Автор: Мартин Петрушев  Автор: Мартин Петрушев  Този пътепис трябваше да ...

Автор: Мартин Петрушев  Автор: Мартин Петрушев  Този пътепис трябваше да

Разходка в Москва и Санкт Петербург през септември 2019-а

Автор: Мартин Петрушев 
Автор: Мартин Петрушев 

Този пътепис трябваше да излезе в края на 2019-та година в списание „ АРТизанин “, само че списанието банкрутира. Бях предан на този текст и е доста евентуално повода толкоз дълго да не се сетя за написаното да е била нежеланието да си напомня мъчително отчаяние, което изпитах при банкрута на списанието. Сега, ровейки се из архивите на паметта, ненадейно се сетих за това пътешестване, изнамерих го и го прочетох с нов взор. Съвсем ясно си дадох сметка, че това е измежду последните документи за едно друго време, в което пандемията и войната към момента не бяха надвиснали над нас като конниците на апокалипсиса. Споделям с вас това едномесечно пътешестване в Русия тъкмо такова, каквото преди три години го изживях, написах и изпратих за издание. Оттогава този текст е зрял без моята интервенция. Приятно четене!
Следвайте " Гласове " в 
За да отсея основните моменти от това едномесечно пътешестване съм избрал формата на писателски дневник. Тя рамкира съответния ден и обобщава насъбрания културен и житейски опит. В речта си след връчването на Нобелова премия за литература огромният съветски стихотворец и есеист Йосиф Бродски споделя „ книгата се явява средство за напредване в пространството на опита със скоростта на прелистваната страница “. Ако в края на четенето може да съотнесете текста към този откъс, то той е постигнал задачата си. Да тръгваме.

05.09.2019г. Летим над изгрева. Розова палитра минава в оранжево. Облаците са изрязали хоризонта, както линията на морето изрязва небето. Лъчите хвърлят сянка под толкоз изострен ъгъл, че в гърба на седалката пред мен отчетливо виждам по какъв начин се обрисува профила на седналия до прозореца човек и миглите му примигват зад стъклата на очилата.

Мюнхенското летище
Прекачване в Мюнхен. Самолетът за Москва е съвсем празен – не повече от 15 души. От отсрещната страна майка кърми бебето си, а до мен е Поли. Тя е от Русия, само че поддържаме връзка на немски. В Москва влязохме в жилището на братовчедка й, където ще спим. Опитах се да приказвам на съветски, само че падежите ми са относително случайни на този стадий. Поне ме схваща. След къса отмора се пренесохме към аления площад, който се оказа в ремонт. Червена е не настилката, а опасващите го здания, измежду които военния музей, съветската черква и дългата алена стена на Кремъл. От две пиана долетя музика на Чайковски и Поли сподели, че по негово време Москва е била не доста по-голяма от село. Моите първи усещания от града бяха висок блок, до висок блок, до висок блок и по този начин до 12 милиона публично население.

Патриарший мост през нощта
Докато стигнем пешком до „ Патриаршы “ се стъмни. Дойдохме в този парк, тъй като тук се развива част от действието в „ Майстора и Маргарита “, а Анушка е прегазена на близката трамвайна линия. По средата има квадратно езеро, което заема по-голямата част от парка и събира като магнит отраженията на околните здания, дървета и улични лампи. До езерото се извисява монумент на Иван Крилов, а към него има дребни детайлни статуи, които показват сюжети от неговите басни.
Като се прибрахме ни посрещна вуйчото на Поли, който беше направил салата и ни връчи бутилка бяло вино. Никога не съм можел да пия, нито ми е харесвало, само че той наливаше непрестанно и от учтивост надигах чашката. Разказа ни, че всяка година в Москва откривали над 30 нови метростанции и че бюджета на града бил по-голям от този на цяла Украйна. Усетих, че се държа за стола, с цел да не падна. В Украйна били забранили да учат съветски. Тези информации доближиха до мен необичайно надиплени и с опашки във въздуха. Опитах да направя знак с глава на Поли, че би трябвало да лягаме, от което стола ми залитна и вуйчото ме задържа. Поне тя разбра какво целя и поехме към стаята. Едва уцелих леглото.
06.09.2019г. Събудих се в окаяно положение и твърдо решен да не демонстрирам повече сходни куртоазии. След мразовит душ, който трябваше да подейства като Алка Зелцер, се запътихме към изложба с името на Пушкин.  Пътьом разтварям няколко думи за московското метро. То има вътрешна и външна кръгова линия, които затварят централните елементи на града в два пръстена. През тях минава и се преплита гъста метропаяжина, която съумява да издържи върху себе си най-големия мегаполис в Европа. Общата дължина на линиите е близо 900 километра, което значи, че по права линия бихме могли да свържем Крим с Варна, а след това да стигнем и до София. 

