Откровено за българската външна политика и болезнената реалност
Боян Радойков*
Кризата в Украйна и противоречивите назначения на новата външна министърка в министерството хвърлиха светлина върху неналичието на ясно дефинирана суверенна външна политика. Опитните политици знаят, че може да се оцелее известно време посредством осъществяване на политика на приблизителността, само че действителността постоянно ви настига и в множеството случаи тя е мъчителна. Например истината е, че макар предишното си великолепие, днешна България е слаба в политическо, геополитическо, демографско, икономическо и военно отношение, а на слабите страни се гледа или
със състрадание, или с пренебрежение
от огромните играчи.
След повече от 30 години непосилен демократично-корупционен преход, българите осъзнават, че присъединението на страната ни към Европейския съюз през 2007 година, което беше верният ход, не докара до нова епоха на стопански разцвет и политическа непоклатимост. България остава най-бедната страна в Европейски Съюз, без действителна самостоятелност при вземането на външнополитически решения, с незадоволително изразен суверенитет в основни моменти на интернационално напрежение и с потвърдена податливост да играе от двете страни на оградата.
* * * * *
От Втората международна война до 1989 година българската външна политика се дефинира от Съветския съюз. В продължение на 45 години, България е посочена за най-верния съдружник на Москва. Историческите и стопански връзки допълваха идеологическата основа на тези връзки. Интеграцията на България в комунистическия блок определяше напълно параметрите на нейната следвоенна политика.
Като образец за вдишване на самодейност в изискванията на цялостно политическо послушание, в края на 50-те години на предишния век, българското държавно управление съумява да направи пробив във външнополитическите си връзки и открива контакти с държавните управления на Египет и Сирия, подбудени от антиколониалния капацитет на арабските националистически придвижвания.
Този дипломатически метод на мощна поддръжка за арабската идея се оказа стопански преференциален. Събитията от 1967 година дават опция на София да задълбочи съдействието си в арабския район, а наред с другите стопански начинания, присъединяване в процъфтяващата търговия с оръжие е финансово преференциално за комунистическия режим.
За подвластна страна като България рецесията в Близкия изток при започване на 70-те години на ХХ век се трансформира в една от дребното благоприятни условия за релативно сполучливо добиване на политически и стопански изгоди, лимитирани от нерегламентираните борби, присъщи за Студената война.
Рестартиране след ноември 1989 година
Радикалните промени на европейския континент извадиха България от повече от четиридесетгодишното лимитирано дипломатическо пространство за маневриране, и я принудиха да премисли външнополитическите си цели. Въпреки че комунистите резервираха въздействието си върху управлението на страната, краят на Съюз на съветските социалистически републики през 1991 година бележи повратна точка във външните връзки на България. Бяха открити по-тесни връзки със Западна Европа, затвърдени от участието ни в Организацията на Северноатлантическия контракт (НАТО) през 2004 година и в Европейския съюз.
В началото на 1991 година, министърът на външните работи по това време Виктор Вълков изброи следните четири цели на неговото министерство:
- допустимо най-пълното консолидиране на България в обединената Европейска общност;
- възстановяване на връзките с всички балкански съседи на България и страните от Черноморския район, като се акцентира на взаимната териториална целокупност и суверенитет;
- интензивно присъединяване в Организацията на обединените народи и други интернационалните организации;
- опазване на допустимо най-голяма част от неповторимите връзки на България със Съветския съюз, като в същото време се сближи доста със Съединените щати.
Точно в това е казусът: той и неговите наследници си слагат цели, от време на време несъвместими, само че не създават поредна и дълготрайна външна политика, учредена на независимостта и суверенитета на страната. След рухването на комунизма страната се нуждаеше от нова, постоянна и консолидирана външна ориентировка, само че интелектуалните и стратегическите недостатъци на управително равнище попречиха това развиване.
Със свалянето на Живков, в институциите провеждащи българската външна политика, въпреки всичко настъпиха промени. Така да вземем за пример, държавните управления прекратиха практиката да се назначават фрагменти на Министерство на вътрешните работи на дипломатически постове. Признавайки за българското разследващо наличие в чужбина, Министерството на външните работи разгласи в средата на 1991 година, че отсега нататък във всяко западно посолство ще остане единствено един избран шпионин.
