. Това е цяла соул-поп сцена при започване на 70-те, наследила на собствен ред „ Фили Мюзик “ от началото на 60-те и предаването на Дик Кларк “American Bandstand ”. Това са куп групи и реализатори, изцяло непознати у нас: Чанслър, с Франки Авалон и Фабиан; Суон, с Фреди Канън и Били енд Лили; Кемиоу-Паркуей с Чъби Чекър; Дъ Рейс; Дъ Довелс; Боби Ридел, Ди Орлънс енд Дий Дий Шарп (последната по-късно се омъжи за Кени Гамбъл). Разбирам, че цялата тази плеяда от имена натоварва, само че като експерт по англосаксонска попкултура не мога да ги спестя – с цел да се разбере, че Елтън Джон не се появява току-тъй (у нас – де факто чак в края на 80-те с „ Никита “). Тук няма по какъв начин да пропуснем и целия Гамбъл-Хъф композиторски жанр, който през 1971 образува Philadelphia National Records, и който е най-голямото въздействие върху ококорения британски юноша Редж Дуайт. Влиянията върху бъдещата звезда от съответни песни от филаделфийската сцена като „ Back Stabbers “ на Ди Оу’Джейс или “If You Don’t Know Me By Now ” на Харълд Мелвин Енд Дъ Блу Ноутс (по-популярна с кавъра на Мик Хъкнал и „ Симпли Ред “) са неоспорими. Тук ще прибавя единствено, че Фили-сцената залязва в края на 70-те, някак разумно – „ убита “ от диското. (Въпреки някои нелоши опити като “Ain’t No Stoppin’ Us Now ” на Макфадън Енд Уайтхед.) А „ културологичният “ завършек на тази сцена по моему е някак старомодният “Use Ta Be My Girl ” на упоменатите Ди Оу’Джейс от 1978. Както и да е – „ Фили саунд “ като придвижване освен е „ родно “ за нашия воин Елтън, само че и част от „ архитектурата “ на новото денс-мюзик течение. Т.е. Гамбъл, Хъф и Том Бел за 70-те са това, което са били Холанд-Доужър и Смоуки Робинсън на 60-те – най-важните соул-поп продуценти на това десетилетие.
***
Елтън не е просто некво „ сбъркано “ момче от Хароу, северозападен Лондон, а един от най-важните рокендролъри в средата на 70-те; дете на своята епоха, в която театралните костюми като че ли са не по-маловажни от самата музика. Тук да не пропуснем и рок-очилата, които ще се трансфорат в запазена марка – и която свързваме още с първата му плоча в Съединени американски щати, едноименната „ Еlton John “. Дебютът му през 1970 там, в годината на Sweet Baby Wimp, ни „ почва “ още тогава с прословутите захаросани и cheesy текстове на Бърни Топин – само че, за благополучие, гласът на Елтън е превъзходен, съвсем в традицията на Дел Шанън. А от кое място потегля всичко? От дребния Редж Дуайт, превъзходен пианист от дете, само че непризнат, който през 1967 се среща със също по този начин неоценения Топин. (Тъкмо тогава Редж престава да е Редж, по концепция на Бърни, и приема своето nom de plume.)
***
Бърни Топин е основен за кариерата на Елтън и с още нещо – че отлично жонглира с американската pop-imagery и обичаните му outsider-versus-society тематики. От самото начало Топин, извънредно образован поп-поет, взема решение, че парадигматичните синтези в поп-текстовете през 70-те не работят (Боуи, Кинг Кримсън, Дженъсис), и уверено залага на “commercial necessity ”.
***
А Елтън не си губи времето. След 1974 той „ небрежно “ издава 9 албума (включително един двоен). За тогава това наподобява „ пошло “ – щот царува разбирането за “artistic ” scarcity, най-много посредством късните Лед Зепелин, Боуи и зараждащият се фънк посредством Джордж Клинтън. В този смисъл Елтън Джон и Бърни Топин са тип татковци на „ бързата “ попмузика, на която сме очевидци днес; те са първите, които считат, че попмузиката би трябвало да е “disposable ”, т.е. когато един шлагер се изтърка след месец-два, незабавно пускаш различен.
***
Но все пак през 70-те Елтън е „ черният лебед “. Извън концепцията за очилата (40К паунда за тези с розов tint), Елтън Джон през 70-те е неудържим – всеки си тананика “Tiny Dancer ”, “Take Me To The Pilot ”, “Bennie And the Jets ”, обичаната ми “All The Nasties ” или “Don’t Let The Sun Go Down On Me ” (последната по-късно и превъзходен дует с починалия Джордж Майкъл). Т.е. индивидът има безчовечен гений for the universal hook, т.е. за песни, които помниш вечно.
***
Aesthetic merit, ще попитате? Не, не може да се мери с Боуи, ранните Куийн или даже размазаните от опиати тогава Стоунс. Но неговата rank sentimentality (например в “Your Song ”) е някак неустоима. Елтън през 70-те желае единствено едно – да е listenable, и го реализира, без историческо великолепие, с typified songs. Но, и отново ще ме простите за британския: his slovenliness has its compensations in a kind of postindustrial openness and fecundity.