Пушкински музей в Москва
Първото, което прикова погледа ми в галерията, бяха по този начин наречените фаюмски портрети, част от които съм виждал в Лувъра. Повечето от тях са открити в Либийската пустиня, където преди близо две хиляди години са били употребявани за погребални маски, прикрепени към мумията на съответния човек. Нещо като некролог за саркофаг в реалистична живопис. Най-впечатляващо е човешкото в погледа, с което тези съвременници на апостолите се взират в теб през толкоз пълен воал от време. На втория етаж гостуват импресионисти и пост-импресионисти от Ермитажа, като има също богата сбирка от синия срок на Пикасо, както и обособена зала с танцьорите на Матис. В останалите елементи си личеше, че изложбата е краткотрайна, по това какъв брой начесто бяха подредени картините. Десет картини на Гоген скупчени една до друга на две редици, могат да дадат визия за креативния му свят, само че не и да оставят въздух, с цел да се откроят и възприемат обособените съставни елементи на всяка от картините. В сбирката имаше образец и от най-възхитителната за мен серия от картини на Моне – тези на Руанската катедрала в разнообразни часове. В галерията Орсе в Париж има четири картини от тази серия и си припомням по какъв начин си представях придвижването на сянката сред едната и другата картина – пред мен в този момент беше една от свръзките.
За първи път видях репродукции на картини за слепи. До една картина с четири балерини на Дега имаше подложка, на която те изпъкваха като барелеф, с цел да могат слепите благодарение на пръстите си да придобият по-добра визия за изобразеното. Затворих очи и прокарах пръст по рамото на едната балерина, роклята, косата, вързана на опашка. Едва ли щях да схвана, в случай че не бях видял картината, тъй като нямам развитите сетива.

През 2016-а музеят " Пушкин " провежда галерия единствено от картини за незрящи хора
След музея се разходихме по протежението на реката и големите Московски простори се разгънаха пред нас като книга с 3D фигури. Особена безкрайност – отваря те дотам, че може да те натисне. 
07.09.2019г. На път за Третиковская. Най-голямото неспокойствие е, че ще забележим Репин онлайн и по какъв начин Иван Грозни убива сина си, само че залата с картини на Репин се оказа в реституция. А и кой знае по какъв начин щеше да ми повлияе – преди време един от посетителите не издържал на фанатичния взор на Иван Грозни и раздрал картината. Но най-малко видяхме оригиналите на най-известните портрети на Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски и Чехов. Златния век на съветската литература – едно от най-големите постижения на човешката цивилизация. Тези създатели не се побират в рамки и напълно свободно прекрачват портретите, с цел да се разходят пред погледите на слисаните гости, а след това ненадейно се разпръсват в букви, самопревеждат се и се разпиляват на елементи по библиотеките на света.
След галерията се изкатерихме нагоре през един парк, а под нас от огромен футболен стадион се носеха съветски песни и гласовете на невидимата за очите ни хилядоглава навалица, която припяваше възторжено. От там стигнахме до Московския университет – най-големият тук.

