Като в лафа за пианиста, няма защо да стреляме по националите
България има народен селекционер по футбол, който може и да не е по усета на всекиго с изявите си пред медиите.
Той не споделя сладки приказки, не е "лаком " за внимание от камерите и микрофоните и няма готови речи - а това е толкоз типично за мнозина в спорта и футбола ни. Да не приказваме, че е класика и за управителните хора в коя ли не друга област от всекидневието ни да тичат сами при рояка кореспонденти, с цел да не изтърван да се изкажат.
Петър Хубчев не реже лентички, не се усмихва необятно и не дава обещание да смъкна звезди, да докара международни и европейски шампионати, да играем брилянтен футбол или да бием Бразилия.
Човекът е реалист. А суровата действителност е такава, че той няма по какъв начин да се усмихва изкуствено на нея. За разлика от други.
И когато Хубчев сподели след 1:1 с Черна гора в София, че не е неудовлетворен от резултата, това си е напълно типично негово изявление. Реализъм.
Докато вицепрезиденти и членове на Изпълкома с неразбираеми функционалности и мъждив принос за играта у нас, не стопират да приказват по какъв начин "трябва да се класираме " преди мач и "това ни е равнището " след него, треньорът ни най-малко споделя нещата с същинските им имена.
"Много неща ни липсват ", бе късото му умозаключение. Подобно бе и откакто малко не ни стигна да спечелим групата си в Лигата на нациите през есента.
Можем да си пишем колкото желаеме, че не е съществено да се спасяваш с късна и погрешно отсъдена дузпа вкъщи против Черна гора, само че в действителност това са празни приказки. Реално противникът ни има повече футболни причини, с цел да влезе в мача с вяра за победа.
Казано малко по-широко - до момента в който другите крачеха, прохождаха, тичаха или си подреждаха фитнеса, с цел да натрупат мускули в продължение на десетилетия, ние не сме мръднали от скамейката, на която опънахме крайници някъде в средата на 90-те.
Това е една от ония пейки в парка, на които някой драска жестоко с ножче. Пише "САЩ 94 ", както и "Парк де Пренс ". Някъде може да е драснато и едно "Емо Костадинов ". А, да - Стоичков взе "Златна топка ".
Толкова е от дълго време, че децата ни гледат с съмнение видеоклипове в интернет, с цел да се уверят, че не им разправяме врели-некипели. Оттогава сме си все там.
И не желаеме да вървим наникъде, тъй като на хората във футбола очевидно пейката си им харесва.
Имаме да вземем за пример процъфтяващо БФС с все по-внушителен бюджет, което е цялостно с предприемачи и кметове. Функционери.
То действително построи единствено една хубава база (за себе си и върха на пирамидата - националите) за 15 години ръководство. Преизбира се с единогласие, познато от едни други времена и конгреси. Значи всички са удовлетворени, какво единствено мрънкаме!
Имаме клубове, ръководени от най-богатите хора в страната, само че минали през банкрут поради съмнителните схеми, по които това се прави. На хартия банкрутира единствено ЦСКА, само че да не се лъжем - Берое, Ботев, Локо (Пд), а да не приказваме за Левски, в един или различен миг бяха на същия хал. Спасяваха ги по схеми, сливания, преливания, лицензионни подмени и така нататък
Други, като Пирин да вземем за пример, напряко си ги затриха и пробват да съществуват с възторг от общността към тях. А оттова е половината от състава на националния отбор и сега, в случай че се замислим.
Къде ти тук тактика, като приказваме за оцеляване? Собствениците се сменят (или назначават) през година-две, треньорите - през месец-два, а играчите на водещите ни тимове към този момент няма смисъл да ги научаваме и запомняме. Пускаш мач идната седмица и към този момент са други. Селекция след селекция.
Произвеждаме нула като спортно-техническо качество, макар че имаме доста гений на равнище деца и юноши. Защо ли?
Защото във времена на едни напълно разнообразни подрастващи, които модерният свят и всекидневие глезят и дърпат в други направления, нямаме фрагменти и условия за работа с тях. Не желаеме и не можем да ги възпитаме футболът да е техният приоритет. И оттова се минава към този момент към вторични и следващи фактори като подготовка, възстановяне, методика, треньорска работа.
На 14-15 година са отлични, а на 18, 20, 21 години, юношите ни към този момент не могат да бият никого. Резултатите ни в последното десетилетие са на равнището на Казахстан, Черна гора, Словения, а скоро ще се изравним и с прогресиращи футболни народи като Люксембург.
И там ни е мястото, откакто взехме решение, че на скамейката на Съединени американски щати 94 ни е комфортно.
Та за какво да подлагаме на критика националите, че са създали 1:1 с Черна гора? Елементарна футболна логичност.
