Кал и политика
Анализът е препубликуван от "
Не сте ли се замисляли по какъв начин театърът на историята разменя маските на предишното и сегашното, насочвайки ни към край, ненапълно предвидим, което го прави не по-малко обезпокоителен? Затуй езикът на нещастието е и език на живота.
Бях на площада оня ден при следващото българско възмущение. Няколко хиляди души разтревожени какво се случва в България. И отново комплоти и измами, прокурори и кукловоди, дърпащи иззад сцената нишките на една до гадност компроматна игра. И отново викания " тук не е Москва ". И отново напъни на индивида в президентството да промени салдото на силите и пренасочи страната на Изток. Докато вървим по жълтите плочки (любима тематика на профилираните кафяви медии) някой ме побутва по рамото. Виждам мой съученик, който с болежка в гласа ме пита: " Как ще се измъкнем от тази политическа скотщина? Има ли изобщо изход от сходна тиня? "
Замислих се и се сетих за " Българския дневник " на Константин Иречек (1854-1918), една от най-важните книги за българската държавност, постоянно, уви, забравяна или подценявана. А тя е в действителност основополагаща. И внезапно ме обзе предпочитание да провидя тематиката за " калта и политиката " като " софийска история ". От времето на Иречекова София.
Иречек, прочут на всички като персонаж, комуто гостува Бай Ганьо в Прага, в действителност е първият създател на " историята на българите ". Пристига в страната ни на 6 ноември 1879 година Подготвен е за " българските условия ". Пише в дневника си, че разполага с кавалерийски ботуши и непромокаем плащ, които се оказват повече от потребни.
Български дневник - том 1 (1879-1881)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
На 9 ноември вечерта, някъде към 20 ч, е към този момент в София. Първи привидно на новата българска столица:
Много лампи. Очакване. Влизане. Селски къщички: (Спас) Вацов и Вазов споделяха, че тя е единствено огромно село, единствено огромна Берковица. Виждам единствено дребни ориенталски бараки
Следва настаняване, по описанията - някъде към днешния бул. " Мария Луиза ":
Заведоха ме пред хотел " Варшава " - турска постройка. Стаичката (в хотела) е по-мръсна и отвратителна, в сравнение с в Кутловица и Клисура, едвам има легло в него, мръсно, европейско, мангал, хрома масичка, ужасяващ умивалник, разтърсени столове; дъсчени стени; част от стаята е издадена, балконовидна; мраз. Вечерях в трапезарията или в " салона ", билярд, съветски офицер, двама чешки словослагатели, българи, немски евреи и келнерицата - дебела съветска повлекана, която играеше с един германец билярд.
Толкоз по публиката на ранната българска столица. Разбира, че към този момент е късно да търси Константин Стоилов, който работи в Двореца. Ляга си изтощен и отчаян. Спи с качулка на главата и с пътническото си облекло - поради студа и мръсотията. И това, в случай че след компликациите по пътя е провиждал София като " Елдорадо за изморени пасажери ".
На 10 ноември, понеделник, записва в дневника си първите усещания от София:
Крива улица с дървета, в профил отворени ориенталски дюкянчета, ужасяващ, неравномерен тротоар и страшна тиня.
Ако някой направи разбор на думите в Иречековия дневник, подготвен съм да се обзаложа, че думата " тиня " ще заеме върха на класацията. Със свито сърце обаче би трябвало да призная, че зървам тази тиня, век и половина по-късно, освен край дома си, само че и на безчет места в София.
Скоро Константин Иречек обаче е безпределно възрадван - най-накрая съзира " открит площад ":
Наляво едноетажна къща с 16 прозореца на фасадата и стража при входа. Това би трябвало да е дворецът. Влязох. Попитах за Стоилов; да, тук живее, само че още спи; беше към 8 часа. Момчето прислужник не желае да ме пусне вътре, щял да се сърди. Казах му да заяви, че приятелят, който чака, е тук. Излязох на открито. Пред двореца, заградени наченките на някаква си градина, с кьошк за музикантите и кафене.
Български дневник - том 2 (1881-1884)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Така Иречек разказва бъдещата ни градска градина в сезон, когато това място е лишено от естествената си зеленина. Навред (все още сме 1879 г.) той вижда най-вече турски къщи от кирпич и дърво с доста прозорци, извън хубави, само че като че от книга. Никакво европейско благоустройство.
И най-лошото: по улицата големи гьолища - българска Венеция.
Кал, съседстваща с най-лошото в ориенталските нрави, където хората елементарно пропадат в калта - освен в директен, само че и в метафоричен смисъл. Констатацията е: той (или тя) затъна в калта. Ако се съди по днешните " записи ", изразът към този момент придобива по-друг темперамент. Например: тя се бие в калта, защото идва друга, с цел да заеме главното място. Но да се върнем към Иречек.