Московският държавен университет
Размерите на централния му корпус, надвишават по височина всяка постройка в София, за която мога да се сетя. От там се отправихме към жилището, с цел да си вземем куфарите и да се качим в нощния трен за Петербург, в който сме резервирали две кревати. По време на разходката ми направи усещане броят на празни паркове, в които можеш да седнеш на скамейка до някое езеро, с цел да си чуеш и подредиш мислите, до момента в който някъде подземен стотици хиляди хора бързат да се качат и прекачат на идващите през 40 секунди мотриси…
Взимаме куфарите и се спускаме по една от нишките на подземната паяжина, а на гарата влизаме в издължен спален вагон. Тясно е тъй като има доста хора, само че също по този начин е уютно и има масичка с две седалки, която се обръща и става на легло. Местата за спане са ситуирани на два етажа и на доста хора им е мъчно да се качат, тъй като няма стълба, а единствено едно издадено напред ходило. Възрастен и много цялостен мъж до мен се набра със сетни сили, залитна, само че съумя да се излегне с тяло върху леглото и да изпълзи напълно от горната страна. Преобразихме масата на легло за Поли, а аз се качих на втория етаж и преди да имам време да се начудя на комфортното легло, заспах. 
08.09.2019г. Към четири часа се разсъниха, поради възрастен мъж на моето равнище, който хъркаше като банциг. В мъждивата светлина забелязах по какъв начин замлъква за минута, а след това вдишва внезапно с насечени и бързи прихърквания и леко се размества. Това се повтаряше циклично и след редица безуспешни опити да сътворя ушни тапи от всевъзможни подръчни материали, се смъкнах от леглото. В тъмното се луташе хърбав контур, който стигна до мен и ме запита, дали имам нещо за пиянство. Вдигнах плещи и той се запъти към различен вагон, само че не след дълго се върна с чаша в ръка и ми направи знак да изляза с него отвън купето на ярко. Направих го и пред мен изплува миличък човек, без четири зъба. Разказа ми следното: на 34 години е и от 11 месеца работи като строител на вагон-ресторанти. Не се посвени да ми кажа, че е пияч и взима опиати, когато има, а гърлото му просто било пресъхнало от алкохол и станал за вода. Задържа ме опцията да си упражнявам съветския. Човекът ми предложи да пийна от чашата му, която се оказа с чай, и по незнайно какво невронно окончание до централния ми кортекс доближи мисълта за Хенри Милър и че той би го направил. Отпих. 
Слязохме в Петербург и ни взеха с кола. Минахме по Невски Проспект. След към час бяхме в жилището и за целия ден се разходихме единствено в квартала, тъй като Петербург имаше задоволително време да ни се разкрие.
09.09.2019г. Събудих се и незабавно се зарових в томовете на Чехов от библиотеката, като се надявах, че това ще ми помогне да поддържам връзка по-лесно със фамилията и хората, които не знаят британски и немски. И едвам тогава осъзнах – в Русия съм и мога да виждам Чехов в оригинал!

Невски Проспект, Санкт Петербург
Мисълта ме изстреля на самоход към билетния център на Невски Проспект, който бях мярнал през вчерашния ден. Поли беше на университет и съумях да ни купя билети за „ Чайка “ и „ Вишнева градина “ за идната седмица. Като излязох от касата ръцете ми трепереха и ми беше мъчно да осъзная какво се случва. 
- Пачему плачешь, различен? – човек с черна шапка беше отправил този въпрос право към мен.
Плача ли? Дори не бях разбрал… Защо в действителност?
тъй като е Чехов,
тъй като Чехов е света на индивида,
тъй като студът на Чехов е различен,
тъй като ще познавам думите, само че не и мълчанието,
тъй като ще очаквам тихият ангел да прелети в паузата,
тъй като е Чехов…
Показах му билетите. Мисля, че ме разбра.
По-късно вечерта Поли ме заведе до Маринския спектакъл, където довечера щели да дават „ Спящата Красавица “ по Чайковски и при съществуване тук-там, сме можели да си купим правостоящи билети за по 100 рубли – към три лв.. Имаше!

Маринския спектакъл
Качихме се на втори балкон, с цел да следим от там тези балерини и балетисти – виртуози и феи, които като че ли не стъпваха по сцената, а по разлетелите се от оркестъра във въздуха ноти. В първият от двата антракта една от разпоредителките ни придърпа и ни сподели две свободни места в ложите, от които да доизгледаме представлението. Поли не можеше да повярва, а аз не разбрах.
Оказа се, че тези места костват по над 10 000 рубли едното, а ние платихме 100 пъти по-малко. Облакътен на мекия червен парапет като в 100-годишен сън, следих събуждането, женитбата и празника. След представлението стъпвах по улицата, като че да са ми прикрепили за глезените крилцата на Хермес. Не знам по какъв начин не се спънах.
10.09.2019г. Днес следва да гледаме „ Чайка “ и денят ми мина във неспокойствие и препрочитане на пиесата на съветски. Четенето мина леко не поради особени знания по езика, а тъй като познавам текста доста добре и към момента имам в главата наизуст пасажи, които съм репетирал.
Представлението беше пробно и четиримата артисти на сцената представяха Заречная, Тригорин, Аркадина и Треплев. Беше употребен резултатът на отчуждението на Брехт, в резюме, това е способността на артиста да застане до облика, който показва, с цел да може да го разяснява. Коментарите бяха прокарани през рецензионни текстове, описващи първата премиера на „ Чайка “, когато пиесата е била пагубно освиркана. Тези рецензии, които влизаха сред дейностите, помагаха на актьорите да изразят отношението си към персонажите, като тук-там дисплеят се включваше и удвояваше в безмълвие коментара посредством лицето на съответния артист, без това да прераства в бездушна апаратура. Най-добре отработен беше прехода сред хладното и рационално отчуждение и отприщването на прочувствената памет, с която актьорите се завръщаха по кръвен път назад в облика. Експериментът, извършен от режисьора и актьорите, беше доста сполучлива симбиоза сред театъра на Брехт и този на Станиславски.
11.09.2019г. Чакаме, с цел да влезем в Ермитажа. В раницата на дамата пред нас има нещо сходно на нож, от което датчиците на видеозона стартират да пищят. Тя го изважда – ветрило. Стълбите ни водят до зала с пастелени картини на Дега, Тулуз-Лотрек и Пикасо. Серията от пастели на Дега, които навлизат в интимния свят на дамата, излязла от банята, попива се с забрадка или реше косата си, има значима роля за модернизма в художественото изкуство и е първият сходен опит, извършен с пастел.

