bulgarianhistory.orgВероятно малцина от нас знаят, че един от най-известните писатели

...
bulgarianhistory.orgВероятно малцина от нас знаят, че един от най-известните писатели
Коментари Харесай

Удивителният разказ на великия Ханс Кристиян Андерсен от пътуването му през България през 1841 г.

bulgarianhistory.org

Вероятно малко на брой от нас знаят, че един от най-известните писатели в лицето на Ханс Кристиян Андерсен e посещавал българските земи и е съумял да се допре до нейната неповторима природа и обичай. Тази непредвидена намира се реализира с помощта на приключенския дух на писателя и неговата обич към пътуването. Своеобразната му обиколка е и предизвикателство към обичайното разбиране, че в епохата на османското робство България остава изолирана от Европа и че останалите европейски нации са не запомнили изцяло за съществуването на нашия народ.

Портрет на Ханс Кристиян Андерсен от Кристиян Албрехт Йенсен, 1836 година.



Датският публицист посещава българските земи през далечната 1841 година по време на своето европейско странствуване. Впечатленията си от българските земи той споделя в своя пътепис „ Пътуване по Дунав “, част от неговия алманах с пътеписи, озаглавен „ Базар на поета “. Различни откриватели дефинират пътеписите на Андерсен като комбинация от журналистически бележки и поетически книги, описателни и звучни в метода, по който показват действителността.„ Българската Одисея “ стартира на 5 май 1841 година, когато потегля от Цариград на борда на кораба „ Фердинанд I “ и през Черно море стига до Кюстенджа. Оттам се трансферира на дунавския параход „ Арго “, чийто капитан е далматинецът Марко Доброславич, а екипажът е формиран от италианци. Ето и какви са първите му усещания от българските земи:

 „ Българският бряг обаче се извисяваше неравномерен и обраснал с растителност, а почвата изглеждаше плодородна за култивиране. Но огромни площи стояха изцяло пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а какъв брой по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, ситуирана до една от най-големите реки на Европа – пътят към Ориента. “

Първите български градове, с които той се сблъсква са Силистра и Тутракан:

„ Посрещна ни първият град от българската страна. Бе Тутракан; пред всяка къща имаше дребна градинка. Полуголи хлапетии тичаха по брега и викаха към нас: „ Урала! “ Тук всичко говореше за мир и спокойствие; безредиците в страната към момента не бяха достигнали този бряг. Въпреки това, научихме от турците, които бяхме качили на борда предходната вечер в Силистра, че няколко бегълци прекосили Дунав, с цел да намерят леговище в Букурещ. Зад хълмовете бушуваха протести и гибел.

След Тутракан се натъкнахме на извънредно живописна котловина. Прелестни плетове висяха над червено-кафява пръст. Табун от прелестни черни коне бяха подкарани към реката, с цел да бъдат преведени от другата страна. Един от тях се отличаваше с живите си придвижвания, черната като въглен четина и веещата се грива. Така тичаше надолу по хълма, че земята излиташе от ударите на копитата му.

Ти, див кон! Теб евентуално ще те яхне младата влашка княжеска булка, ще те гали нежната ѝ ръка и ще украсят блестящите ти черни страни с пъстроцветни чулове! Дали танцуваш, тъй като към този момент зърваш новото си родно място оттатък реката? Или пък във Влашко ще те употребяват за разплод и ще положиш началото на някой нов жанр, стотици пъти по-голям от табуна, който в този момент те обкръжава? Родословното дърво ще стартира с твоето име! За теб е поздравът на момчетата, за теб, прелестно огнено животно! Урала! Урала! “

Панорама на Русе, 1824 година.



Продължавайки своя път, от едната страна на парахода се изправя Гюргево. Докато пасажерите се оглеждат към румънския град, от другата им страна се открива Русе, който сграбчва вниманието на Андерсен:

„ От българската страна се издигаха жълти скали, насочихме се към тях и до момента в който към момента виждахме искрящото кубе в Гюргево, стигнахме до къщи и градини, образуващи предградието на значимия български град Русчук; голям брой минарета, издигащи се компактно едно до друго ни сподели, че това ще да е град на вярващи хора. “

На идната заран създателят на „ Малката кибритопродавачка “ прави забавно съпоставяне сред България и своята родна Дания. През цялото пътешестване той прави не един и два паралела със скандинавската страна (а и с други краища на Европа), симптом за любовта към личния му роден край:

„ Утрото е толкоз прелестно! Каква зелена, ширнала се котловина! Колко хубаво ухае сеното! Дали не сме в Дания? Погледни единствено, какъв венец от цветя! Виж, обрасли с трева хълмове и долмени като в Зеландия! Човешка ръка ги е сътворила! Всичко е толкоз идилично, толкоз датско – и въпреки всичко не сме в Дания! Зелената котловина, където сеното излъчва своето благоухание е във Влашко, а хълмовете с долмените отдясно са в България! “

Параходът открива пред писателя и дребни, и огромни обитаеми места, само че без значение от размерите им, те не убягват от зоркия му взор:

„ Препускаме през български градчета! Как се споделя този – това е Вердюн (бел. ред. – вероятно следващото съпоставяне на Андерсен. Авторът обаче не отбелязва същинското наименование на селището). Когато чуя по какъв начин славеят пее измежду дивия разцъфтял люляк, ще се сещам за неговите сестри в България! Отново град! Това е Свищов, над който стоят стените на цитадела. Турци с дълги лули се изтягат на дървените чардаци на къщите и следят парахода ни също толкоз равнодушно, колкото дима от лулите си. “

Следващият град, на който Андерсен отделя внимание е Никопол. Тук той прави забавна параленост сред неговото минало и настояще:

Изглед към Никопол, 1899 година.



