Смяната на модела изисква мобилизация на гражданското общество
Българските жители към този момент са призовани да се явят след два месеца пред урните и да пуснат гласа си за идващия набор народни представители. Стъпвайки на социологическите изследвания, доста коментатори и анализатори към този момент ни облъчват с възприятието за безизходност. Нямало да има явен победител на изборите, вотът щял да бъде прекомерно накълцан, невероятно било да се сформира постоянна коалиция и държавно управление. Според опита от предходни избори, колкото повече наближава датата, толкоз по-силно ще ни залива мътният поток от самохвалства, празни обещания, компромати и откровени неистини. При всички случаи ще забележим и остри влизания, които, в случай че играта се водеше на различен терен, щяха да получат пряк червен картон.
Ориентацията в мъглата е невъзможна без да пуснем няколко мощни прожектора като въпросите:
Какво е социално-икономическото състояние в България при започване на 2021 година?
Какво би трябвало да се промени?
Кой може да извърши смяната?
Нека първо се запитаме:
Къде сме в този момент?
Правилният отговор дали живеем добре може да ни даде мястото на България в авторитетни интернационалните ранглисти и по какъв начин се трансформира то през годините.
Да стартираме с брутния вътрешен артикул на човек от популацията , съпоставен с този на останалите страни-членки на Европейския съюз. По данни на Евростат той е най-ниският в общността, като съставлява 27% от междинния за Европейския съюз и е 76% от Брутният вътрешен продукт на предпоследната Румъния и 63 % от този на третата в обратна посока Полша. Сравнението с други от някогашните соцстрани е още по-неблагоприятно: 59% от Брутният вътрешен продукт на Унгария, 50% по отношение на Литва и 42% по отношение на Чехия. Разликите стават галактически, в случай че погледнем данните на старите страни-членки. Брутният вътрешен продукт на човек в България е единствено 19% от този на Австрия, 18% от Нидерландия, 16% от Дания и 12% от Ирландия.
Общата ни назадничавост се съчетава със задълбочаващи се неравенства, които в допълнение ускоряват възприятието за неправда. За тях статистиката също е красноречива. Тя развенчава популистките изказвания на управлявалата в последните единадесет години „ национална “ партия.
България „ води “ в класацията за риск от беднотия
и обществено изключване с цели 32,2 % от популацията при приблизително към 20 % за целия Европейски Съюз.
Съотношението сред разполагаемия приход на най-богатите 20% от популацията по отношение на останалите 80 % у нас нараства от 5,86 през 2010 година до 8,10 през 2019 година. За целия Евросъюз това съответствие е малко над 5.
Когато става дума за демографски трендове в България думата „ рецесия “ бледнее. По-скоро можем да приказваме за злополука, която заплашва самото битие на нацията ни.
Във въведението на управническата стратегия на държавното управление за 2017 – 2021 година се споделя, че „ страната ще предприеме дейности за развиване на демографския капацитет за катурване на наклонността за понижаване на българското население, като наложителна причина за сполучливото привличане на вложения “. Очевидно каруцата е сложена пред коня. На българския народ е отредена ролята на причина за привличането на вложения вместо повишаването на капитала да основава условия за възстановяване на живота на хората, а оттова и за превъзмогване на демографската рецесия.
Грешната изходна точка не може да не докара до неуспех на политиката. Данните го демонстрират доста ясно. През 1989 година популацията на България доближава 9 009 018 души. При преброяването през 2011 година общият брой на популацията е 7 364 570 души, а към 31 декември 2019 година спада до 6 951 482 души, съгласно Националния статистически институт. Според най-реалистичната прогноза на института за идващите шест десетилетия през 2050 година ще бъдем 5 791 137, а през 2080 година - 4 872 317 индивида.
Къде желаеме да отидем?
Всяка лява политика стъпва на по-голямо преразпределение на националния приход от богатите към бедните посредством държавния бюджет. В българските условия такава революционна политика е път към пропастта. Бедността в България е толкоз всеобща и на толкоз трагично ниски нива, че не може да бъде преборена с разпределяне на пари. От друга страна, богатите хора у нас нито са толкоз доста, нито са толкоз богати спрямо богаташите от другите европейски страни.