Едгар Дега, " Жена, разресваща косата си ", Музей Ермита
Пикасо – майсторът на формите, подхваща тази техника, овладява я и я окубизява. И все отново картината на Дега, в която една жена е застанала с тил към нас и се сресва, остава за мен непостижим по деликатност и женственост пастел. Лявата ръка е повдигнала косата и я придържа, до момента в който дясната я сресва от тила нагоре с доброволно придвижване. Падналата на извивката на гърба сянка основава някаква недостижимост, до която даже светлината не е съумяла да се допре. Дано да не се обърне, тъй като е по-красива, когато не знае, че е следена. 
Обхождаме постепенно залите нататък, само че през тях ще минавам още веднъж. След като затвориха галерията се запътихме към бабата на Поли, с цел да вземем цигулката й и да опитвам Борш.
Ммм… самая хорошая… Суп!?
Супа на съветски е мъжки жанр и напълно ще се объркам. Боршът съставлява нарязано цвекло с подправки в бульона и пилешко месо. Цвеклото придава кисел нюанс и взривява с бомба от витамин Ц. След като ядох най-вкусната си чорба за последните 26 години (дано моята баба не разбере), се прибрахме, заспах и я сънувах (супата).
12.09.2019 година Пътуваме с рейс до Пушкино, което е по-близо до у нас от самия център на Петербург. Петер-бург. Градът носи името на създателя си, а „ бург “ идва от немски и значи палат, цитадела. В началото на 18-ти век Петър първи го основава по модел на Амстердам, където е учил и самичък дава доста хрумвания за инфраструктурата и развиването. Затова има и толкоз плавателни канали в сърцевината на града и постоянно е именуван „ Северната Венеция “.
Слязохме от рейса и навлязохме в „ Царское Село “.