Скоро той попада на българското Народно заседание. Съвсем покрай двореца (на мястото на днешното Военно министерство):
Влязох в една улица, в която наляво се издига огромна дървена постройка, каквито у нас строят за галерия на добитък, цяла в дребни флагове. Това ще да е вероятно Народното събрание. Пред вратата млад, висок човек с козя брада, говореше с двама французи. Познах, че това е инженер Прошек, който е към този момент доста години в България, идва от град Бероун. Веднага му се обадих. Влязохме в стенографската канцелария: там беше проф. А. Безеншек, стенограф от Загреб, млад словенец; огромна наслада, хърватски и чешки диалози.
Важно " славянско време " за нова България, когато след края на съветския окупационен режим (според клаузите на Берлинския договор) огромна част от постовете в новото българско княжество се заемат от чехи и словаци, хървати или словенци. Единствените, имащи административен опит и просветителна подготовка, добити в Австроунгарската империя, което отбелязва и Симеон Радев. Ето го обяснението за бързото " озападняване " на княжество България, което скоро стартира да се разграничава от Русия. Освен в армията, където офицерите са съвсем 100 на 100 русофили, минали съветска военна подготовка. Скоро оттова ще пристигна първият прелом в нова България.
Що се отнася до Иречек, той бързо е заставен да навлезе в дебрите на настоящата българска политика:
Описват ми какъв е Народното събрание. Преди една седмица партиите незабавно една ли не се сбили. Народното събрание: голям брой полуобразовани простаци или селяни; всеки приказва, колкото си желае - цели съвещания минават през празни приказки. Един става и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин се кара.
А къде са министерствата, по какъв начин е разпределена администрацията в София?
Всички министерства са покрай Народното събрание в огромна белосиня (дървена) къща. Големи коридори, високи тавани, прозорци европейски. Вътре нечистотия, писарите из коридорите. Отидох в министерството на просветата - цялото е в една стая. При една масичка седи министърът като турски паша, а в профил две дълги маси, писарите.
Следобед отива в Народното събрание, където депутатите остават смаяни и с наивно детско удивление се радват, че той приказва по този начин хубаво български. " Представяхме си го като остарял професор с очила и така нататък " Тогава Иречек е единствено на 25 години.
Междувременно се снабдява с квартира - у Петко Горбанов, който имал " европейски дом ", само че надалеч от центъра, в посока към днешния Руски монумент. Хамали придвижват багажа му и що да види: пред къщата на Горбанова голяма локва, езеро, таман да се гази с високите ми ботуши. У Горбанова останах и на чаша чай. Спах отначало в постелка. На сутринта очакване за умивалник. Изглед от дребната стаичка към прохода сред Витоша и Люлин, на път за Македония.
Последното си остава " нагледът " на българската политика. Иначе Иречек е впечатлен от " софийския обичай ":
Обядвах у Горбанови напълно по български: от едно ястие домакинът, домакинята, нейният брат и аз към дребна масичка с вилиците цап-цап като по такт. Чиниите лежат пред сътрапезниците единствено за това, с цел да не капне нещо: супа, свинско месо (реже се с костурка), сирене (овче, противна миризма), круши, кюстендилско алено вино. При това доста самун.
Картинно изложение на българската софра. В комбиниране с хиатусите в българската политика.
Още същия ден го приема княз Батенберг, пред писмената си маса, в униформа. Иречек се покланя и споделя, че е пристигнал да вземе присъединяване " със слабите си сили за възродяването на тази хубава страна ". Князът му протяга ръце и прави оценка благородството му, само че съпоставя неговото състояние със своето и го предизвестява, че " скоро несъмнено ще изпадне в затруднително състояние ".
Което и става. Иречек би трябвало да създаде първите български образователни стратегии, да реформира просветителното и културно дело като " задграничен съветник ". А без значение от славянския му жар и големите му заслуги като историограф на България, на такива не се гледа с положително око. Тръгват клюки какъв брой огромна е " платата " му и по какъв начин ядял бадева българската пара.
Пред очите му всички се " мазнят ", отбелязва той, а зад тила му вършат гримаси и всякакви знаци. Почти всички, в това число остарелият Славейков.
Нееднократно беседва с княз Батенберг, който се съгласява по какъв начин доста липсва граматика, речник. Но му споделя: " Училищата и законите не са така значими, както железниците ". Аргументите са, че София изобщо е определена за столица, тъй като през нея минава международната артерия Белград - Цариград.
Скоро Иречек схваща, че в действителност се води спор и за другата най-важна " артерия " в България - дали страната гледа на Изток или на Запад. Немският консул не крие терзанията си по какъв начин княз Батенберг може да бъде прелъстен да извърши нещо безразсъдно в политически смисъл - да отклони страната си от Европа. Затова и борбата за железниците е борба за надзор над българската политика, в която русите непрестанно надвиват.
Иречек бързо го осъзнава посредством появяването на първия " съветски монумент ". Надалеч от вкъщи на Горбанов, където той е отседнал, един ден вижда струпани камара строителни материали. Замисълът на бизнесмена Иван Хаджиенов (1843-1923), подмолна фигура в тогавашната българската политика, бил по този метод да завоюва благоволението на русите, което пък щяло да му обезпечи добра " концесия " при построяването на новата железница. Което и става. Така през април 1880 година, отбелязва Иречек, в София изниква първият признателен " Руски монумент " (на днешното си място). Вярно, с цената на следващ скандал. Оказва се, че част от камъните били отмъкнати от различен бизнесмен (Белов), като били планувани за разширението на двореца. Така паметникът изникнал в тогавашните околности на София, а скоро по-късно Хаджиенов получил необезпечени заеми от Българска народна банка и неизвестно по какъв начин получени поръчки за доставки на фиданки за тогавашния разсадник (Пипиниерата). Сякаш някаква невидима ръка движела бизнесът му все по-напред и по-напред, в това число при проруския Режим на пълномощията, когато за две години е кмет на столицата.
История на българите с ремонти и добавки от самия създател (Е-книга)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В бележката си от 29 ноември 1879 година Иречек още веднъж написа: " грозна тиня ". След което изслушва цяло едно съвещание на Народното събрание (от 13 ч. до 18 ч.). Остава покъртен от пренията. Сутринта споделя на Михаил Греков на френски, че в случай че продължава по този начин, " българските кланета ще се повторят, само че този път българите сами ще се изколят между тях ". Празнословие и експанзия отвред. Единственото съответно предложение - отправено от дядо Славейков - било президентът (князът) да благодари на съветския цар всяка година.
Той си дава сметка какъв брой мъчно и съвсем невероятно е да се прогласува почтен бюджет. И записва в дневника си: " Непостоянни хора! ". Стамболов му се обажда, с цел да му каже по какъв начин държавното управление е упрекнато в " австрофилство ", свървало от проруската политика. " А в България, написа той, очевидно върлува противен боязън от австрийците ".
Затуй в бележките си към построяването на " Руски монумент " (11 април 1880 г.) отбелязва нещо, което бил чул от непознат консул и което мощно го впечатлило: " В България човек е като в " cage des fous " - в лудница, цялостна с хора с разнообразни кокарди и ордени, с някакъв " pot de chambre " (нощно гърне) на главата, обзети от непомерни упоритости, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, Наполеон, Уелингтън Чудата бърканица на страхове от чужденците, себеподценяване и прекалено предоверяване на " други сили ". За да заключи, на един банкет в двореца, че " тук постоянно човек бива обкръжен от високомерна некадърност, изтощение, плашливост и лъжливост ".
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Не сте ли се замисляли по какъв начин театърът на историята разменя маските на предишното и сегашното, насочвайки ни към край, ненапълно предвидим, което го прави не по-малко обезпокоителен? Затуй езикът на нещастието е и език на живота.
Бях на площада оня ден при следващото българско възмущение. Няколко хиляди души разтревожени какво се случва в България. И отново комплоти и измами, прокурори и кукловоди, дърпащи иззад сцената нишките на една до гадност компроматна игра. И отново викания " тук не е Москва ". И отново напъни на индивида в президентството да промени салдото на силите и пренасочи страната на Изток. Докато вървим по жълтите плочки (любима тематика на профилираните кафяви медии) някой ме побутва по рамото. Виждам мой съученик, който с болежка в гласа ме пита: " Как ще се измъкнем от тази политическа скотщина? Има ли изобщо изход от сходна тиня? "
Замислих се и се сетих за " Българския дневник " на Константин Иречек (1854-1918), една от най-важните книги за българската държавност, постоянно, уви, забравяна или подценявана. А тя е в действителност основополагаща. И внезапно ме обзе предпочитание да провидя тематиката за " калта и политиката " като " софийска история ". От времето на Иречекова София.
Иречек, прочут на всички като персонаж, комуто гостува Бай Ганьо в Прага, в действителност е първият създател на " историята на българите ". Пристига в страната ни на 6 ноември 1879 година Подготвен е за " българските условия ". Пише в дневника си, че разполага с кавалерийски ботуши и непромокаем плащ, които се оказват повече от потребни.