В техния състав видяхме Филип Стойкович, който с Цървена звезда влезе в групите на Шампионската лига и там победи Ливърпул.
Игра Марко Вешович от Легия, първенец на Полша. Никола Вукчевич е халф на Леванте в Примера дивисион, а Марко Янкович преди 2 месеца мина в елитния италиански СПАЛ.
Мирко Иванич се опъваше на грандове през сезона с беларуския БАТЕ, който направи следващите си страхотни игри в Европа. Адам Марушич е титуляр в Лацио, който се бори за място в топ 4 на Серия А.
Всички 11 в стартовия им състав без Вукчевич са титуляри в клубните си отбори. На съществено или най-малко приблизително равнище в Европа, без да са звезди или да играят в грандове.
Всяка седмица упражняват или срещат в мач солидни съперници. Имат опит от мачове в Шампионската лига и Лига Европа този сезон. Нещо, с което не можем да се похвалим ние.
Ще кажете - "да, но са анонимници, не сме ги чували ". Това също е остаряла логичност от нашата камбанария. Тя можеше за последно да е годна, когато ги посрещахме с Бербатов от Юнайтед, Стилиян от Селтик и Мартин от Атлетико. Сега питайте черногорците какъв брой от нашите те са чували. Знаем си ги ние.
Това е, с което разполагаме. Мотивацията на българския тим не е под подозрение, играчите се пробваха и дадоха всичко, което могат. Така е към този момент 2 години при Хубчев, най-малко като конфигурация и себераздаване.
Но качеството, рутината, самочувствието от това да не ти пука против противника... То не идва по избор, а се натрупа от средата, в която всекидневно играеш и тренираш.
Има и положителни моменти. В отбора за мача с Черна гора бяха Валентин Антов от ЦСКА (18 г.) и Мартин Минчев от Черно море (17). Вторият дори влезе и за малко не донесе успеха с късен гол. Колкото по-бързо ги изнесем (извинявайте за думата, малко по-подходяща за търговски диалог, не за спортен) на открито, толкоз по-добре. Макар и тази система да не е потвърдено работеща, тъй като не е един и двама гении излязоха рано, а в този момент... Краев, Вутов - единствено два образеца.
Затова не стреляйте по националите. Малко като в лафа с пианиста е работата...
Да бъдем реалисти и да оценим какво имаме. А по-късно да уточняваме упованията си към един мач или една квалификационна акция.
Той не споделя сладки приказки, не е "лаком " за внимание от камерите и микрофоните и няма готови речи - а това е толкоз типично за мнозина в спорта и футбола ни. Да не приказваме, че е класика и за управителните хора в коя ли не друга област от всекидневието ни да тичат сами при рояка кореспонденти, с цел да не изтърван да се изкажат.
Петър Хубчев не реже лентички, не се усмихва необятно и не дава обещание да смъкна звезди, да докара международни и европейски шампионати, да играем брилянтен футбол или да бием Бразилия.
Човекът е реалист. А суровата действителност е такава, че той няма по какъв начин да се усмихва изкуствено на нея. За разлика от други.
И когато Хубчев сподели след 1:1 с Черна гора в София, че не е неудовлетворен от резултата, това си е напълно типично негово изявление. Реализъм.
Докато вицепрезиденти и членове на Изпълкома с неразбираеми функционалности и мъждив принос за играта у нас, не стопират да приказват по какъв начин "трябва да се класираме " преди мач и "това ни е равнището " след него, треньорът ни най-малко споделя нещата с същинските им имена.
"Много неща ни липсват ", бе късото му умозаключение. Подобно бе и откакто малко не ни стигна да спечелим групата си в Лигата на нациите през есента.
Можем да си пишем колкото желаеме, че не е съществено да се спасяваш с късна и погрешно отсъдена дузпа вкъщи против Черна гора, само че в действителност това са празни приказки. Реално противникът ни има повече футболни причини, с цел да влезе в мача с вяра за победа.
Казано малко по-широко - до момента в който другите крачеха, прохождаха, тичаха или си подреждаха фитнеса, с цел да натрупат мускули в продължение на десетилетия, ние не сме мръднали от скамейката, на която опънахме крайници някъде в средата на 90-те.
Това е една от ония пейки в парка, на които някой драска жестоко с ножче. Пише "САЩ 94 ", както и "Парк де Пренс ". Някъде може да е драснато и едно "Емо Костадинов ". А, да - Стоичков взе "Златна топка ".
Толкова е от дълго време, че децата ни гледат с съмнение видеоклипове в интернет, с цел да се уверят, че не им разправяме врели-некипели. Оттогава сме си все там.
И не желаеме да вървим наникъде, тъй като на хората във футбола очевидно пейката си им харесва.
Имаме да вземем за пример процъфтяващо БФС с все по-внушителен бюджет, което е цялостно с предприемачи и кметове. Функционери.
То действително построи единствено една хубава база (за себе си и върха на пирамидата - националите) за 15 години ръководство. Преизбира се с единогласие, познато от едни други времена и конгреси. Значи всички са удовлетворени, какво единствено мрънкаме!
Имаме клубове, ръководени от най-богатите хора в страната, само че минали през банкрут поради съмнителните схеми, по които това се прави. На хартия банкрутира единствено ЦСКА, само че да не се лъжем - Берое, Ботев, Локо (Пд), а да не приказваме за Левски, в един или различен миг бяха на същия хал. Спасяваха ги по схеми, сливания, преливания, лицензионни подмени и така нататък
Други, като Пирин да вземем за пример, напряко си ги затриха и пробват да съществуват с възторг от общността към тях. А оттова е половината от състава на националния отбор и сега, в случай че се замислим.
Къде ти тук тактика, като приказваме за оцеляване? Собствениците се сменят (или назначават) през година-две, треньорите - през месец-два, а играчите на водещите ни тимове към този момент няма смисъл да ги научаваме и запомняме. Пускаш мач идната седмица и към този момент са други. Селекция след селекция.
Произвеждаме нула като спортно-техническо качество, макар че имаме доста гений на равнище деца и юноши. Защо ли?
Защото във времена на едни напълно разнообразни подрастващи, които модерният свят и всекидневие глезят и дърпат в други направления, нямаме фрагменти и условия за работа с тях. Не желаеме и не можем да ги възпитаме футболът да е техният приоритет. И оттова се минава към този момент към вторични и следващи фактори като подготовка, възстановяне, методика, треньорска работа.
На 14-15 година са отлични, а на 18, 20, 21 години, юношите ни към този момент не могат да бият никого. Резултатите ни в последното десетилетие са на равнището на Казахстан, Черна гора, Словения, а скоро ще се изравним и с прогресиращи футболни народи като Люксембург.
И там ни е мястото, откакто взехме решение, че на скамейката на Съединени американски щати 94 ни е комфортно.
Та за какво да подлагаме на критика националите, че са създали 1:1 с Черна гора? Елементарна футболна логичност.
В техния състав видяхме Филип Стойкович, който с Цървена звезда влезе в групите на Шампионската лига и там победи Ливърпул.
Игра Марко Вешович от Легия, първенец на Полша. Никола Вукчевич е халф на Леванте в Примера дивисион, а Марко Янкович преди 2 месеца мина в елитния италиански СПАЛ.
Мирко Иванич се опъваше на грандове през сезона с беларуския БАТЕ, който направи следващите си страхотни игри в Европа. Адам Марушич е титуляр в Лацио, който се бори за място в топ 4 на Серия А.
Всички 11 в стартовия им състав без Вукчевич са титуляри в клубните си отбори. На съществено или най-малко приблизително равнище в Европа, без да са звезди или да играят в грандове.
Всяка седмица упражняват или срещат в мач солидни съперници. Имат опит от мачове в Шампионската лига и Лига Европа този сезон. Нещо, с което не можем да се похвалим ние.
Ще кажете - "да, но са анонимници, не сме ги чували ". Това също е остаряла логичност от нашата камбанария. Тя можеше за последно да е годна, когато ги посрещахме с Бербатов от Юнайтед, Стилиян от Селтик и Мартин от Атлетико. Сега питайте черногорците какъв брой от нашите те са чували. Знаем си ги ние.
Това е, с което разполагаме. Мотивацията на българския тим не е под подозрение, играчите се пробваха и дадоха всичко, което могат. Така е към този момент 2 години при Хубчев, най-малко като конфигурация и себераздаване.
Но качеството, рутината, самочувствието от това да не ти пука против противника... То не идва по избор, а се натрупа от средата, в която всекидневно играеш и тренираш.
Има и положителни моменти. В отбора за мача с Черна гора бяха Валентин Антов от ЦСКА (18 г.) и Мартин Минчев от Черно море (17). Вторият дори влезе и за малко не донесе успеха с късен гол. Колкото по-бързо ги изнесем (извинявайте за думата, малко по-подходяща за търговски диалог, не за спортен) на открито, толкоз по-добре. Макар и тази система да не е потвърдено работеща, тъй като не е един и двама гении излязоха рано, а в този момент... Краев, Вутов - единствено два образеца.
Затова не стреляйте по националите. Малко като в лафа с пианиста е работата...
Да бъдем реалисти и да оценим какво имаме. А по-късно да уточняваме упованията си към един мач или една квалификационна акция.
Източник: bnews.bg
КОМЕНТАРИ