Парк " Царское Село "
Тук има просторен парк с езера и обилна синьо-златна архитектура. В едно от езерата плува голям неестествен лебед, а в средата има остров с музикална зала, в която Поли ми сподели, че е свирила на цигулка. Разхождахме се в парка, до момента в който мракът не се стовари върху нас и с цел да се измъкнем от лабиринтите от градини се ориентирахме по блесналите в далечината златни куполи.
13.09.2019 година Ермитажът е нужен и в двата смисъла на думата. Първата зала, която посетих през днешния ден, имаше илюстрации от известни художници за първокласни издания на книги – всичките изненади за мен. Макс Ернст с илюстрации за Historie Naturalle и стихове на Жак Превер, Жорж Брак на „ Теогония “ на Хезиод, Пикасо на обичаните ми „ Метаморфози “ на Овидий, а Шагал на Библията. Какъв танц сред словото и визията единствено!
В огромната сбирка на галерията прекосяваме през цели зали, които показват творчеството на обособен художник. Започваме с Моне и минаваме към Сезан и Гоген. В една от залите с картини на Гоген си заобиколен от толкоз доста таитянки, че можеш да видиш по какъв начин с танцова стъпка прескачат от картина на картина. В една от залите са изложени седем от най-ключовите произведения на Ван Гог, които се вливат в теб с налудничавите си линии, до момента в който ги наблюдаваш – едно съвсем френетично размахване на четката, което основава неоспорима форма. За Аристотел в изкуството „ евентуалното невероятно е по задоволително, в сравнение с невероятното допустимо “. При Ван Гог обликът е неосъществим, само че убедителността, с която е сътворен го прави доста по-вероятен, в сравнение с би била една реалистична картина. Гледам растение и даже не съм сигурен дали е дърво или шубрак, само че то се огъва в непрекъснато придвижване, а контурите на наслоената багра изскачат от картината и нахлуват в разтърсеното ти зрително усещане. Далчев споделя, че „ Талантът има по-скоро природата на пристрастеностите и в случай че не е укротен от някаква дисциплинираност, то той безусловно ще изгори оногова, у който гори. “. Ван Гог е изгорен, само че кладата е обилна. 
14.09.2019г. Днес чух, че ще сглобяват долап и си предложих помощта. Отидохме до един завод, където ни връчиха такова количество тежки и продълговати кашони, че недоумявах за какъв долап става дума.
Урок по съветски за през днешния ден:
Молоток е чук.
Ящик е чекмедже.
Шкаф е дрешник.   
15.09.2019г. Внезапен мраз и дъжд. Въздухът е мокър и се впива в кожата с резци. Не се удивлявам, че след построяването на града, Петър Първи е починал от белодробно заболяване. 
Автобусът пълзи през задръстването и откашля черен пушек през ауспуха. Вътре в него е студено и задушно, а хората се оплакват гласно, че подобен неочакван мраз в никакъв случай не е идвал преди средата на октомври. Като войник на изкуството пътувам към Ермитажа, макар тежките полеви условия.
16.09.2019г. Събудих се с температура и ме натъпкаха с подозрителни съветски лекарства, които всички взимали при внезапно захлаждане. Прекарах по-голямата част от деня с донесени от България разкази на Борхес.
Вечерта се усещах много замаяно, само че имахме билети за „ Вишнева градина “ и трябваше да излезем. В рейса и метрото над 80% от хората си забърсваха зачервените носове с носни кърпички, а на входа на театъра ни посрещна новината за болен артист и че ще се играе „ Палата №6 “, вместо „ Вишнева градина “.
Зарадвах се. „ Палата №6 “ е една от най-силните повести, ориентирани против диктатурата на пошлостта и макар че има по-скоро трагичен темперамент, на сцената може да провокира откровен смях. Смятам, че Чехов е изпреварил времето си още като е нарекъл „ Чайка “ комедия, тъй като това обрисува парадокса в човешката драма. Един от най-отявлените абсурдисти Йожен Йонеско споделя, че „ Комичното като вътрешен глас на Абсурдното е доста по-отчайващо от трагичното. Комичното не ни предлага никакъв излаз. “
Декорът на постановката беше формиран от висящи от тавана кревати, на които лудите се изкатерваха, с цел да могат да легнат. Хората отвън лудницата бяха показани като доста по-луди от тези отвън нея, което е укрепване на заложен в творбата съставен елемент. В провинциалната неизбежност на Чеховия воин има нещо магнетично и неизказано. Нерядко неговият човек вижда едно ярко бъдеще след 200-300 години, само че в последна сметка не му остава нищо друго, с изключение на това да се помири със личното си съществуване и да си носи кръста.
17.09.2019г. Останах, с цел да се долекувам, а една жена, която правеше ремонт в прилежащата стая ми сподели, че в класа на щерка й от 36 деца през днешния ден били единствено девет, тъй като останалите са заболели. Никога не било толкоз студено през септември. Е, подобен ми бил шанса, помислих си и продължих с разказите на Борхес. Едва ли имаше вид за по-голямо странствуване.
18.09.2019г. Още не съм влизал в централната част на Ермитажа и като се почувствах по-добре се открих в мотрисата на метрото. Всеки път минавам през станцията, която преди няколко години беше взривена и бяха избити близо 50 души. Тази част на метрото е по-стара и задушна, а самите станции се намират зад огромни оранжеви порти, които се разтварят дружно с тези от мотрисите. Представям си, че при гърмеж хората не биха имали никакъв късмет да излязат и евентуално част от тях са се задушили.

