Великите европейци - Анджей Вайда, втора част
Анджей Вайда приключва филмовото учебно заведение през 1954 и в идващите четири години прави популярните си три военни кино лентата – „ Поколение ”, „ Канал ” и „ Пепел и диаманти ”. Това е времето след гибелта на Сталин, в Полша хватката на комунистите стартира леко да отслабва, тъй че през обектива Вайда търси непоказвани до момента тематики от войната.
В първия филм, „ Поколение ”, той още заплаща прочут налог на системата - показва хората от комунистическата Армия Людова по-морални и чисти, спрямо тези от Армия Крайова. Всъщност, дейностите на тези две полски армии са нееднозначни, а и комплицирано преплетени, доколкото от време на време те се сблъскват, от време на време сътрудничат. Армия Крайова се основава скоро след окупацията от Германия и Съюз на съветските социалистически републики през 1939, обвързвана е с полското държавно управление в заточение и се бори за национална самостоятелност. През 1944 тя наброява над 350 000 души. Нейното битие обаче по никакъв начин не е по усета на Сталин, който се кани да отхапе допустимо най-голямо парче от следвоенна Европа. И през 1944 полските комунисти, подтиквани от Москва, вършат Армия Людова. Макар да има едвам десетина хиляди души, след войната тя е главен инструмент за налагане на руския комунистически режим в Полша.
Така че Вайда получава известни рецензии за построяването на облиците в „ Поколение ”, само че – значими са детайлите, както споделят бранителите му. И са прави – уменията на Вайда да построява облика, усета му за подробност, са изумителни и кинематографичният му метод е реформаторски. В идващите два кино лентата той го развива и слага основите на „ полската кино школа ”, в която, съгласно критиците, „ се води спор за националната традиция на мъченичеството и сантименталния подвиг ”. Доста „ по-смел ”, както се споделяше в тези времена, е вторият филм „ Канал ”, а третият – „ Пепел и елмаз ” напряко провокира управляващите. Героят в него е юноша от Армия Крайова, който след войната, в разгара на сталинския гнет, убива локален комунистически функционер. Дотогава тематиката е табу. На всичкото от горната страна – в основната роля е Збигнев Цибулски, харизматичното изобретение на Вайда, именуван „ полския Джеймс Дийн ”. В края на кино лентата героят му е убит, а тялото пада върху купчина отпадък. Диамантът е прикрит в пепелта – какво по-символично обръщение?
Пепел и диаманти -
Военната трилогия на Анджей Вайда и изключително „ Пепел и диаманти ”, който е награден на кинофестивала във Венеция, го вършат прочут, само че не му носят същинска креативна независимост. В идващите години той се отдава на постоянно срещаното тогава занятие – да споделя истината, като заобикаля цензурата, в това число посредством екранизации на класика. И, знаете ли какво, цензорите или се вършат на разсеяни полуидиоти, или са същински цялостни идиоти. Те из/пускат от желязната си хватка „ Пепелища ” по Жеромски, „ Обетована земя ” по Реймонд и „ Сватба ” на Виспянски – все филми, които не просто държат жив полския дух, само че и съдържат директни апели за опозиция. В „ Обетована земя ” да вземем за пример, филм от 1965, чиито сюжет е обвързван с развиването на капитализма в Полша през 19 век, сцената с разстрела на служащите непосредствено препраща към същата сцена, разиграла се обаче единствено три години по-рано, когато по заповед на Хрушчов са разстреляни протестиращи служащи в Съюз на съветските социалистически републики.