„ Ето, там горе има град; това е Никопол, градът на Траян, трофеят на Баязид. Плъзгаме се компактно около белите скали, капитанът ни сочи към редица вдлъбнатини по тях, наподобяват на огромни дупки в крепостни стени! Те са в действителност гробовете на античните. Кои ли са били героите и князете, които тук са се трансформирали в прахуляк, до момента в който непроменящата се жълта река удря вълните си все по един и същи метод в основата на скалите? Никой не знае! – в този момент лястовичка е свила гнездо в гроба на героя. “

Възхищение от българската природа се среща из целия пътепис, само че може би най-ясно е изразена в следния параграф:

„ Летни облаци ли са това, високо над хоризонта на България? Често съм виждал такива облаци над зелените поля на Дания. Това заснежени планини ли са? Така наподобяват Алпите, погледнати от столицата на Бавария. Но не, това е Балканът! Залязващото слънце позлатява белите заснежени върхове със своите лъчи. Прекрасна планинска земя, величието ти подтиква душата към безрезервност! “

Вечерта след прекосяването около Никопол писателят за първи път усеща въздействието на избухналите протести в Северозападна България. На парахода се качва въоръжен мъж, а в тъмнината дрънчащият му ятаган провокира паника и подозрение за въстаническо нахлуване. Новодошлият се оказва татарин, чията задача е да придвижи писма от Видин до Цариград. Изпратените преди него куриери биват хванати сред Ниш и София. Самият той не съумява да заобиколи въстаническите региони,а спътниците му биват разстреляни. Информиран за пътуващия параход, той се надява с негова помощ да се добере до сръбския бряг и оттова да откри различен превоз.

След случката с татарина именитият датчанин минава поредно около Оряхово, Цибър (днес разграничен на Горни и Долни Цибър) и Лом. Тук той споделя и забавна детайлност от търговията сред българските земи и Франция:

„ Станахме дружно с изгряващото слънце, зад нас бе Оряхово; от двете страни брегът бе напълно невисок и еднакъв.

В Никопол бяхме качили няколко французи, търговци на пиявици, които пренасяха живата стока от България. Милиони пиявици всяка година биват превозени от България до Франция. Трябва да бъдат измити и огледани. След това горките животни биват слагани в торби, които висят на върви, с цел да може да се оттича водата…

Минахме около българския град Цибър; на хоризонта се появиха заснежените, горди скатове на Балкана; ято щъркели маршируваше по зелената морава, където неоградено гробище личеше по белите надгробни камъни. Встрани бяха разпънати няколко риболовен мрежи; спокоен и приветлив ландшафт…

Отляво  гордо се издигаше градът Лом-Паланка, със своя обраснал с растителност рид и зелени благоухаещи градини, спускащи се надолу по реката. Турците, които видяхме се бяха трансформирали в златни хора според турската сентенция „ Говоренето е сребро, мълчанието е злато “ – те стояха неподвижни като скулптури и пушеха лулите си; даже не обърнаха глава, с цел да погледнат към нас. “

Последната спирка на Ханс Кристиян Андерсен е Видин. Тук той не просто минава около града, а получава и опцията да слезе на пристанището и да се наслаждения на ситуацията. Това обаче не става безпроблемно:

„ Пред нас се издигаше Видин, най-здравата българска цитадела. Оръдията надничаха от дупките си, а на брега се бе струпала човешка навалица. Турците стояха по дървените си чардаци и пиеха кафе; пристигнаха бойци, с цел да препречат пътя, та никой от нашия транспортен съд да не проникне в града и придвижи заразна тресчица или чума от подозрителния Константинопол. “

Крепостта „ Баба Вида “, някъде сред 1927 и 1934 година.



Екипажът и пасажерите са ориентирани към дребна дървена сграда, където минават процедура по „ опушване “ против болести. Единствено полковникът от австрийската войска Филипович се измъква от защитната мярка заради авансово уговорена среща с командира на крепостта Хюсеин паша, от който Андерсен получава непредвиден подарък:

„ Вечерта Хюсеин паша ни изпрати огромен пакет с най-пресни немски вестници. Хюсеин самичък държеше „ Алгемайне цайтунг “, откъдето научихме каква е обстановката вътре в страната, която бяхме заобиколили. Някой си Младен и един свещеник, който назоваха Лесковеца, били отпред на съпротивата. Четенето на тези вестници бе същинска духовна храна – най-вкусното ядене, което Хюсеин можеше да ни изпрати. “

Тук писателят още веднъж засяга протестите. Освен Ниш се надигат и някои села във Видинско. Не излиза наяве кои са двамата водачи и за кой регион на въстаническите дейности се отнасят. Възможно е въпросният „ Лесковец “ да е Коце Мумджията от Лесковац, един от водачите на Нишкото въстание. На някои места той се среща и с прякора „ Свещаря “, откъдето се прави догатката за неговата връзка с духовенството.

На границата със Сърбия Ханс Кристиян Андерсен си взима последно довиждане с тази страна, която по този начин пленява неговото въображение, провокира мемоари за личната му татковина и сервира нужната доза завършения:

„ Сбогом, българска земя! “ – извикахме ние и се пуснахме към сръбските гори. “
Източник: petel.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР