Protothema: Ердоган и стратегическата грешка на Вашингтон
Атина. Мнозина се чудят по какъв начин ще се развият връзките на Турция на практика с всичките й прилежащи страни и какво в последна сметка желае да реализира турския президент Реджеп Таийп Ердоган. Общ фактор в всички противоречиви въпроси са сложните връзки сред Турция и Съединени американски щати, което повече не може да бъде отричано. Така че, по какъв начин счита Вашингтон да се оправи с този проблем, разсъждава в собствен авторски материал стратегическият анализатор и експерт по мениджмънт на спешни обстановки Панайотис Карампелас, препечатан от електронното издание на гръцкия вестник Prototema и показан без редакторска интервенция от организация „ Фокус “.
Истината е, че американо-турските връзки в никакъв случай не са толкоз неприятни. Но ще бъде наивно някой да чака... „ бракоразвод “ в скоро време, в случай че не стане нещо в действителност ненадейно. Причината е, че външната политика на Вашингтон е „ бюрократично страшилище “, в което другите институции застъпват функционалностите си, има голям брой комитети и подкомитети, тинк-танкове, групи за напън и лобиране – нещо всекидневно за една свръх-сила. Независимо от съществуващите разбирания, че това „ страшилище “ е гъвкаво за размерите си, е много мъчно въртящото се колело на американската външна политика да се завърти в напълно друга посока задоволително бързо.
Турция е фаворизиран съдружник на Съединени американски щати от десетилетия най-много поради размерите си, географската си позиция и специфичната характерност, която има като мюсюлманска страна – секуларността й. Именно по тази причина сегашните им обтегнати връзки към момента са надалеч от раздор. Но тъкмо тук се крие и казусът на Вашингтон, както и на всички съседи на Турция.
Вашингтон счита, че сегашната рецесия е просто следващият епизод на връзките с „ придирчив “ съдружник, който има наклонност към... пазарлъци от ориенталски вид. Те вършат стратегическа неточност като си мислят, че обстановката към момента е под надзор или още по-голямото подвеждане, че всичко е обратимо. Факторите в Съединени американски щати имат вяра, че един ден Ердоган няма да го има и на негово място ще пристигна по-умерен водач, който ще се заеме със задачата да възвърне влошените връзки сред Съединени американски щати и Турция до естественото им положение.
Но Ердоган не е нито Муамар Кадафи, нито Саддам Хюсеин. За разлика от тях той не гледа на сегашното или себе си недалновидно. Ердоган има по-мащабни проекти за Турция и за себе си. За разлика от тях, той постоянно се готви за утрешните провокации. Той е угрижен за това кой ще го наследи и за наследството си.
Турция има докторат в построяването на управническа система. Тя има ноу-хау. От гибелта на Мустафа Кемал Ататюрк изминаха 70 години и кемалисткият режим, до напълно скоро, властваше в страната. И това е тъкмо каквото желае Ердоган. Той желае да сътвори личен режим, в който той играе ролята на „ татко “, на новия „ Ататюрк “ (Баща на турците). Той цели прераждането една съвременна Османска империя, която още веднъж ще прегърне исляма, което опонира на кемализма и напразните американски фантазии за секуларна западно ориентира мюсюлманска страна, която би трябвало да бъде образец за ислямския свят. Всъщност, Ердоган просто не желае да стане новия Кемал; той желае да стане новия Султан. Следователно, неговите деликатни ходове след несполучливия държавен прелом през 2016 година – чистката във всички сфери на обществения живот и законодателните промени, целят материализацията точно на тази негова фантазия.
Но това даже не е най-лошото за американските аспирации. Най-лошото е, че турската съпротива, вместо да бъде рационална мощ против рисковия основен проект на Ердоган, го тласка към все по-екстремни позиции и се основава усещане, че всички там се борят за претенцията да са съдействали най-вече за възвръщането на изгубеното османско великолепие. Като образец може да се даде заявката на главната опозиционна партия, че незабавно щом пристигна на власт, тя ще „ възвърне “ някакви 18 острова от Гърция, за които (според тях) Ердоган не прави нищо.Друга опозиционна партия приказва за... 156 острова, които „ безсрамните “ гърци са „ окупирали “, а Ердоган толерира това и така нататък
И в случай че и това не е задоволително неприятно, самият турски народ, гласоподавателите, които ще гласоподават за идващия президент на Турция след Ердоган, от 10 години е изложен на невероятна безспирна и ежедневна анти-западна, анти-европейска, анти-американска, анти-гърцка, ислямистка и нео-османска фанатична агитация.