А аз персонално пък в никакъв случай няма да не помни шока, който претърпях още като гимназист, някъде през 75-та или 76-та, до момента в който гледах „ Сватба ”. В тази история поет-дворянин се дами за селянка и гостите от двете страни, които другояче нямат общ език, се веселят дружно. Градусът пораства и се появяват призраци от полското минало, един от които носи на заспалите към този момент посетители златен рог. Той би трябвало да ги разсъни, с цел да се борят селяни и дворяни дружно за свободата си. Когато гостите в действителност се разсънват обаче, никакъв рог няма, тъй че летаргичният обществен сън продължава. Хайде, де, да създадем нещо! – това подстрекателство на Вайда тогава ме раздруса. Лошото е, че не знаех какво би трябвало да се направи и по какъв начин. Или не беше неприятно, а положително бе това неведение - другояче нямаше през днешния ден да ви представям филмите и концепциите на великия полски режисьор. В края на краищата, цензурата в България може и да беше пъклен тъпа, та да пусне „ Сватба ”, само че, за разлика от Полша, комунистическата власт тук в действителност не прощаваше каквито и да било пориви към независимост.
Балада за Янек Вишневски
През 70-те години в Полша духът на опозиция се ускорява. Студентски безредици през 68-ма, работен стачки и улични конфликти с полицията при започване на 70-те, при които протестиращите служащи са безмилостно разстреляни, всичко това основава особена атмосфера, атмосфера, в която в случай че мълчиш, значи не казваш истината. А Вайда не е от безмълвните. През 1977 той показва популярния си филм „ Човекът от мрамор ”, чиито сюжет и съществени герои са изтъкани тъкмо от неподчинение и блян към истината.
В началото на 50-те Матеуш Биркут слага някакъв строителен връх и става стахановец – властта му прави мраморен монумент, портретите му висят в учебни заведения и публични заведения, снима се документален филм за него. При опит да сложи нов връх обаче някой му подава нажежена тухла и той се изгаря. Властта стартира следствие, упреква най-хубавия му другар и го праща в лагер. В опит да отбрани приятеля си, Биркут стачкува и си навлича беди – паметникът му е махнат, портретите свалени, жена му го напуща, тъй като е станал „ национален зложелател ”, а по-късно и самичък той изчезва. 25 години по-късно по следите му потегля млада режисьорка, която снима документален филм за дипломната си работа. Тя се среща със сина на Биркут и, макар съпротивата от всички страни, отива оптимално надалеч в откриване на истината, нищо, че най-после филмът е спрян и всичко още веднъж потъва в безмълвие. Така разказан, сюжетът е плосък, само че филмът не е, разтърсващ е. А на всичкото от горната страна, както постоянно се оказва, действителността е по-изумителна от най-развинтеното въображение.
В края на 80-те в Полша поражда „ Солидарност ”, това поставя началото на края както на Съюз на съветските социалистически републики, по този начин и на комунистическата система въобще, въпреки че тогава, първоначално, никой не знае какво ще стане 10 години по-късно. Вайда освен става част от „ Солидарност ”, само че и незабавно захваща продължение на кино лентата, което се споделя „ Човекът от желязо ”. В този филм Агниешка е женена за сина на Биркут, който пък е един от основните уредници на стачката в Гданск, родила „ Солидарност ”. През камерата на Вайда, както ясно се вижда, историята стартира да приказва с нови думи и да се движи не в кръга, в който се пробваха да я вкарат комунистите, а във възходяща серпантина. Самият Вайда обаче доста бърза да направи кино лентата, тъй като знае, че в случай че се забави, ще бъде спрян – или руснаците ще окупират отново Полша, или полските комунисти ще вкарат военно състояние. Става второто и, защото не желае да се раздели с преди малко откритата независимост, Анджей Вайда се разделя краткотрайно с родината и отива да снима във Франция и Германия.
Джейн Фонда с Оскар за Вайда, 1.25
Превод : „ След пет десетилетия и над 40 кино лентата, Анджей Вайда доста интелигентно и сензитивно продължава да изследва прекосяването на индивида през хаоса на историята ” – това споделя Джейн Фонда през 2000 година в Лос Анжелис, преди да връчи на Вайда премията Оскар за изцяло творчество. Тогава Полша към този момент в действителност е свободна страна, а Анджей Вайда е на 74. Но в случай че някой е решил, че с този Оскар и напредналата възраст нещата стопират, надълбоко бърка.
