Борислав ЦековБорислав Цеков, „Труд“В края на 2020 г. десетилетното управление

Борислав Цеков
Борислав Цеков, „Труд“

В края на 2020 година десетилетното ръководство на ГЕРБ и Бойко Борисов към този момент беше изчерпано морално и политически. Беше основало своя номенклатура във властта, която живееше с лъжливото плутократично чувство за безпогрешност, несменяемост и всепозволеност. Страната в действителност се нуждаеше от действителна политическа смяна и промяна на караула, а ГЕРБ – от престой в оздравителния „санаториум“ на парламентарната съпротива. Защото силата на демокрацията е таман в това – да не разрешава на никоя политическа настройка да се увековечава във властта и по този начин да заживява прекомерно дълго в някакъв личен свят, далечен от действителностите „там долу“, измежду хората.

Но вместо смяна, у нас пристигна „беровизация“ на ръководството.

С този термин обичайно у нас се отбелязва заплахата от възпроизвеждане на политическата обстановка от интервала 1992 г.-1994 година

Тогава, след преструктуриране на парламентарното пространство, с основното присъединяване на тогавашния президент – доктор Желю Желев, който катализира свалянето на държавното управление на Филип Димитров, партийният терен се фрагментира (разцепление на Съюз на демократичните сили и роене на „пропрезидентски“ формации) и беше излъчено с мандата на Движение за права и свободи и с гласовете на Българска социалистическа партия и новите обединения на пръв взор „непартийно“ държавно управление отпред с проф. Любен Беров.

Настъпи политическо безвремие, зараждаща се олигархия, отпред с „Мултигруп“, разпростра се огромен обир на обществени запаси. Беше време на силови групировки, рекет и ново обедняване на необятни публични пластове. Време на съсипия в селското стопанство и индустрията. Правителството на Беров беше мозайка от стопански и клиентелистки ползи, които бяха феодализирали министерствата.

Липсата на ясна политическа и идеологически стимулирана парламентарна поддръжка за това държавно управление сътвори в обществото тягостното чувство за задкулисие. Още тогава използвах в печата този термин, който много години по-късно някои самоуверено оповестиха, че първи са въвели в социална приложимост. Управлението се крепеше на някакво смесване на десни и прозападни либерали с анти-НАТО социалисти (БСП по това време към момента беше срещу участието в пакта!). Външната му политика беше обгърната в гъста геополитическа мъгла.

Тези процеси бяха обозначени като „беровизация на управлението“, въпреки самичък по себе си другояче уважаваният проф. Любен Беров да не заслужаваше името му да става нарицателно за такива отрицателни развития. Но политиката и публичните усещания имат своята неумолима логичност.

Така при започване на „Великата депресия“ публичното мнение в Съединени американски щати въплъщава напълно незаслужено рецесията с настоящия президент Хърбърт Хувър.

И назовава „хувървили“ изникналите като струпеи из градовете на Америка гета, сковани от подръчни материали, в които намират леговище хиляди, изгубили домовете си от недостиг.

Пак тогава стават нормална панорама „ хувърмобилите “ – коли, теглени от коне поради липса на пари за бензин. Извадените празни джобове пък са наричани „ хувърови флагчета.

Но да се върнем на беровизацията.

През годините постоянно са правени повърхностни съпоставения, съгласно които „беровизация“ се задава единствено когато среди и субекти, свързани с тези, които преди време излъчиха и крепяха държавното управление на Беров, още веднъж протягат ръка към властта посредством някакви плаващи болшинства в Народното събрание. Щом субектите и средите са други – няма беровизация, съгласно сходни съпоставения. Но в случай че желаеме да преглеждаме процесите в дълбочина, а не да се плъзгаме единствено по повърхността и елементарното хроникьорство, без подозрение би трябвало търсим еднаквост или най-малко сходства в наличието на процесите и факторите, а не просто в табелките с наименованията на субектите, които ги движат.

Ако стартираме сходен разбор, то сигурно ще стигнем до извода, че към този момент повече от година България живее в изискванията на нова беровизация на ръководството. Плаващи болшинства, продуцирани повече или по-малко с президентска интервенция, вавилонско смесване на полезности и идеологии, намерило изражение в противоестествената четворна коалиция на „промяната“ – русофили с русофоби, комунисти с антикомунисти, патриоти с космополити.

И всичко това, с цел да се отприщи необмислен клиентелизъм, феодализация на властта, незапомнена шуробаджанащина и похищаване на значими обществени запаси в частен интерес.

Правителството на Кирил Петков, което докара до подем тези гнойни процеси, беше кулминационната точка (поне към този момент!) на новата беровизация на властта. И за похлупак – същата геополитическа мъгла, като по времето на кабинета „Беров“, се спусна и в този момент над България. Едно държавно управление – няколко външни политики. Един вицепремиер „гони“ Митрофанова и дефинира Русия на Путин като опасност, а в това време вицепремиер и неговата партия афишират Митрофанова за „приятел на България“, а пПутинова Русия – за „приятелска държава“. Буламач.
Истината е, че държавното управление на Кирил Петков е единствено фасада, зад която се сблъскват противостоящи олигархични и геополитически ползи.
Това е беровизацията на XXI век. Беровизация на „промяната“. Бедата е, че крещящата социална нужда от действителна смяна и нов вид политика бяха заровени от беровизираната „промяна“.

И партията на гротескния Кирил Петков, присвоила си конюнктурно термина „промяна“, в действителност заля със сярната киселина на некомпетентността, безпринципността и тоталната некадърност да се ръководи – в случай че не добре, то най-малко свястно, справдливите ни упования нещо в страната ни да се промени към по-добро. Те изпразниха от наличие и дискредитираха самото разбиране за смяна в българската политика по същия метод, по който съвсем същите кръгове, съчетали се в „Реформаторския блок“, преди този момент дискредитираха понятието „реформи“.

Беровизираната „промяна“ обрича България на ново безвремие. Защото даже в изискванията на фундаментален геополитически разлом, изведен на напред във времето от съветската експанзия против Украйна, у нас силата и потенциалът за същинска смяна са фрагментирани. Вместо, както дублирам от години, консолидиране на разнородните, само че единомислещи най-малко по фундаменталния политически въпрос – към кой свят принадлежи България – публични сили и среди, партии и организации, водачи на публично мнение и прочие,

господства тотално политическото отцепничество и глуповатото, само че пък всепоглъщащо самомнение на всяка обособена политическа фракция или обособен еретик,

че те и единствено те са от страната на „доброто и светлината“, а всички останали безусловно са от страната на „злото и тъмнината“. Примитивното мислене, че политиката през днешния ден е някаква борба сред „орките“ и „елфите“, неспособността да се градят мостове, да се води кардинален политически разговор, обрича България на тежки времена.

А както беше споделил в миналото поетът – може, по-иначе може…