Както и да въртим сметките, става дума за преразпределяне на към 6000 лв. общ приход на човек от популацията годишно съгласно националната статистика. Затова правилният път не е преразпределянето, а генерирането на приход. Което може да стане единствено посредством просперираща стопанска система.
Нуждаем се от нова роля на страната ,
която да стартира да дърпа интензивно стопанската система напред.
В раздела „ Икономика “ на държавната стратегия 2017 – 2021 година има доста положителни пожелания. Ако всички те бяха изпълнени, българската стопанска система фактически щеше да дръпне доста напред. Проблемът е, че тези пожелания, създадени съзнателно от специалисти и отговарящи значително на потребностите на бизнеса, остават на хартия. Защо е по този начин? Едва ли можем да го разбираем единствено с отвращение за работа или несръчност на работещите в звената, на които е предоставено тяхното осъществяване. Просто тези задания не са решаващи за спечелването и задържането на властта. Тя се печели и се държи с популистка агитация и с дискредитиране и прилепяне на политическите съперници.
Властта се крепи преди всичко от олигархични групи, които, посредством нея, си разпределят националните запаси. А те нямат никакъв интерес от осъществяването на положителните обещания в предизборните и управническите стратегии.
Очевидно политическата смяна е належащо авансово изискване за икономическия разцвет. Обществото би трябвало да разпореди съответни дълготрайни и краткосрочни задания на ръководещите, които да дават отговор за тяхното осъществяване. Смяната на ръководещите партии би трябвало да бъде обвързана с оптимално положителната отбрана на националните ползи, дефинирани в национална теория.
Кои са целите ,
които обществото би трябвало да наложи на партийно-политическия хайлайф с цел да се обезпечи устойчивото развиване на страната?
На първо място това е Програма за ускорено икономическо развиване. През последните три десетилетия за положителни години за икономическото ни развиване се одобряваха тези, в които се отчиташе растеж на брутния вътрешен артикул от 2-3 на 100. В такива години другите ръководещи тържествено отчитаха триумфите на водената от тях политика. Сметките демонстрират, че с цел да имаме действително догонващо развиване по отношение на сътрудниците ни от съюза, годишните темпове на напредък на Брутният вътрешен продукт у нас би трябвало да бъдат от порядъка на 7-8 на 100.
Ако поддържаме средногодишен ритъм на повишаване на Брутният вътрешен продукт на човек от популацията от 3 на 100, което по досегашните стандарти на ръководещите се счита за положително достижение, за 10 години ще реализираме нарастване от 34 на 100. Това на процедура ни подсигурява опазване на последното място в класацията на Европейския съюз. Нашият Брутният вътрешен продукт все още е с 24 на 100 по-нисък от този на предпоследната - Румъния, а тя въпреки всичко ще продължи да се развива.
Ако успеем да реализираме средногодишен растеж на Брутният вътрешен продукт на човек от популацията от 8 на 100, след 10 години той ще е със 116 на 100 по-голям от днешния. Тогава несъмнено ще можем да изпреварим Румъния и да се настаним равностойно в групата на останалите страни от Централна и Източна Европа. Това би било добър трамплин - през годините 2030 – 2040 да нападаме междинното европейско ниво.
Тази цел би трябвало да се заложи в национална теория за развиване на страната дружно със съответстващи на нея индикатори за повишение на виталния стандарт на цялото население. Нейното реализиране не може да стане единствено със средствата на фискалната политика. Нужно е доста по-агресивно пришпорване на икономическото развиване с композиция от доста и разнообразни способи, които са използвани в българските условия. Има няколко вероятни посоки, в които страната може да се намеси уверено с цел да подтиква развиването на стопанската система:
- Коренна смяна в образованието, което да получи практическа тенденция с цел да се обезпечи оптимално добра реализация на младежите на пазара на труда и да се отговори на потребностите от фрагменти на актуалния бизнес.
- Сериозни вложения в научно-изследователската и развойната активност за внедряване на върховите достижения на науката и технологиите в производството у нас.
- Целево стимулиране на основаването на дейно работещи дребни и междинни предприятия във всяка община, които да дават занаят на хората по места.