През 2007 Вайда прави един от своите късни шедьоври – „ Катин ”, игрален филм за следващата покруса, породена на полския народ от съветските окупатори. Самият режисьор споделя за него: ”Не го желаех, само че трябваше да го направя! ” - и го дефинира като „ гледка на полската орис ”, нещо, в което не съумява да се трансформира по-ранния му документален филм на същата тематика. Това е разбираемо обаче, тъй като първият „ Катин ” е сниман през 1991, когато към момента има големи ограничавания на достъпа до документи и очевидци. Но следват още изненади. През 2013 се появява филмът „ Валенса – индивидът на вярата ”, нещо като трета част от поредицата за мраморния и стоманения човек. Актьорът Робърт Вишкиевич, който в тази ситуация играе ролята на Валенса, признава в изявление за „ Ню Йорк Таймс ”, че му е било пъклен мъчно: „ Това е сериозен напън – да играеш ролята на една легенда, във филм, режисиран от друга легенда ”. Така си е, Анджей Вайда се трансформира в действителност в жива легенда на полското и европейското кино. Той доживя 90 години и 7 месеца и безусловно в последните си дни приключи „ Послеобрази ” – филм за авангардния художник Владислав Стржемински, който не приема социалистическия натурализъм и е погубен от Системата.
Сам Вайда май си отиде от този свят с известна мъка, само че не тъй като не е извършил задачата си, а тъй като вярата му не се сбъдна, като сподели: „ Цялата си младост изживях с вярата, че светът може да стане по-добър. Киното, изкуството на 20 век, трябваше най-успешно да помогне в това дело. Вярвахме, че хората от разнообразни раси и континенти, опознавайки се посредством филмите, ще станат другари и сюзници. Но светът е тежко болен и даже да му даваме като на дете нови и нови играчки, те няма да го излекуват. Вечер в кината се прожектират нови филми, само че към този момент я няма вярата, че с помощта на тях светът ще разбере грешките си и ще откри нов път към щастието ”. Нали знаете какво значат тези думи? Нещо горчиво, нещо като: „ Моята задача още не е завършена, а вие към този момент сте я не запомнили! ”
Катин, Мотив
В първия филм, „ Поколение ”, той още заплаща прочут налог на системата - показва хората от комунистическата Армия Людова по-морални и чисти, спрямо тези от Армия Крайова. Всъщност, дейностите на тези две полски армии са нееднозначни, а и комплицирано преплетени, доколкото от време на време те се сблъскват, от време на време сътрудничат. Армия Крайова се основава скоро след окупацията от Германия и Съюз на съветските социалистически републики през 1939, обвързвана е с полското държавно управление в заточение и се бори за национална самостоятелност. През 1944 тя наброява над 350 000 души. Нейното битие обаче по никакъв начин не е по усета на Сталин, който се кани да отхапе допустимо най-голямо парче от следвоенна Европа. И през 1944 полските комунисти, подтиквани от Москва, вършат Армия Людова. Макар да има едвам десетина хиляди души, след войната тя е главен инструмент за налагане на руския комунистически режим в Полша.
Така че Вайда получава известни рецензии за построяването на облиците в „ Поколение ”, само че – значими са детайлите, както споделят бранителите му. И са прави – уменията на Вайда да построява облика, усета му за подробност, са изумителни и кинематографичният му метод е реформаторски. В идващите два кино лентата той го развива и слага основите на „ полската кино школа ”, в която, съгласно критиците, „ се води спор за националната традиция на мъченичеството и сантименталния подвиг ”. Доста „ по-смел ”, както се споделяше в тези времена, е вторият филм „ Канал ”, а третият – „ Пепел и елмаз ” напряко провокира управляващите. Героят в него е юноша от Армия Крайова, който след войната, в разгара на сталинския гнет, убива локален комунистически функционер. Дотогава тематиката е табу. На всичкото от горната страна – в основната роля е Збигнев Цибулски, харизматичното изобретение на Вайда, именуван „ полския Джеймс Дийн ”. В края на кино лентата героят му е убит, а тялото пада върху купчина отпадък. Диамантът е прикрит в пепелта – какво по-символично обръщение?