При усъвършенстването на дипломатическия корпус през 1990 година и 1991 година, 200 от 544-те дипломати на България бяха отзовани в родината, а 20 от 79-те задгранични задачи бяха закрити, най-вече в страни от Третия свят. Индикации за новия прагматизъм бяха също по този начин признаването на Южна Корея и Израел, както и формалната покана към папата да посети България.
От края на 90-те години на ХХ век външнополитическият дневен ред на България значително се дефинира от нуждата да се намерят решения на главните въпроси, свързани с политическите промени, тяхното довеждане докрай с сполучлив преход към свободна пазарна стопанска система, включването на страната във финансовите системи на Европа и света, както и завръщането на България като правова страна в евроатлантическата общественост на демократичните страни.
Основните цели на българската външна политика са основаването на удобни условия за икономическото развиване на страната и укрепването на нейната национална сигурност. Водещият принцип на българската външна политика е, че сигурността на страната не би трябвало да бъде ориентирана против трети страни.
През 2022 година, тези външнополитически цели остават в общи линии същите. Това включва подсилване на външнополитическите връзки със Съединени американски щати и с основни западноевропейски страни в границите на Европейски Съюз. В същото време близкият съюз на страната със Съединени американски щати от ден на ден дефинира посоката на българската външна политика по отношение на страни, считани за противници на Съединени американски щати, като Русия и Китай.
Двустранните връзки със Съединените щати
За Съединените щати, въпросът на България е характерен, защото дружно с Албания тя е най-слабо засегнатата европейска страна от американизацията. През ХХ век, България на процедура е отвън сферата на американските ползи. И в трите войни - Първата международна война, Втората международна война и Студената война - тя постоянно е била на страната на враговете на Съединени американски щати, а на 13 декември 1941 година даже афишира война на Съединени американски щати. На 5 юни 1942 година Съединените щати също афишират война на Царство България.
Политическите фактори, свързани с края на Студената война и търсенето на нов баланс на въздействие сред нуклеарните суперсили, изиграха решаваща роля за развиването на връзките сред България и Съединени американски щати. През 2003 година България и Съединени американски щати бяха съдружници в Ирак, а през 2006 година подписаха съглашение за съдействие в региона на защитата, което предвиждаше даване на военни бази за американската войска в България в границите на НАТО.
Американският геополитически интерес към България и Балканите има и стопански, само че на първо място военни и политически измерения. Този интерес е тясно обвързван с две съществени стратегически цели, ориентирани против Русия и Китай. В същото време Съединени американски щати оказват напън върху българските държавни управления да ангажират страната в районни начинания, които имат политически последствия.
Най-значимият образец за това е така наречен Инициатива " Три морета ", в която България към този момент е вложила обилни средства и която не е просто план за подсилване на икономическата, инфраструктурната и енергийната съгласуваност в Източна Европа, а е чисто антируска сделка, чиято съществена цел е да се ограничи съветското въздействие и да се противодейства на китайските вложения.
Въпреки съюза на България със Съединени американски щати и присъединяване ѝ в начинания като Инициативата " Три морета ", българското държавно управление, под натиска на Русия, взе участие в построяването на различен стратегически значим енергиен план - газопровода, прочут като " Турски/Балкански поток ". Тaка на България, за следващ път и се наложи да балансира на загуба политическия напън на Русия и Съединени американски щати в геоикономическата им конкуренция.
След фиаското на Съединени американски щати в Афганистан предходната година, даже и да не е на дневен ред за в този момент, би трябвало да се има поради, че ползата на Съединени американски щати към Балканите и Черноморския район може да се изпари тъкмо толкоз бързо, колкото когато се появи за първи път в края на 80-те години. А заради географското си състояние, ползата на Русия към въздействие в района в никакъв случай няма да изчезне.
В търсене на нов външнополитически престиж
Миналият век бе очевидец на ред обществени катаклизми в българското общество. След раздялите в обществото по време на монархията и на тоталитарния режим, настъпването на демокрацията през 1990 година постави началото на нов цикъл. Въпреки това, тези първи тридесет години народна власт все по този начин акцентират конфронтационната наклонност в българското общество.
От край време, обществената му тъкан се разпада като верижна реакция на нуклеарно разделяне - безпределно и безперспективно. А общество, което десетилетия наред е раздирано от борби, не може да има единна външна политика на високо ниво. Външната политика остава израз на едно обединено общество, което провежда по най-хубавия и печеливш метод връзките си както с враждебното по този начин и с приятелското си обграждане, в отбрана на своите национални ползи.