- Поставяне на външнотърговските ползи на българския бизнес в центъра на външната политика на страната.
- Привличане на вложители във високотехнологични производства, които да покачват нашата конкурентоспособност на интернационалните пазари.
- Ключови вложения от страна на страната по пътя на публично-частното партньорство в промишленостите на бъдещето, които не са по силите единствено на родния частен бизнес.
Съчетанието от управническа непросветеност и корупция пречеше до момента да се възползваме изцяло от капацитета за развиване, който ни дава участието и засилваше отрицателните резултати от рестриктивните мерки, налагани от брюкселската администрация.
Разработването на нова икономическа политика минава през осмислянето на нашето присъединяване в Европейския съюз. През идващите седем години България ще получи опция да употребява невижданите 29 милиарда евро от фондовете на Европейския съюз..
Как да стигнем до тях?
Поставянето на страната в услуга на ускореното социално-икономическо развиване на обществото би трябвало да бъде предшествано от нейното надълбоко реформиране. Целта на смяната е властта да се изземе от ръцете на олигарсите и да проработи в полза на жителите. Предоставянето на повече запаси разполагаем на нереформираната държавна машина би било съдбовна неточност, която още повече ще задълбочи рецесията. За да стане това има да извървим няколко повтаряни до погнуса крачки, чието отсрочване от година на година ги прави все по-дълги и сложни. Те са:
- Прозрачност на всички обществени разноски и на икономическата активност като цяло.
- Нов, ефикасен метод за битка с корупцията.
- Върховенство на закона.
- Реформа на правосъдната система.
- Независими медии.
Отговорите, които другите претенденти за властта дават на изредените дотук цели, би трябвало да бъдат решаващият аршин за избора на тази или онази бюлетина.
Участието в изборите е значимо, само че не трябва да се заблуждаваме, че единствено то ще е задоволително с цел да се прескочи дълбоката бездна, до която досегашните ръководещи доведоха България.
Дори и да не одобряваме съответните проценти от социологическите изследвания, можем да им имаме вяра в главната констатация. Мнозинството от българските жители желае смяна – освен на лицата, само че и на модела на ръководство. В същото време последователите на смяната са разграничени на няколко политически крила, които мъчно намират общ език между тях. Големият залог е ще успее ли разнородната съпротива да се сплоти към управническа стратегия за промяна на модела. Вероятността след изборите да изпаднем в дълготрайна политическа рецесия най-малко до края на годината по никакъв начин не е дребна.
Предизборната неразбория подсказва, че смяната в страната мъчно може да се случи без преструктуриране на гражданското общество, което да стартира да упражнява непрекъснат мощен напън върху партийно-политическата система. Това може да стане посредством основаването на необятно внушителен цивилен съвет. Той би трябвало да включва работодателските организации, синдикатите, браншови и неправителствени организации, креативен съюзи и други представителни групи на гражданското общество. В подобен формат доста по-лесно могат да се загърбят политическите и идеологическите разлики и да се откри единение по няколко общонационални цели.
Първата и най-важна задача на гражданския съвет е да създаде националната теория за развиването на страната през идващите десетилетия, да я наложи на политическите партии, които да я одобряват със съответните законови актове и по-късно да управлява нейното съблюдаване.
Върховенството на закона би трябвало да бъде съществена грижа на гражданския съвет в неговата непрекъсната активност. Той би трябвало да предлага за назначение някои обществени фигури, които са основни за демократичното развиване на страната. Такива са ръководителите на антикорупционните органи, шефовете на публичните медии.
Сегашните надзорни препоръки на редица институции, назначавани от изпълнителната власт, би трябвало да се заменят с публични препоръки, включващи представителите на тези, които са най-силно заинтригувани от вярното им действие. Такъв е казусът с Българската банка за развиване, която съществува с цел да подкрепя дребния и междинния бизнес. През последните години тя се трансформира в касичка за обслужване на шепа олигарси. Нейният контролен съвет би трябвало да бъде сменен от публичен съвет, в който влизат представители на браншовите организации на дребния и междинния бизнес и изтъкнати самостоятелни икономисти.
