Брадли Купър отдавна счупи стереотипа на красивото лице от големия

Брадли Купър от дълго време счупи стандарта на красивото лице от огромния екран и към този момент никой не го приема лековато в функциите му, просто тъй като се оказа, че е един превъзходен артист. Мнението ми за него се затвърди и след „ Улицата на ужасите “, където играе основната роля в новия филм на Гийермо дел Торо.

47-годишният артист влиза в необикновената роля на медиум от края на 30-те и началото на 40-те години на предишния век. Както може да предположите, това са едни особени времена, в които светът навлиза в нова война, а шоубизнесът и в частност цирковото изкуство не попадат в дневния ред на елементарния американец. Хубавото обаче е, че Втората международна война служи по-скоро за декор, който да ни потопи в атмосферата на елементарния американец, търсещ мястото си под слънцето.

Тук е моментът да загатна, че филмът е основан на книгата на Уилям Линдзи Грешам, който разгласява романа си „ Улицата на ужасите “ през 1946 година Година по-късно е направена и първата кино-адаптация от Едмънд Гулдинг, само че днешното произведение залага извънредно на грамаден каст от артисти, обединени към безспорния талант на дел Торо.

До тук със сухата материя, тъй като не желая да позволявам грешката на режисьора, като ви отегча преди да стигнете до финала.


Проблемът на „ Улицата на ужасите “ е точно продължителността. Филмът е отегчителен до безсмислените 150 минути. За толкоз време човек умерено би могъл да се пренасити даже на наличието на Брадли Купър, Кейт Бланшет, Тони Колет, Уилям Дефо, Ричард Дженкинс, Рууни Мара и Рон Пърлман. ( бел. ред. Сега разбирате, какво имах поради с „ колосалния каст “ )

Зрителят бързо влиза в крайник със събитията и схваща кой защо се бори, само че след известно време фокусът стартира да се губи. Прекалено дълго сме принудени да следим тишината на екрана и въпреки да имаме опция да обследваме всяка една страст на персонажите и всеки един подробност от външния им тип, неизбежно започваме да си задаваме един от най-лошите въпроси, който може да възникне за един филм - „ Кога ще свърши? “

Нека оставя продължителността на лентата настрани, с цел да напиша още няколко положителни думи преди да приключа с разбора си, тъй като, все пак, „ Улицата на ужасите “ ми хареса и считам, че е филм, който си коства гледането.

Самата история е нещо, в което мнозина биха разкрили себе си. Не се ли борим всички за персоналното си благополучие? Колко пъти животът ни е слагал кол в спиците на колелото? Дали не сме изпуснали птичката, която ни е кацнала на рамото? Защо по едно и също време обичаме и ненавиждаме околните си? Това са все въпроси, на които основните герои ни дават отговори, само че, до момента в който едни знаят по кое време да спрат да задълбават, други са подготвени да преминат границата и да я прекосят толкоз надълбоко, че даже тя да изчезне от хоризонта зад тила им.

Бих желал най-после да приключа с предизвестие. Заредете се с нужното самообладание преди да влезете в салона. Купете си огромни пуканки, скрийте една минерална вода от супермаркета в чантата на гаджето, минете през тоалетната и едвам тогава се настанете комфортно в креслото. А преди този момент подберете прожекция във допустимо най-неудобния час за масите, тъй като ви подсигурявам, че мнозина няма да проявят нужното самообладание и ще стартират да се подхилкват и да си ровичкат в телефоните, до момента в който мислят, че техните 10 лева за билет им дават правото да скапват удоволствието на всички останали в залата.

„ Улицата на ужасите “ ще стои гордо в биографията на Гийермо дел Торо, а Брадли Купър като нищо може да завоюва дълго чакания си Оскар след деветата си номинация. Ако не друго, най-малко ще изкарат много пари.