Имайки поради горепосочените обстоятелства, даже и в Турция да има сдържан политик (и той към момента не е в затворническа килия...), той надали ще посмее да опита нещо, а даже и да посмее, в сходна политическа и обществена среда на несъразмерна експанзия и нео-османски мечти, той просто ще се провали тотално.
Дори и някой да опита да вземе властта като в началото се придържа към сходна нападателна реторика, с цел да направи завой към по-умерени позиции в следствие, той е жертван на неуспех. Причината за това е елементарна. Ердоган направи тъкмо това, само че в противоположната посока. Той пристигна на власт като сдържан политик и в този момент всички виждаме фундаменталната смяна в него и това, че той се стреми да сътвори ислямистка и още по-агресивна Турция.
Все отново Ердоган имаше за собствен наставник Фетулах Гюлен и по този метод получи поддръжката му и мощния тил на организацията му, посредством която хората на Ердоган инфилтрираха всички сфери на страната и обществото: медиите, предприятията, въоръжените сили, правораздаването, обществената администрация, образованието, локалното ръководство и, несъмнено, джамиите. Гюлен беше отхвърлен чак, откакто бе изпълнена задачата да се изградят основите на това, което в следствие стана „ Ердоганизма “.
И кой може да се похвали с поддръжката на сходна организация, посредством която да насочи страната в по-умерена посока, изключително в атмосферата на боязън, която господства турското общество след несполучливия държавен прелом?
Докато някои хора в американската столица към този момент „ угояват телето “ в очакване на завръщането на... „ блудния наследник “ Ердоган, новият османски султан към този момент подписа контракти с Русия освен за придобиването на системи за противоракетна защита С-400, само че, още по притеснително, за построяването на първата турска атомна електроцентрала на стойност 20 милиарда $, което съставлява втората от четирите съществени стъпки, които са нужни на Турция, с цел да сътвори личен ударен нуклеарен капацитет.
Първата стъпка, основаването на балистични ракети с огромен обхват, към този момент е в доста напреднал етап. Втората е гореспоменатото изграждане на АЕЦ, а третата е обогатяването в нея на задоволително количество обеднен уран за основаване на нуклеарни бойни глави. Четвъртата и последна стъпка е слагането на тези нуклеарни бойни глави на балистични ракети.
Във Вашингтон и Тел Авив се опасяват от Иран, само че най-неприятната изненада за тях, най-вероятно, ще пристигна от напълно друго място.
В общи линии, това, което се случи е, че Съединени американски щати сътвориха „ страшилище “. Техният боязън „ да изгубят Турция “ ги докара до там да простят всеки грях на Турция, даже, когато той е осъществен непосредствено против американските ползи. Отказът на Турция през 2003-а да допусне армия на втора територия, с цел да се отвори втори фронт против Ирак от север е, може би, най-показателният образец.
Бавно, само че несъмнено, Съединени американски щати отгледаха турската надменност. Турция се разглези, до момента в който получаваше всички тези нездравословни сигнали и в последна сметка стигна до извода, че на процедура може да прави каквото си изиска без последици, тъй като постоянно в последна сметка ще й бъде простено.
Именно по тази причина Съединени американски щати би трябвало да осъзнаят, че Турция, която са познавали в миналото и Турция, за която са мечтали я няма и няма връщане обратно. Сега Турция организира личната си политика и не няма да се впише в областта на въздействие на която и да е велика мощ. Ердоган има вяра, че към този момент е водач на районна суперсила и се бори неговата страна да стане световен състезател. Турция няма аргументи или тласък да се връща в нечие „ стадо “ и да продължи да е оръдие в проектите на някоя велика мощ, в това число Съединени американски щати.
Кутията на Пандора е отворена и това, което излезе от нея, в никакъв случай няма да бъде върнато назад вътре...