Ермитаж
В централната част на Ермитажа има доста зали с ренесансова живопис и статуи, както и огромен златен паун под стъклен капак, който си разтваря опашката в избрани часове от деня. Вниманието ми най-силно приковаха две немски дърворезби от 16-ти век на Hans von Kolmer. Толкова са детайлни, че се вижда всяка вена, ребрата под кожата, косите и брадите. Шокира методът, по който отмахват кожата от тялото, като че ли е плат на дреха.
След като затвориха се разходихме до огромния бронзов монумент на Петър Първи „ Медны всадник “, на който Пушкин е посветил цяла поема. Наблизо беше и Исааковския събор, който се взираше напористо в нас с импозантните си контури. Понякога си мисля, че обект, който стотици хиляди хора са обемали с мисълта и погледа си, придобива своя лична идентичност. Колкото по-дълго следих Исаковския събор, толкоз по-силно ме обземаше възприятието, че очертанията му се разрастват.
19.09.2019г. В националната библиотека съм. Снимаха ме и ми желаеха паспорт, с цел да ми създадат карта. Оставих си раницата на дрешник и извадих книга и тетрадка от вътрешната страна.
- Не можете да внасяте книги.
- Моля? – помислих, че ми се е причуло.
- Книги – не!
Усетих се, че от известно време заставам с отворена уста и не отмествам.
- А тетрадката?
Не може. Прибрах ги и взех решение все отново да прегледам – нищо изключително. Вътре открих книга на Рабле на съветски и взех решение да я занеса на Поли, тъй като тя учи разбори на Фуко по негови творби.
- Не можете да изнасяте книги.
Разсмях се и побързах да се изнижа, като за задачата трябваше дълго да се претърсвам за някакъв билет, който ми дали първоначално. Тук ще споделя нещо, което от две седмици се натрупа в мен, само че замлъквам. Да, Русия е страна с блестящи постройки по централните булеварди, необятни простори и висока просвета. Културата в по-голямата си част е замръзнала във височината си и не търпи изключително осъвременяване, а популацията е оскъдно, поради големия показател на властово разстояние. В метрото има огромни станции с гравюри и мозайки от ситни камъчета подредени в картини и в случай че премахнеш хората, би могъл да си помислиш, че тук живеят единствено богаташи и благородници. Но до блестящите постройки постоянно пристъпват небогати и изгърбени от грижи хорица. Минах около една баба в метрото, която се беше облегнала на стената и дишаше тежко, сходно на ранено животно. Нито просеше пари, нито искаше помощ. А хората минаваха край нея без да виждат. Дали във всеки мегаполис е по този начин?
20.09.2019г. Петербург тече. Всички подсмърчат, а метрото е бяло от салфетки – всички са се предали на заболяването. Ермитаж.
21.09.2019г. Прогнозата вещае скорошно възстановяване на времето, а до тогава Ермитажът е избавление. Днес се върнах към страничната постройка, където след залите с импресионисти и пост-импресионисти имаше още веднъж богата сбирка от Пикасо, в която и монахините от синия му срок. Тук някъде беше и дамата със зелена шапка на немския експресионист Kees van Dongen.
22.09.2019г. Времето не се усъвършенства изключително, само че все отново стигнахме до Петерхоф. След входа те чакат стълби надолу, обградени от огромни златни скулптури, а по протежението на целия парк са разпръснати стотици фонтани с друга величина и форма. Има стъпаловидни фонтани, фонтани-пирамиди, фонтани-арки, както и фонтани със стълбове и скулптури. Паркът е ситуиран директно до залив и студеният вятър, който идва от водата е толкоз изострен, че част от водните струи се огъват и се разрушават отвън шадраваните. Залезът даде обещание още по-голям мраз и ни отпрати назад към тролея.
Докато пътувахме един от контрольорите истерично се разкрещя, а тролеят ненадейно наби спирачка и първосигнално си помислих, че са прегазили човек. На задната част на транспортното средство има стълба и две момчета се качили, с цел да си създадат фотография. Като извърнах глава, те към този момент тичаха. Контрольорът описа на всеослушание на стреснатите пасажери, че преди няколко години, момче се качило по сходен метод на трен, с цел да се снима, само че го блъснал толкоз мощен ток, че изгорен на място. Някъде бях чел, че селфито е по-опасно от акула, тъй като повече хора умират годишно в опит да се снимат сами, в сравнение с от праисторическия див звяр. Различни времена, разнообразни хищници.
23.09.2019г. Днес в Ермитажа прекарах дълго време пред Мадоната с младенеца на Леонардо Да Винчи. Интересно е, че площта на рамката е по-голяма от площта на самата картина. Бебето в ръцете й е малко плашещо, съвсем хипер-реалистично. Двата прозореца на заден проект, които ни отпращат към пасторален пейзаж наподобяват на очи, а лицето на девата е неясно като на труп. И макар това, до момента в който се взираш в картината, в теб се наслояват тишина и спокойнствие.
24.09.2019г. Реших, че е време да посетя съветския музей, само че ме посрещна табела с надпис, че вторник е почивен ден. В основната постройка на Ермитажа ми оставаше единствено сбирката с антично изкуство. До багажното се гмурнах в море от азиатци, които се стичаха на групи като приливи и отливи. Оставих си нещата и нетърпеливо се запътих към Египетската сбирка.
Под един от похлупаците имаше извадена от ковчега си мумия от седми век прочие Хр. Отчетливо се виждаше всичко – ребрата, фалангите на пръстите, сгъвката на лакътя. И всичко това в миналото е било в придвижване, зъбите са мелили храна, а на изпъкналите ключици евентуално са висели златни украшения, обкичени с нефрити и смарагди. 
Странно е като си дадеш сметка, че цялата египетска просвета е съществувала по-дълго от християнството. Всички тези статуи, плочи с рисунки, папируси с надписи и дребни идоли са дело на хора, обитавали на същата тази планета. Мой другар от Франция, египтолог, ми сподели, че до този миг при разкопки е разкрито не повече от 10 %, от това, което се допуска, че има да се разкрие. Всеки месец правели нови открития. Значи има хипотетична опция да се открие още доста египетска поезия, може би друга книга на мъртвите, а за какво не и някой пътепис до далечни земи или разказ?
 