След епохи на наложително отчуждаване, било то заради хегемонията на Османската империя или на тази на Съветския Съюз, България най-сетне съумя да се върне към европейските си корени. За страдание, българските интернационалните връзки в границите на Европейски Съюз се основават основно на икономическите благоприятни условия, които Съюзът дава на страната за ускорение на икономическото развиване и за догонване на социално-икономически развитите западноевропейски страни. Борбата с корупцията и построяването на правова страна с господство на закона бяха изместени на назад във времето.
България би трябвало да бъде освен това от следващата лепенка на гипсирания крайник на Европейския съюз. За да бъде уважавана в интернационален проект, с обновен външнополитически престиж, българското държавно управление би трябвало да свърши голяма работа и по-конкретно:
На първо място, една мощна страна ще има твърда и авторитетна външна политика. Затова е належащо да се укрепят основите на държавността, а всяка обществена фрагментация е спънка. За да се увеличи престижът на страната е належащо също по този начин да се създаде консенсусна външна политика. Общества, които се поддават на световъртежа от самоизтребление като се затварят в поза на изкупителна жертва във връзка с личната си история и вероятности не могат да развият структурно постоянна външна политика.
На второ място, след руското владичество, американското преобладаващо въздействие не е неизбежно, даже и свободата на деяние на България да е мощно лимитирана. Всички желаят да бъдат самостоятелни, само че всички са подвластни. Въпросът е като българи да не бъдем доминирани от зависимостите си.
За последните 30 години България стана все по-зависима от Съединените щати. След разпадането на Съветския съюз, страната последователно се всмуква в американския империум като влезе в логиката на разширението на НАТО или като следва покорно политиките на интервенционизъм и наказания диктувани от Вашингтон.
В края на Студената война, Западна Европа и Съединени американски щати пропуснаха опцията за рационално и взаимноизгодно доближаване с Русия. Беше наивно да се има вяра, че новите ръководители, всички някогашни комунисти, ще се трансфорат в демократи от западен вид за една нощ и ще одобряват покорно американското владичество.
Ето за какво, каквато и да е нейната американска или европейска политика, България би трябвало да се откаже от прекомерно идеологизирания догматичен метод, който ѝ пречи да развие и да наложи способността си да договаря с Москва от позицията на суверенна страна. В противоположен случай страната ще остане подчинена дълго време на благоволението на господстващите външни сили.
Що се отнася до позицията ни във връзка с Китай, отвън търговско-индустриалната рамка, тя би трябвало да отразява общите европейски ползи. При настоящето състояние не може да става дума за присъединяване в световен антикитайски алианс. Въпреки това би трябвало да се отреагира съответно на задаващото се софтуерното владичество от страна на Китай. България, както и другите европейски страни, е застрашена от азиатска цифрова колонизация. Затова европейците би трябвало да отстояват софтуерния си суверенитет и да приспособяват връзките си с Пекин към тази стратегическа цел. Изборът им за това би трябвало да бъде техен личен, а не изработен под диктовката на Съединените щати.
На трето място, с цел да възстановим външната си политика, е значимо да се дефинират нейния времеви небосвод, обсег и измерение които да управляват ежедневните дейности на държавните и държавните ръководители и на министъра на външните работи в междудържавните връзки, следвайки прецизно българският народен интерес.
Главният въпрос тук е обвързван с функционалната успеваемост на българската външна политика, изключително при честата промяна на властта. От новите водачи не се чака всякога да измислят нова външна политика за страната. Освен това малко на брой ръководители встъпват в служба с задоволителна подготовка в тази област. Оттук произтича и огромното значение на административния уред, който подкрепя външнополитическата активност на държавното управление. За тази цел е належащо да се построи нов, мощен и способен дипломатически корпус, който да не е обвързван нито с комунистическите служби за сигурност, нито с последвалите ги корумпирани държавни управления.
* * * * *
В умозаключение бих желал да подчертая, че в областта на външната политика в никакъв случай няма дефинитивна неизбежност. Ако не ние, то бъдещите генерации ще намерят за собствен важен интерес да създадат страната си мощна и самостоятелна на интернационално ниво. България ще надживее всички нас, само че огромното предизвикателство е при какви условия и по какъв начин да я създадем по-силна и горда още в този момент.
*Авторът е някогашен интернационален чиновник на Организация на обединените нации и лекар по политически науки.