Турция към този момент не е значим актив на Запада, а негова уязвимост. Колкото по-скоро факторите във Вашингтон схванат всичко това и колкото по-скоро те преминат към „ План Б “, стига към този момент да имат подобен, толкоз по-голям ще е шанса да се лимитират оптимално гостратегическите загуби на Съединени американски щати в този район и толкоз по-възможно ще е за всички нейни съседи да получат някаква форма на значима поддръжка против опасност, за която стои въпросът единствено „ по кое време “ ще се прояви.
Превод и редакция: Иван Христов
Истината е, че американо-турските връзки в никакъв случай не са толкоз неприятни. Но ще бъде наивно някой да чака... „ бракоразвод “ в скоро време, в случай че не стане нещо в действителност ненадейно. Причината е, че външната политика на Вашингтон е „ бюрократично страшилище “, в което другите институции застъпват функционалностите си, има голям брой комитети и подкомитети, тинк-танкове, групи за напън и лобиране – нещо всекидневно за една свръх-сила. Независимо от съществуващите разбирания, че това „ страшилище “ е гъвкаво за размерите си, е много мъчно въртящото се колело на американската външна политика да се завърти в напълно друга посока задоволително бързо.
Турция е фаворизиран съдружник на Съединени американски щати от десетилетия най-много поради размерите си, географската си позиция и специфичната характерност, която има като мюсюлманска страна – секуларността й. Именно по тази причина сегашните им обтегнати връзки към момента са надалеч от раздор. Но тъкмо тук се крие и казусът на Вашингтон, както и на всички съседи на Турция.
Вашингтон счита, че сегашната рецесия е просто следващият епизод на връзките с „ придирчив “ съдружник, който има наклонност към... пазарлъци от ориенталски вид. Те вършат стратегическа неточност като си мислят, че обстановката към момента е под надзор или още по-голямото подвеждане, че всичко е обратимо. Факторите в Съединени американски щати имат вяра, че един ден Ердоган няма да го има и на негово място ще пристигна по-умерен водач, който ще се заеме със задачата да възвърне влошените връзки сред Съединени американски щати и Турция до естественото им положение.
Но Ердоган не е нито Муамар Кадафи, нито Саддам Хюсеин. За разлика от тях той не гледа на сегашното или себе си недалновидно. Ердоган има по-мащабни проекти за Турция и за себе си. За разлика от тях, той постоянно се готви за утрешните провокации. Той е угрижен за това кой ще го наследи и за наследството си.
Турция има докторат в построяването на управническа система. Тя има ноу-хау. От гибелта на Мустафа Кемал Ататюрк изминаха 70 години и кемалисткият режим, до напълно скоро, властваше в страната. И това е тъкмо каквото желае Ердоган. Той желае да сътвори личен режим, в който той играе ролята на „ татко “, на новия „ Ататюрк “ (Баща на турците). Той цели прераждането една съвременна Османска империя, която още веднъж ще прегърне исляма, което опонира на кемализма и напразните американски фантазии за секуларна западно ориентира мюсюлманска страна, която би трябвало да бъде образец за ислямския свят. Всъщност, Ердоган просто не желае да стане новия Кемал; той желае да стане новия Султан. Следователно, неговите деликатни ходове след несполучливия държавен прелом през 2016 година – чистката във всички сфери на обществения живот и законодателните промени, целят материализацията точно на тази негова фантазия.
Но това даже не е най-лошото за американските аспирации. Най-лошото е, че турската съпротива, вместо да бъде рационална мощ против рисковия основен проект на Ердоган, го тласка към все по-екстремни позиции и се основава усещане, че всички там се борят за претенцията да са съдействали най-вече за възвръщането на изгубеното османско великолепие. Като образец може да се даде заявката на главната опозиционна партия, че незабавно щом пристигна на власт, тя ще „ възвърне “ някакви 18 острова от Гърция, за които (според тях) Ердоган не прави нищо.Друга опозиционна партия приказва за... 156 острова, които „ безсрамните “ гърци са „ окупирали “, а Ердоган толерира това и така нататък
И в случай че и това не е задоволително неприятно, самият турски народ, гласоподавателите, които ще гласоподават за идващия президент на Турция след Ердоган, от 10 години е изложен на невероятна безспирна и ежедневна анти-западна, анти-европейска, анти-американска, анти-гърцка, ислямистка и нео-османска фанатична агитация.