Снимка с Мария Фьодоровна (сега прапрабаба на сина ми Марк)
25.09.2019г. Днес имах невероятната опция да се срещна с прабабата на Поли и да изслушам нейната история. По време на Втората международна война, когато тя е едвам на 11, нацистите разстрелват татко й и отвличат майка й, а тя оцелява и израства дружно с брат си и сестра си. По понятни аргументи не приключва учебно заведение и се занимава с тежък физически труд, с цел да може да преживее. След войната се реалокира в Петербург и не след дълго се среща с мъжа си – финландец. Когато той е разпределен в Египет, тя отива да живее с него там в границите на три години. Извади албум със фотоси и стартира да ни споделя за живота на хората там и всичко, което са видели, а очите й заблестяха. Показа фотоси на хора, които съществували в неистова беднотия в порутените от хилядолетията египетски постройки.
Мъжът й е умрял преди повече от 20-сет години и тя е останала сама. Сега е съвсем на 90, а преди седмица е пътувала до селото си и е събирала ябълки, с които ни почерпи, откакто щедро ни нагости с всевъзможни други ястия. Брат й и сестра й също са живи, като сестра й е на 93 и живее в Естония. Преди няколко години се видели за последно и не престават да се чуват по телефона, само че Мария Фьодоровна се съмнява, че ще се видят още веднъж. А каква мощ има в метода, по който приказва! Думи, закалени в твърдостта на съвсем цялостен век, изпълнен с тествания и компликации, които предават опит и ентусиазъм на идващите генерации.
26.09.2019г. След вчерашното прекарване останах в къщата, с цел да го оставя да се отпечата в мен и подхванах For whom the bell tolls на Хемингуей. Почти не излязох от стаята и я преполових, като най-накрая си дадох сметка къде блъскам на камък с този създател. Често си давам умишлено време и чета текстовете постепенно, с цел да вникна по-обстойно във всички елементи. С неговите романи не ми се получава, тъй като той написа доста динамично и постоянно зацикля в преповтарянето на една фраза, което прави текста по-труден за постепенно, в сравнение с за бързо четене. И все отново „ Старецът и Морето “ можеш да я четеш доста постепенно и не е инцидентно, че я дефинират като „ парченце самородно злато “ в творчеството му. 
27.09.2019г. Днес времето е относително топло и се разходихме в лятната резиденция на Петър Първи, където алеите са направени по този начин, че да се извиват като лабиринти. Преминахме на основните булеварди, а в 19:00 осветлението от постройките нагоре ненадейно лумна и улиците претърпяха цялостна трансформация за елементи от секундата. Петербург е в действителност превъзходен нощем.
28.09.2019г. Вали и Хемингуей. Прочетох книгата и се подписвам под думите си. Силната политическа позиция и времевия подтекст вкарват творбата в рубрика класика, където са и „ Фиеста “ и „ Сбогом на оръжията “ и даже този публицист да не ти подхожда, не може да се отхвърли, че голямото му стилистично въздействие върху англоезичната прозаичност и оттатък нея го вършат културен феномен.
29.09.2019г. Дъждът не престава, само че ние плануваме нощно пътешестване с транспортен съд по Нева, с цел да забележим по какъв начин се подвига моста над реката. Срещнахме се с една другарка на Поли – Алина, която работи в най-скъпия магазин на Невски Проспект – „ Купцов Елисеевых “  и ни заведе да го разгледаме.
 