Гражданският напън е доста значим за избора на способени и национално виновни държавни управления през идващите години. Без това не можем да чакаме триумф на по този начин нужната ни политика на интензивен напредък и за превъзмогване на най-опасните спешни феномени в обществото.
Валентин Съйков
Основните моменти в публикацията са развити в детайли в книгата на Валентин Съйков „ 2050 година е съдбовно близо. Ще я има ли България и по-късно? “.
Ориентацията в мъглата е невъзможна без да пуснем няколко мощни прожектора като въпросите:
Какво е социално-икономическото състояние в България при започване на 2021 година?
Какво би трябвало да се промени?
Кой може да извърши смяната?
Нека първо се запитаме:
Къде сме в този момент?
Правилният отговор дали живеем добре може да ни даде мястото на България в авторитетни интернационалните ранглисти и по какъв начин се трансформира то през годините.
Да стартираме с брутния вътрешен артикул на човек от популацията , съпоставен с този на останалите страни-членки на Европейския съюз. По данни на Евростат той е най-ниският в общността, като съставлява 27% от междинния за Европейския съюз и е 76% от Брутният вътрешен продукт на предпоследната Румъния и 63 % от този на третата в обратна посока Полша. Сравнението с други от някогашните соцстрани е още по-неблагоприятно: 59% от Брутният вътрешен продукт на Унгария, 50% по отношение на Литва и 42% по отношение на Чехия. Разликите стават галактически, в случай че погледнем данните на старите страни-членки. Брутният вътрешен продукт на човек в България е единствено 19% от този на Австрия, 18% от Нидерландия, 16% от Дания и 12% от Ирландия.
Общата ни назадничавост се съчетава със задълбочаващи се неравенства, които в допълнение ускоряват възприятието за неправда. За тях статистиката също е красноречива. Тя развенчава популистките изказвания на управлявалата в последните единадесет години „ национална “ партия.
България „ води “ в класацията за риск от беднотия
и обществено изключване с цели 32,2 % от популацията при приблизително към 20 % за целия Европейски Съюз.
Съотношението сред разполагаемия приход на най-богатите 20% от популацията по отношение на останалите 80 % у нас нараства от 5,86 през 2010 година до 8,10 през 2019 година. За целия Евросъюз това съответствие е малко над 5.
Когато става дума за демографски трендове в България думата „ рецесия “ бледнее. По-скоро можем да приказваме за злополука, която заплашва самото битие на нацията ни.
Във въведението на управническата стратегия на държавното управление за 2017 – 2021 година се споделя, че „ страната ще предприеме дейности за развиване на демографския капацитет за катурване на наклонността за понижаване на българското население, като наложителна причина за сполучливото привличане на вложения “. Очевидно каруцата е сложена пред коня. На българския народ е отредена ролята на причина за привличането на вложения вместо повишаването на капитала да основава условия за възстановяване на живота на хората, а оттова и за превъзмогване на демографската рецесия.
Грешната изходна точка не може да не докара до неуспех на политиката. Данните го демонстрират доста ясно. През 1989 година популацията на България доближава 9 009 018 души. При преброяването през 2011 година общият брой на популацията е 7 364 570 души, а към 31 декември 2019 година спада до 6 951 482 души, съгласно Националния статистически институт. Според най-реалистичната прогноза на института за идващите шест десетилетия през 2050 година ще бъдем 5 791 137, а през 2080 година - 4 872 317 индивида.
Къде желаеме да отидем?
Всяка лява политика стъпва на по-голямо преразпределение на националния приход от богатите към бедните посредством държавния бюджет. В българските условия такава революционна политика е път към пропастта. Бедността в България е толкоз всеобща и на толкоз трагично ниски нива, че не може да бъде преборена с разпределяне на пари. От друга страна, богатите хора у нас нито са толкоз доста, нито са толкоз богати спрямо богаташите от другите европейски страни.
Както и да въртим сметките, става дума за преразпределяне на към 6000 лв. общ приход на човек от популацията годишно съгласно националната статистика. Затова правилният път не е преразпределянето, а генерирането на приход. Което може да стане единствено посредством просперираща стопанска система.
Нуждаем се от нова роля на страната ,
която да стартира да дърпа интензивно стопанската система напред.