Пепел и диаманти -
Военната трилогия на Анджей Вайда и изключително „ Пепел и диаманти ”, който е награден на кинофестивала във Венеция, го вършат прочут, само че не му носят същинска креативна независимост. В идващите години той се отдава на постоянно срещаното тогава занятие – да споделя истината, като заобикаля цензурата, в това число посредством екранизации на класика. И, знаете ли какво, цензорите или се вършат на разсеяни полуидиоти, или са същински цялостни идиоти. Те из/пускат от желязната си хватка „ Пепелища ” по Жеромски, „ Обетована земя ” по Реймонд и „ Сватба ” на Виспянски – все филми, които не просто държат жив полския дух, само че и съдържат директни апели за опозиция. В „ Обетована земя ” да вземем за пример, филм от 1965, чиито сюжет е обвързван с развиването на капитализма в Полша през 19 век, сцената с разстрела на служащите непосредствено препраща към същата сцена, разиграла се обаче единствено три години по-рано, когато по заповед на Хрушчов са разстреляни протестиращи служащи в Съюз на съветските социалистически републики.
А аз персонално пък в никакъв случай няма да не помни шока, който претърпях още като гимназист, някъде през 75-та или 76-та, до момента в който гледах „ Сватба ”. В тази история поет-дворянин се дами за селянка и гостите от двете страни, които другояче нямат общ език, се веселят дружно. Градусът пораства и се появяват призраци от полското минало, един от които носи на заспалите към този момент посетители златен рог. Той би трябвало да ги разсъни, с цел да се борят селяни и дворяни дружно за свободата си. Когато гостите в действителност се разсънват обаче, никакъв рог няма, тъй че летаргичният обществен сън продължава. Хайде, де, да създадем нещо! – това подстрекателство на Вайда тогава ме раздруса. Лошото е, че не знаех какво би трябвало да се направи и по какъв начин. Или не беше неприятно, а положително бе това неведение - другояче нямаше през днешния ден да ви представям филмите и концепциите на великия полски режисьор. В края на краищата, цензурата в България може и да беше пъклен тъпа, та да пусне „ Сватба ”, само че, за разлика от Полша, комунистическата власт тук в действителност не прощаваше каквито и да било пориви към независимост.
Балада за Янек Вишневски
През 70-те години в Полша духът на опозиция се ускорява. Студентски безредици през 68-ма, работен стачки и улични конфликти с полицията при започване на 70-те, при които протестиращите служащи са безмилостно разстреляни, всичко това основава особена атмосфера, атмосфера, в която в случай че мълчиш, значи не казваш истината. А Вайда не е от безмълвните. През 1977 той показва популярния си филм „ Човекът от мрамор ”, чиито сюжет и съществени герои са изтъкани тъкмо от неподчинение и блян към истината.
В началото на 50-те Матеуш Биркут слага някакъв строителен връх и става стахановец – властта му прави мраморен монумент, портретите му висят в учебни заведения и публични заведения, снима се документален филм за него. При опит да сложи нов връх обаче някой му подава нажежена тухла и той се изгаря. Властта стартира следствие, упреква най-хубавия му другар и го праща в лагер. В опит да отбрани приятеля си, Биркут стачкува и си навлича беди – паметникът му е махнат, портретите свалени, жена му го напуща, тъй като е станал „ национален зложелател ”, а по-късно и самичък той изчезва. 25 години по-късно по следите му потегля млада режисьорка, която снима документален филм за дипломната си работа. Тя се среща със сина на Биркут и, макар съпротивата от всички страни, отива оптимално надалеч в откриване на истината, нищо, че най-после филмът е спрян и всичко още веднъж потъва в безмълвие. Така разказан, сюжетът е плосък, само че филмът не е, разтърсващ е. А на всичкото от горната страна, както постоянно се оказва, действителността е по-изумителна от най-развинтеното въображение.