Магазин Купцов Елисеевых
Като влязохме в магазина, от вътрешната страна се носеше музика от пиано и като се доближихме се оказа, че е механично. Странно е да наблюдаваш от близко самонатискащите се клавиши. Като във кино лентата на Михалков. Скоро пианото спря и от един от балконите се понесе музика онлайн. Около нас се издигаха кули от шоколад и най-различни по размерите си матрьошки, които при отваряне изненадващо променяха самоличността си. После Алина ни разведе из горния етаж, където имаше ресторант с разперили се над масите полюлей и покъщнина със позлатени обкови и кантове.
Понечих да опиша историята на магазина, само че към този момент е 23:30 и сме на палубата на кораба. От нея се слиза в съвременно купе разграничено в сепарета. Заплавахме през централните елементи на града по дребните, прилични на Амстердам канали, а колоните предизвестяват да не се изправяме, с цел да не ни обезглави някой мост. 
Редици от здания обкръжават канала от двете страни и хвърлят отражението си във водата, а корабът минава и го надипля. Скоро излязохме в необятната част на реката и зад нас един от мостовете ни окъпа в премигваща като брукатени точки светлина. Вляво от нас израсна Аврора – корабът, от който се е разнесъл първия изстрел на Октомврийската гражданска война, а от колоните гръмна съветска епична музика. После споделиха, че Аврора е станала знак на революцията и е останала тук на „ вечную стоянку “.
За петдесет минути вършим огромен кръг и стопираме тъкмо под огромния мост до Ермитажа. Двата бряга са натежали от хора по парапетите. Около нас има и други кораби, подредени в бойна редица, като че чакаме заповед за щурмуване. Точно в 12:30 въздухът се раздвижва и пътните платна се подвигат нагоре, а телефони и фотоапарати атакуват с истерично щракане туристическата атракция. Внезапно мъжът до мен падна на колене и предложи пръстен на дамата до себе си. Тя замръзна с отворена уста, а мостът зад нея продължи да се подвига. Скоро целият екипаж се взираше в нея, до момента в който тя не сподели „ да “. Последва съвсем нескрита всеобща въздишка и запристъпвах обратно, с цел да оставя повече въздух на момента. 
Мостът доближи своя пик, щракането се укроти, младоженците седнаха безмълвно на една скамейка, а корабът заплава наопаки.
30.09.2019г. В музея на съветското изкуство – Репин отново е в реституция, само че за отплата се срещнах от близко с творчеството на Левитан и Петров-Водкин. После гледахме „ Ревизор “, само че ученическите групи шумуляха, шушката, гледаха си в телефоните. На пет минути учителките шъткаха, само че последователно се надигаше нова вълна. За сметка на това на финала на представлението, учениците го обсипаха с толкоз бурни аплодисменти, като че ли се намираха на съревнование по надвикване. И по този начин – повлечен от овации и пътешестване с транспортен съд навлязох в октомври.
01.10.2019г. Последен ден в Петербург. Вятърът е толкоз мощен, че дърветата се огъват, а още зелените листа се понасят на ята във въздуха. Внезапни пориви обръщат част от клоните и зеленото трансформира нюанса си, като че ли прокарват ръка по килим и след това я връщат. Като излязохме на открито, вятърът понесе и нас и ни качи в спален вагон за Москва.
02.10.2019г. Отново Московското метро и чувството за онази хилядоглава ламя от стихотворението на Константин Павлов.
 

Метрото в Москва
Поли ме изпраща до летището.
Излитам. Прекачване във Виена на аероплан за София. Тук също вали. Не се движим, само че перките се въртят и образуват дребни водовъртежи в локвите под тях. Летя към у дома и към мен се носи българска тирада. Посягам към с писалка към тефтера си и поставям точка на пътеписа.
 
 
 
 
25 Окт 2022385024 Окт 202244415 Окт 2022219614 Окт 2022101510 Окт 2022151912 Sep 202222815КоментариНапиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани26 Окт 2022133719 Окт 202272408 Ное 202215224 Sep 20222543
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД

Източник: glasove.com



КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР


PromoMall.bg