В раздела „ Икономика “ на държавната стратегия 2017 – 2021 година има доста положителни пожелания. Ако всички те бяха изпълнени, българската стопанска система фактически щеше да дръпне доста напред. Проблемът е, че тези пожелания, създадени съзнателно от специалисти и отговарящи значително на потребностите на бизнеса, остават на хартия. Защо е по този начин? Едва ли можем да го разбираем единствено с отвращение за работа или несръчност на работещите в звената, на които е предоставено тяхното осъществяване. Просто тези задания не са решаващи за спечелването и задържането на властта. Тя се печели и се държи с популистка агитация и с дискредитиране и прилепяне на политическите съперници.
Властта се крепи преди всичко от олигархични групи, които, посредством нея, си разпределят националните запаси. А те нямат никакъв интерес от осъществяването на положителните обещания в предизборните и управническите стратегии.
Очевидно политическата смяна е належащо авансово изискване за икономическия разцвет. Обществото би трябвало да разпореди съответни дълготрайни и краткосрочни задания на ръководещите, които да дават отговор за тяхното осъществяване. Смяната на ръководещите партии би трябвало да бъде обвързана с оптимално положителната отбрана на националните ползи, дефинирани в национална теория.
Кои са целите ,
които обществото би трябвало да наложи на партийно-политическия хайлайф с цел да се обезпечи устойчивото развиване на страната?
На първо място това е Програма за ускорено икономическо развиване. През последните три десетилетия за положителни години за икономическото ни развиване се одобряваха тези, в които се отчиташе растеж на брутния вътрешен артикул от 2-3 на 100. В такива години другите ръководещи тържествено отчитаха триумфите на водената от тях политика. Сметките демонстрират, че с цел да имаме действително догонващо развиване по отношение на сътрудниците ни от съюза, годишните темпове на напредък на Брутният вътрешен продукт у нас би трябвало да бъдат от порядъка на 7-8 на 100.
Ако поддържаме средногодишен ритъм на повишаване на Брутният вътрешен продукт на човек от популацията от 3 на 100, което по досегашните стандарти на ръководещите се счита за положително достижение, за 10 години ще реализираме нарастване от 34 на 100. Това на процедура ни подсигурява опазване на последното място в класацията на Европейския съюз. Нашият Брутният вътрешен продукт все още е с 24 на 100 по-нисък от този на предпоследната - Румъния, а тя въпреки всичко ще продължи да се развива.
Ако успеем да реализираме средногодишен растеж на Брутният вътрешен продукт на човек от популацията от 8 на 100, след 10 години той ще е със 116 на 100 по-голям от днешния. Тогава несъмнено ще можем да изпреварим Румъния и да се настаним равностойно в групата на останалите страни от Централна и Източна Европа. Това би било добър трамплин - през годините 2030 – 2040 да нападаме междинното европейско ниво.
Тази цел би трябвало да се заложи в национална теория за развиване на страната дружно със съответстващи на нея индикатори за повишение на виталния стандарт на цялото население. Нейното реализиране не може да стане единствено със средствата на фискалната политика. Нужно е доста по-агресивно пришпорване на икономическото развиване с композиция от доста и разнообразни способи, които са използвани в българските условия. Има няколко вероятни посоки, в които страната може да се намеси уверено с цел да подтиква развиването на стопанската система:
- Коренна смяна в образованието, което да получи практическа тенденция с цел да се обезпечи оптимално добра реализация на младежите на пазара на труда и да се отговори на потребностите от фрагменти на актуалния бизнес.
- Сериозни вложения в научно-изследователската и развойната активност за внедряване на върховите достижения на науката и технологиите в производството у нас.
- Целево стимулиране на основаването на дейно работещи дребни и междинни предприятия във всяка община, които да дават занаят на хората по места.
- Поставяне на външнотърговските ползи на българския бизнес в центъра на външната политика на страната.
- Привличане на вложители във високотехнологични производства, които да покачват нашата конкурентоспособност на интернационалните пазари.
- Ключови вложения от страна на страната по пътя на публично-частното партньорство в промишленостите на бъдещето, които не са по силите единствено на родния частен бизнес.