Кризата в Украйна и противоречивите назначения на новата външна министърка в министерството хвърлиха светлина върху неналичието на ясно дефинирана суверенна външна политика. Опитните политици знаят, че може да се оцелее известно време посредством осъществяване на политика на приблизителността, само че действителността постоянно ви настига и в множеството случаи тя е мъчителна. Например истината е, че макар предишното си великолепие, днешна България е слаба в политическо, геополитическо, демографско, икономическо и военно отношение, а на слабите страни се гледа или
със състрадание, или с пренебрежение
от огромните играчи.
След повече от 30 години непосилен демократично-корупционен преход, българите осъзнават, че присъединението на страната ни към Европейския съюз през 2007 година, което беше верният ход, не докара до нова епоха на стопански разцвет и политическа непоклатимост. България остава най-бедната страна в Европейски Съюз, без действителна самостоятелност при вземането на външнополитически решения, с незадоволително изразен суверенитет в основни моменти на интернационално напрежение и с потвърдена податливост да играе от двете страни на оградата.
* * * * *
От Втората международна война до 1989 година българската външна политика се дефинира от Съветския съюз. В продължение на 45 години, България е посочена за най-верния съдружник на Москва. Историческите и стопански връзки допълваха идеологическата основа на тези връзки. Интеграцията на България в комунистическия блок определяше напълно параметрите на нейната следвоенна политика.
Като образец за вдишване на самодейност в изискванията на цялостно политическо послушание, в края на 50-те години на предишния век, българското държавно управление съумява да направи пробив във външнополитическите си връзки и открива контакти с държавните управления на Египет и Сирия, подбудени от антиколониалния капацитет на арабските националистически придвижвания.
Този дипломатически метод на мощна поддръжка за арабската идея се оказа стопански преференциален. Събитията от 1967 година дават опция на София да задълбочи съдействието си в арабския район, а наред с другите стопански начинания, присъединяване в процъфтяващата търговия с оръжие е финансово преференциално за комунистическия режим.
За подвластна страна като България рецесията в Близкия изток при започване на 70-те години на ХХ век се трансформира в една от дребното благоприятни условия за релативно сполучливо добиване на политически и стопански изгоди, лимитирани от нерегламентираните борби, присъщи за Студената война.
Рестартиране след ноември 1989 година
Радикалните промени на европейския континент извадиха България от повече от четиридесетгодишното лимитирано дипломатическо пространство за маневриране, и я принудиха да премисли външнополитическите си цели. Въпреки че комунистите резервираха въздействието си върху управлението на страната, краят на Съюз на съветските социалистически републики през 1991 година бележи повратна точка във външните връзки на България. Бяха открити по-тесни връзки със Западна Европа, затвърдени от участието ни в Организацията на Северноатлантическия контракт (НАТО) през 2004 година и в Европейския съюз.
В началото на 1991 година, министърът на външните работи по това време Виктор Вълков изброи следните четири цели на неговото министерство:
- допустимо най-пълното консолидиране на България в обединената Европейска общност;
- възстановяване на връзките с всички балкански съседи на България и страните от Черноморския район, като се акцентира на взаимната териториална целокупност и суверенитет;
- интензивно присъединяване в Организацията на обединените народи и други интернационалните организации;
- опазване на допустимо най-голяма част от неповторимите връзки на България със Съветския съюз, като в същото време се сближи доста със Съединените щати.
Точно в това е казусът: той и неговите наследници си слагат цели, от време на време несъвместими, само че не създават поредна и дълготрайна външна политика, учредена на независимостта и суверенитета на страната. След рухването на комунизма страната се нуждаеше от нова, постоянна и консолидирана външна ориентировка, само че интелектуалните и стратегическите недостатъци на управително равнище попречиха това развиване.
Със свалянето на Живков, в институциите провеждащи българската външна политика, въпреки всичко настъпиха промени. Така да вземем за пример, държавните управления прекратиха практиката да се назначават фрагменти на Министерство на вътрешните работи на дипломатически постове. Признавайки за българското разследващо наличие в чужбина, Министерството на външните работи разгласи в средата на 1991 година, че отсега нататък във всяко западно посолство ще остане единствено един избран шпионин.