Имайки поради горепосочените обстоятелства, даже и в Турция да има сдържан политик (и той към момента не е в затворническа килия...), той надали ще посмее да опита нещо, а даже и да посмее, в сходна политическа и обществена среда на несъразмерна експанзия и нео-османски мечти, той просто ще се провали тотално.
Дори и някой да опита да вземе властта като в началото се придържа към сходна нападателна реторика, с цел да направи завой към по-умерени позиции в следствие, той е жертван на неуспех. Причината за това е елементарна. Ердоган направи тъкмо това, само че в противоположната посока. Той пристигна на власт като сдържан политик и в този момент всички виждаме фундаменталната смяна в него и това, че той се стреми да сътвори ислямистка и още по-агресивна Турция.
Все отново Ердоган имаше за собствен наставник Фетулах Гюлен и по този метод получи поддръжката му и мощния тил на организацията му, посредством която хората на Ердоган инфилтрираха всички сфери на страната и обществото: медиите, предприятията, въоръжените сили, правораздаването, обществената администрация, образованието, локалното ръководство и, несъмнено, джамиите. Гюлен беше отхвърлен чак, откакто бе изпълнена задачата да се изградят основите на това, което в следствие стана „ Ердоганизма “.
И кой може да се похвали с поддръжката на сходна организация, посредством която да насочи страната в по-умерена посока, изключително в атмосферата на боязън, която господства турското общество след несполучливия държавен прелом?
Докато някои хора в американската столица към този момент „ угояват телето “ в очакване на завръщането на... „ блудния наследник “ Ердоган, новият османски султан към този момент подписа контракти с Русия освен за придобиването на системи за противоракетна защита С-400, само че, още по притеснително, за построяването на първата турска атомна електроцентрала на стойност 20 милиарда $, което съставлява втората от четирите съществени стъпки, които са нужни на Турция, с цел да сътвори личен ударен нуклеарен капацитет.
Първата стъпка, основаването на балистични ракети с огромен обхват, към този момент е в доста напреднал етап. Втората е гореспоменатото изграждане на АЕЦ, а третата е обогатяването в нея на задоволително количество обеднен уран за основаване на нуклеарни бойни глави. Четвъртата и последна стъпка е слагането на тези нуклеарни бойни глави на балистични ракети.
Във Вашингтон и Тел Авив се опасяват от Иран, само че най-неприятната изненада за тях, най-вероятно, ще пристигна от напълно друго място.
В общи линии, това, което се случи е, че Съединени американски щати сътвориха „ страшилище “. Техният боязън „ да изгубят Турция “ ги докара до там да простят всеки грях на Турция, даже, когато той е осъществен непосредствено против американските ползи. Отказът на Турция през 2003-а да допусне армия на втора територия, с цел да се отвори втори фронт против Ирак от север е, може би, най-показателният образец.
Бавно, само че несъмнено, Съединени американски щати отгледаха турската надменност. Турция се разглези, до момента в който получаваше всички тези нездравословни сигнали и в последна сметка стигна до извода, че на процедура може да прави каквото си изиска без последици, тъй като постоянно в последна сметка ще й бъде простено.
Именно по тази причина Съединени американски щати би трябвало да осъзнаят, че Турция, която са познавали в миналото и Турция, за която са мечтали я няма и няма връщане обратно. Сега Турция организира личната си политика и не няма да се впише в областта на въздействие на която и да е велика мощ. Ердоган има вяра, че към този момент е водач на районна суперсила и се бори неговата страна да стане световен състезател. Турция няма аргументи или тласък да се връща в нечие „ стадо “ и да продължи да е оръдие в проектите на някоя велика мощ, в това число Съединени американски щати.
Кутията на Пандора е отворена и това, което излезе от нея, в никакъв случай няма да бъде върнато назад вътре...
Турция към този момент не е значим актив на Запада, а негова уязвимост. Колкото по-скоро факторите във Вашингтон схванат всичко това и колкото по-скоро те преминат към „ План Б “, стига към този момент да имат подобен, толкоз по-голям ще е шанса да се лимитират оптимално гостратегическите загуби на Съединени американски щати в този район и толкоз по-възможно ще е за всички нейни съседи да получат някаква форма на значима поддръжка против опасност, за която стои въпросът единствено „ по кое време “ ще се прояви.
Превод и редакция: Иван Христов
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