***
Двата му най-лоши албума, без подозрение, са Don’t Shoot Me I’m Only The Piano Player (1973) и, моят персонален антифаворит, “Madman Across The Water ” (въпреки че почва с към този момент класиката “Tiny Dancer ”, а в края е и упоменатата „ All The Nasties “). Не одобрявам и двойната „ Goodbye Yellow Brick Road “; по-скоро бих предложил “Tumbleweed Connection ” (1970). Ако бъда почтен, единственият албум на Елтън Джон от 70-те, който считам за талантлив, е “Captain Fantastic And The Brown Dirt Cowboy ”, за който надали сте чували. От него няма нито един „ шлагер “, само че това е последният му строго „ музикантски “ албум.
***
Има и други, несъмнено, атипични албуми, свързани с фолк-рок заявката – да вземем за пример Honky Chateau (1972), откъдето е и “Rocket Man ”, дала и заглавието на тоя сегашен прекрасен филм. Но огромният поп-пробив на Елтън е “Crocodile Rock ” от Don’t Shoot Me – с цел да ни докара до Goodbye Yellow Brick Road, най-великата му self-serving загадка. Това към този момент е най-горният етаж в рокмузиката – освен Бърни енд дъ Джетс-влиянието и нечовешката Стоунс-„ кражба “ “Saturday Night’s Alright For Fighting ”, само че и полунеизвестни части като “Your Sister Can’t Twist (But She Can Rock’n Roll) ”, както и най-великото му „ Филаделфия-поп “-парче – “At The Hop ”. Следва „ Caribou “ (1974), където Елтън отново „ краде “ от Стоунс в „ The Bitch Is Back “. А “Rock Of The Westies ” (1975), със симулирания работен яд към системата, е като че ли реверанс към “Exile On Main St. ”.
***
Тогавашните британски медии, най-много NME, го споделят най-добре – good Elton rocks and bad Elton doesn’t. И ще се съглася и за следното – че баладите му са страхотни, само че тогава кариерата му включва и нефокусирани, носталгични части като упоменатото “Crocodile Rock ”. Истината е, че текстовете на Топин като че ли избавят кариерата на Елтън, макар баналностите в “Ticking ” и “Your Sister Can’t Twist ”.
***
Тъкмо от този интервал е и “Candle In The Wind ” (1973, от “Brick ”) - нещо като „ първата чалга “ на този удивителен актьор. Забележете, това е средата на 70-те – и множеството критици считат тази ария за най-долното на долното от всичко, което Елтън Джон е произвеждал (посветена на Мерилин Монро). Разбира се, след гибелта на Даяна – във версията “English Rose ” - това фактически стана „ чалгата “ на английската музика.
***
Но да сме и обективни: тандемът Елтън-Топин още от 70-те имат освен гений, само че и нечовешка комерсиална енергия; имат и освен expedient sentimentality, само че и blankness of artistic personality. Топин, по моему, не е тъкмо стихотворец, а по-скоро поп-онанист, който не знае нищо за нищо; само че това не прави Елтън Джон по-малък музикант.
***
Елтън е популярен със следното: той има хем баладичен тип глас, хем „ хардрок “- глас, когато се наложи. (Говорим за времената преди 1980, в които терминът „ хардрок “ не значи по-късния mild-metal; само че ще се съгласите, че “I’m Still Standing ”, 1983, е „ рок-парче “.) Гласът на нашия човек е аденоиден и insensitive sounding, само че и indubitably mechanical.
***
Автоматизмът на Елтън ли? Най- към този момент в “Solar Prestige ”. А може би и по-късно, кой знае.
***
През 1977 Елтън – под въздействие на кокаина, несъмнено, - се „ взима отмора “ (след неуспеха “Blue Moves ”, 1976). Той стопира концертите (ако не броим това с Гари Осборн – A Single Man). Посвещава се на „ Уотфърд “, футболния тим, който е купил, и се притомва в личата си меланхолия и superstar dilemma. През 1979 издава диско-EP със упоменатия филаделфийския продуцент Том Бел; 1979 е най-лошата допустима на Елтън, с това „ Victim Of Love “. Но все тая.
***
Да кажа отново на британски, щот, нали, Елтън: и до момента, this balding, pudgy robot of a rockstar still inspires pubescent fantasy, this absolute cipher-turned-genius.
***
Елтън Джон, реверанс: devoid of all but the most innocent pretensions, to me he proves that even the blandest and bleakest times teem with pop-life.
***
Изкуството е единственият метод да се пребориш с времето, в което живееш. То утвърждава свят на безвремието и на абсолютизирания разсъдък (ноосферата на Тияр Дьо Шарден), отвън нелепостите на деня. Шарден ни припомня, че всяко произведение на изкуството е безсмъртно, доколкото може нещо да бъде безсмъртно в нашия нов цифров Космос, който през днешния ден се пробва да отхвърли безсмъртието.
***
Апостериори, както към този момент се досетихте.
***
Докато се държите като квиетисти, един тип – пасивно подчинени на тройната олигархична коалиция ГЕПП-бсп-ДПС, и сте безразлични към личното си избавление – в Мутристан ще царуват обогатените простаци.
***
Съзерцателният мистицизъм is my thing, само че той не взема решение огромните национални въпроси.
***
Ние отново сме в иго, четвърто подред – и отново от българи по отношение на българи, за повторно след токсичния „ соц “.
***
“Ignominious ” e хубава дума.
***
„ Но себе си, брате, губя/Тия глупци като ненавиждам. “
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