В края на 80-те в Полша поражда „ Солидарност ”, това поставя началото на края както на Съюз на съветските социалистически републики, по този начин и на комунистическата система въобще, въпреки че тогава, първоначално, никой не знае какво ще стане 10 години по-късно. Вайда освен става част от „ Солидарност ”, само че и незабавно захваща продължение на кино лентата, което се споделя „ Човекът от желязо ”. В този филм Агниешка е женена за сина на Биркут, който пък е един от основните уредници на стачката в Гданск, родила „ Солидарност ”. През камерата на Вайда, както ясно се вижда, историята стартира да приказва с нови думи и да се движи не в кръга, в който се пробваха да я вкарат комунистите, а във възходяща серпантина. Самият Вайда обаче доста бърза да направи кино лентата, тъй като знае, че в случай че се забави, ще бъде спрян – или руснаците ще окупират отново Полша, или полските комунисти ще вкарат военно състояние. Става второто и, защото не желае да се раздели с преди малко откритата независимост, Анджей Вайда се разделя краткотрайно с родината и отива да снима във Франция и Германия.
Джейн Фонда с Оскар за Вайда, 1.25
Превод : „ След пет десетилетия и над 40 кино лентата, Анджей Вайда доста интелигентно и сензитивно продължава да изследва прекосяването на индивида през хаоса на историята ” – това споделя Джейн Фонда през 2000 година в Лос Анжелис, преди да връчи на Вайда премията Оскар за изцяло творчество. Тогава Полша към този момент в действителност е свободна страна, а Анджей Вайда е на 74. Но в случай че някой е решил, че с този Оскар и напредналата възраст нещата стопират, надълбоко бърка.
През 2007 Вайда прави един от своите късни шедьоври – „ Катин ”, игрален филм за следващата покруса, породена на полския народ от съветските окупатори. Самият режисьор споделя за него: ”Не го желаех, само че трябваше да го направя! ” - и го дефинира като „ гледка на полската орис ”, нещо, в което не съумява да се трансформира по-ранния му документален филм на същата тематика. Това е разбираемо обаче, тъй като първият „ Катин ” е сниман през 1991, когато към момента има големи ограничавания на достъпа до документи и очевидци. Но следват още изненади. През 2013 се появява филмът „ Валенса – индивидът на вярата ”, нещо като трета част от поредицата за мраморния и стоманения човек. Актьорът Робърт Вишкиевич, който в тази ситуация играе ролята на Валенса, признава в изявление за „ Ню Йорк Таймс ”, че му е било пъклен мъчно: „ Това е сериозен напън – да играеш ролята на една легенда, във филм, режисиран от друга легенда ”. Така си е, Анджей Вайда се трансформира в действителност в жива легенда на полското и европейското кино. Той доживя 90 години и 7 месеца и безусловно в последните си дни приключи „ Послеобрази ” – филм за авангардния художник Владислав Стржемински, който не приема социалистическия натурализъм и е погубен от Системата.
Сам Вайда май си отиде от този свят с известна мъка, само че не тъй като не е извършил задачата си, а тъй като вярата му не се сбъдна, като сподели: „ Цялата си младост изживях с вярата, че светът може да стане по-добър. Киното, изкуството на 20 век, трябваше най-успешно да помогне в това дело. Вярвахме, че хората от разнообразни раси и континенти, опознавайки се посредством филмите, ще станат другари и сюзници. Но светът е тежко болен и даже да му даваме като на дете нови и нови играчки, те няма да го излекуват. Вечер в кината се прожектират нови филми, само че към този момент я няма вярата, че с помощта на тях светът ще разбере грешките си и ще откри нов път към щастието ”. Нали знаете какво значат тези думи? Нещо горчиво, нещо като: „ Моята задача още не е завършена, а вие към този момент сте я не запомнили! ”
Катин, Мотив
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