При усъвършенстването на дипломатическия корпус през 1990 година и 1991 година, 200 от 544-те дипломати на България бяха отзовани в родината, а 20 от 79-те задгранични задачи бяха закрити, най-вече в страни от Третия свят. Индикации за новия прагматизъм бяха също по този начин признаването на Южна Корея и Израел, както и формалната покана към папата да посети България.
От края на 90-те години на ХХ век външнополитическият дневен ред на България значително се дефинира от нуждата да се намерят решения на главните въпроси, свързани с политическите промени, тяхното довеждане докрай с сполучлив преход към свободна пазарна стопанска система, включването на страната във финансовите системи на Европа и света, както и завръщането на България като правова страна в евроатлантическата общественост на демократичните страни.
Основните цели на българската външна политика са основаването на удобни условия за икономическото развиване на страната и укрепването на нейната национална сигурност. Водещият принцип на българската външна политика е, че сигурността на страната не би трябвало да бъде ориентирана против трети страни.
През 2022 година, тези външнополитически цели остават в общи линии същите. Това включва подсилване на външнополитическите връзки със Съединени американски щати и с основни западноевропейски страни в границите на Европейски Съюз. В същото време близкият съюз на страната със Съединени американски щати от ден на ден дефинира посоката на българската външна политика по отношение на страни, считани за противници на Съединени американски щати, като Русия и Китай.
Двустранните връзки със Съединените щати
За Съединените щати, въпросът на България е характерен, защото дружно с Албания тя е най-слабо засегнатата европейска страна от американизацията. През ХХ век, България на процедура е отвън сферата на американските ползи. И в трите войни - Първата международна война, Втората международна война и Студената война - тя постоянно е била на страната на враговете на Съединени американски щати, а на 13 декември 1941 година даже афишира война на Съединени американски щати. На 5 юни 1942 година Съединените щати също афишират война на Царство България.
Политическите фактори, свързани с края на Студената война и търсенето на нов баланс на въздействие сред нуклеарните суперсили, изиграха решаваща роля за развиването на връзките сред България и Съединени американски щати. През 2003 година България и Съединени американски щати бяха съдружници в Ирак, а през 2006 година подписаха съглашение за съдействие в региона на защитата, което предвиждаше даване на военни бази за американската войска в България в границите на НАТО.
Американският геополитически интерес към България и Балканите има и стопански, само че на първо място военни и политически измерения. Този интерес е тясно обвързван с две съществени стратегически цели, ориентирани против Русия и Китай. В същото време Съединени американски щати оказват напън върху българските държавни управления да ангажират страната в районни начинания, които имат политически последствия.
Най-значимият образец за това е така наречен Инициатива " Три морета ", в която България към този момент е вложила обилни средства и която не е просто план за подсилване на икономическата, инфраструктурната и енергийната съгласуваност в Източна Европа, а е чисто антируска сделка, чиято съществена цел е да се ограничи съветското въздействие и да се противодейства на китайските вложения.
Въпреки съюза на България със Съединени американски щати и присъединяване ѝ в начинания като Инициативата " Три морета ", българското държавно управление, под натиска на Русия, взе участие в построяването на различен стратегически значим енергиен план - газопровода, прочут като " Турски/Балкански поток ". Тaка на България, за следващ път и се наложи да балансира на загуба политическия напън на Русия и Съединени американски щати в геоикономическата им конкуренция.
След фиаското на Съединени американски щати в Афганистан предходната година, даже и да не е на дневен ред за в този момент, би трябвало да се има поради, че ползата на Съединени американски щати към Балканите и Черноморския район може да се изпари тъкмо толкоз бързо, колкото когато се появи за първи път в края на 80-те години. А заради географското си състояние, ползата на Русия към въздействие в района в никакъв случай няма да изчезне.
В търсене на нов външнополитически престиж
Миналият век бе очевидец на ред обществени катаклизми в българското общество. След раздялите в обществото по време на монархията и на тоталитарния режим, настъпването на демокрацията през 1990 година постави началото на нов цикъл. Въпреки това, тези първи тридесет години народна власт все по този начин акцентират конфронтационната наклонност в българското общество.
От край време, обществената му тъкан се разпада като верижна реакция на нуклеарно разделяне - безпределно и безперспективно. А общество, което десетилетия наред е раздирано от борби, не може да има единна външна политика на високо ниво. Външната политика остава израз на едно обединено общество, което провежда по най-хубавия и печеливш метод връзките си както с враждебното по този начин и с приятелското си обграждане, в отбрана на своите национални ползи.