Съчетанието от управническа непросветеност и корупция пречеше до момента да се възползваме изцяло от капацитета за развиване, който ни дава участието и засилваше отрицателните резултати от рестриктивните мерки, налагани от брюкселската администрация.
Разработването на нова икономическа политика минава през осмислянето на нашето присъединяване в Европейския съюз. През идващите седем години България ще получи опция да употребява невижданите 29 милиарда евро от фондовете на Европейския съюз..
Как да стигнем до тях?
Поставянето на страната в услуга на ускореното социално-икономическо развиване на обществото би трябвало да бъде предшествано от нейното надълбоко реформиране. Целта на смяната е властта да се изземе от ръцете на олигарсите и да проработи в полза на жителите. Предоставянето на повече запаси разполагаем на нереформираната държавна машина би било съдбовна неточност, която още повече ще задълбочи рецесията. За да стане това има да извървим няколко повтаряни до погнуса крачки, чието отсрочване от година на година ги прави все по-дълги и сложни. Те са:
- Прозрачност на всички обществени разноски и на икономическата активност като цяло.
- Нов, ефикасен метод за битка с корупцията.
- Върховенство на закона.
- Реформа на правосъдната система.
- Независими медии.
Отговорите, които другите претенденти за властта дават на изредените дотук цели, би трябвало да бъдат решаващият аршин за избора на тази или онази бюлетина.
Участието в изборите е значимо, само че не трябва да се заблуждаваме, че единствено то ще е задоволително с цел да се прескочи дълбоката бездна, до която досегашните ръководещи доведоха България.
Дори и да не одобряваме съответните проценти от социологическите изследвания, можем да им имаме вяра в главната констатация. Мнозинството от българските жители желае смяна – освен на лицата, само че и на модела на ръководство. В същото време последователите на смяната са разграничени на няколко политически крила, които мъчно намират общ език между тях. Големият залог е ще успее ли разнородната съпротива да се сплоти към управническа стратегия за промяна на модела. Вероятността след изборите да изпаднем в дълготрайна политическа рецесия най-малко до края на годината по никакъв начин не е дребна.
Предизборната неразбория подсказва, че смяната в страната мъчно може да се случи без преструктуриране на гражданското общество, което да стартира да упражнява непрекъснат мощен напън върху партийно-политическата система. Това може да стане посредством основаването на необятно внушителен цивилен съвет. Той би трябвало да включва работодателските организации, синдикатите, браншови и неправителствени организации, креативен съюзи и други представителни групи на гражданското общество. В подобен формат доста по-лесно могат да се загърбят политическите и идеологическите разлики и да се откри единение по няколко общонационални цели.
Първата и най-важна задача на гражданския съвет е да създаде националната теория за развиването на страната през идващите десетилетия, да я наложи на политическите партии, които да я одобряват със съответните законови актове и по-късно да управлява нейното съблюдаване.
Върховенството на закона би трябвало да бъде съществена грижа на гражданския съвет в неговата непрекъсната активност. Той би трябвало да предлага за назначение някои обществени фигури, които са основни за демократичното развиване на страната. Такива са ръководителите на антикорупционните органи, шефовете на публичните медии.
Сегашните надзорни препоръки на редица институции, назначавани от изпълнителната власт, би трябвало да се заменят с публични препоръки, включващи представителите на тези, които са най-силно заинтригувани от вярното им действие. Такъв е казусът с Българската банка за развиване, която съществува с цел да подкрепя дребния и междинния бизнес. През последните години тя се трансформира в касичка за обслужване на шепа олигарси. Нейният контролен съвет би трябвало да бъде сменен от публичен съвет, в който влизат представители на браншовите организации на дребния и междинния бизнес и изтъкнати самостоятелни икономисти.
Гражданският напън е доста значим за избора на способени и национално виновни държавни управления през идващите години. Без това не можем да чакаме триумф на по този начин нужната ни политика на интензивен напредък и за превъзмогване на най-опасните спешни феномени в обществото.
Валентин Съйков
Основните моменти в публикацията са развити в детайли в книгата на Валентин Съйков „ 2050 година е съдбовно близо. Ще я има ли България и по-късно? “.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