След епохи на наложително отчуждаване, било то заради хегемонията на Османската империя или на тази на Съветския Съюз, България най-сетне съумя да се върне към европейските си корени. За страдание, българските интернационалните връзки в границите на Европейски Съюз се основават основно на икономическите благоприятни условия, които Съюзът дава на страната за ускорение на икономическото развиване и за догонване на социално-икономически развитите западноевропейски страни. Борбата с корупцията и построяването на правова страна с господство на закона бяха изместени на назад във времето.
България би трябвало да бъде освен това от следващата лепенка на гипсирания крайник на Европейския съюз. За да бъде уважавана в интернационален проект, с обновен външнополитически престиж, българското държавно управление би трябвало да свърши голяма работа и по-конкретно:
На първо място, една мощна страна ще има твърда и авторитетна външна политика. Затова е належащо да се укрепят основите на държавността, а всяка обществена фрагментация е спънка. За да се увеличи престижът на страната е належащо също по този начин да се създаде консенсусна външна политика. Общества, които се поддават на световъртежа от самоизтребление като се затварят в поза на изкупителна жертва във връзка с личната си история и вероятности не могат да развият структурно постоянна външна политика.
На второ място, след руското владичество, американското преобладаващо въздействие не е неизбежно, даже и свободата на деяние на България да е мощно лимитирана. Всички желаят да бъдат самостоятелни, само че всички са подвластни. Въпросът е като българи да не бъдем доминирани от зависимостите си.
За последните 30 години България стана все по-зависима от Съединените щати. След разпадането на Съветския съюз, страната последователно се всмуква в американския империум като влезе в логиката на разширението на НАТО или като следва покорно политиките на интервенционизъм и наказания диктувани от Вашингтон.
В края на Студената война, Западна Европа и Съединени американски щати пропуснаха опцията за рационално и взаимноизгодно доближаване с Русия. Беше наивно да се има вяра, че новите ръководители, всички някогашни комунисти, ще се трансфорат в демократи от западен вид за една нощ и ще одобряват покорно американското владичество.
Ето за какво, каквато и да е нейната американска или европейска политика, България би трябвало да се откаже от прекомерно идеологизирания догматичен метод, който ѝ пречи да развие и да наложи способността си да договаря с Москва от позицията на суверенна страна. В противоположен случай страната ще остане подчинена дълго време на благоволението на господстващите външни сили.
Що се отнася до позицията ни във връзка с Китай, отвън търговско-индустриалната рамка, тя би трябвало да отразява общите европейски ползи. При настоящето състояние не може да става дума за присъединяване в световен антикитайски алианс. Въпреки това би трябвало да се отреагира съответно на задаващото се софтуерното владичество от страна на Китай. България, както и другите европейски страни, е застрашена от азиатска цифрова колонизация. Затова европейците би трябвало да отстояват софтуерния си суверенитет и да приспособяват връзките си с Пекин към тази стратегическа цел. Изборът им за това би трябвало да бъде техен личен, а не изработен под диктовката на Съединените щати.
На трето място, с цел да възстановим външната си политика, е значимо да се дефинират нейния времеви небосвод, обсег и измерение които да управляват ежедневните дейности на държавните и държавните ръководители и на министъра на външните работи в междудържавните връзки, следвайки прецизно българският народен интерес.
Главният въпрос тук е обвързван с функционалната успеваемост на българската външна политика, изключително при честата промяна на властта. От новите водачи не се чака всякога да измислят нова външна политика за страната. Освен това малко на брой ръководители встъпват в служба с задоволителна подготовка в тази област. Оттук произтича и огромното значение на административния уред, който подкрепя външнополитическата активност на държавното управление. За тази цел е належащо да се построи нов, мощен и способен дипломатически корпус, който да не е обвързван нито с комунистическите служби за сигурност, нито с последвалите ги корумпирани държавни управления.
* * * * *
В умозаключение бих желал да подчертая, че в областта на външната политика в никакъв случай няма дефинитивна неизбежност. Ако не ние, то бъдещите генерации ще намерят за собствен важен интерес да създадат страната си мощна и самостоятелна на интернационално ниво. България ще надживее всички нас, само че огромното предизвикателство е при какви условия и по какъв начин да я създадем по-силна и горда още в този момент.
*Авторът е някогашен интернационален чиновник на Организация на обединените нации и лекар по политически науки.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