На 9 ноември вечерта, някъде към 20 ч, е към този момент в София. Първи привидно на новата българска столица:
Много лампи. Очакване. Влизане. Селски къщички: (Спас) Вацов и Вазов споделяха, че тя е единствено огромно село, единствено огромна Берковица. Виждам единствено дребни ориенталски бараки
Следва настаняване, по описанията - някъде към днешния бул. " Мария Луиза ":
Заведоха ме пред хотел " Варшава " - турска постройка. Стаичката (в хотела) е по-мръсна и отвратителна, в сравнение с в Кутловица и Клисура, едвам има легло в него, мръсно, европейско, мангал, хрома масичка, ужасяващ умивалник, разтърсени столове; дъсчени стени; част от стаята е издадена, балконовидна; мраз. Вечерях в трапезарията или в " салона ", билярд, съветски офицер, двама чешки словослагатели, българи, немски евреи и келнерицата - дебела съветска повлекана, която играеше с един германец билярд.
Толкоз по публиката на ранната българска столица. Разбира, че към този момент е късно да търси Константин Стоилов, който работи в Двореца. Ляга си изтощен и отчаян. Спи с качулка на главата и с пътническото си облекло - поради студа и мръсотията. И това, в случай че след компликациите по пътя е провиждал София като " Елдорадо за изморени пасажери ".
На 10 ноември, понеделник, записва в дневника си първите усещания от София:
Крива улица с дървета, в профил отворени ориенталски дюкянчета, ужасяващ, неравномерен тротоар и страшна тиня.
Ако някой направи разбор на думите в Иречековия дневник, подготвен съм да се обзаложа, че думата " тиня " ще заеме върха на класацията. Със свито сърце обаче би трябвало да призная, че зървам тази тиня, век и половина по-късно, освен край дома си, само че и на безчет места в София.
Скоро Константин Иречек обаче е безпределно възрадван - най-накрая съзира " открит площад ":
Наляво едноетажна къща с 16 прозореца на фасадата и стража при входа. Това би трябвало да е дворецът. Влязох. Попитах за Стоилов; да, тук живее, само че още спи; беше към 8 часа. Момчето прислужник не желае да ме пусне вътре, щял да се сърди. Казах му да заяви, че приятелят, който чака, е тук. Излязох на открито. Пред двореца, заградени наченките на някаква си градина, с кьошк за музикантите и кафене.
Така Иречек разказва бъдещата ни градска градина в сезон, когато това място е лишено от естествената си зеленина. Навред (все още сме 1879 г.) той вижда най-вече турски къщи от кирпич и дърво с доста прозорци, извън хубави, само че като че от книга. Никакво европейско благоустройство.
И най-лошото: по улицата големи гьолища - българска Венеция.
Кал, съседстваща с най-лошото в ориенталските нрави, където хората елементарно пропадат в калта - освен в директен, само че и в метафоричен смисъл. Констатацията е: той (или тя) затъна в калта. Ако се съди по днешните " записи ", изразът към този момент придобива по-друг темперамент. Например: тя се бие в калта, защото идва друга, с цел да заеме главното място. Но да се върнем към Иречек.
Скоро той попада на българското Народно заседание. Съвсем покрай двореца (на мястото на днешното Военно министерство):
Влязох в една улица, в която наляво се издига огромна дървена постройка, каквито у нас строят за галерия на добитък, цяла в дребни флагове. Това ще да е вероятно Народното събрание. Пред вратата млад, висок човек с козя брада, говореше с двама французи. Познах, че това е инженер Прошек, който е към този момент доста години в България, идва от град Бероун. Веднага му се обадих. Влязохме в стенографската канцелария: там беше проф. А. Безеншек, стенограф от Загреб, млад словенец; огромна наслада, хърватски и чешки диалози.
Важно " славянско време " за нова България, когато след края на съветския окупационен режим (според клаузите на Берлинския договор) огромна част от постовете в новото българско княжество се заемат от чехи и словаци, хървати или словенци. Единствените, имащи административен опит и просветителна подготовка, добити в Австроунгарската империя, което отбелязва и Симеон Радев. Ето го обяснението за бързото " озападняване " на княжество България, което скоро стартира да се разграничава от Русия. Освен в армията, където офицерите са съвсем 100 на 100 русофили, минали съветска военна подготовка. Скоро оттова ще пристигна първият прелом в нова България.
Що се отнася до Иречек, той бързо е заставен да навлезе в дебрите на настоящата българска политика:
Описват ми какъв е Народното събрание. Преди една седмица партиите незабавно една ли не се сбили. Народното събрание: голям брой полуобразовани простаци или селяни; всеки приказва, колкото си желае - цели съвещания минават през празни приказки. Един става и приказва нещо, различен незабавно се обажда и му възразява, и по този начин се кара.
А къде са министерствата, по какъв начин е разпределена администрацията в София?
Всички министерства са покрай Народното събрание в огромна белосиня (дървена) къща. Големи коридори, високи тавани, прозорци европейски. Вътре нечистотия, писарите из коридорите. Отидох в министерството на просветата - цялото е в една стая. При една масичка седи министърът като турски паша, а в профил две дълги маси, писарите.
Следобед отива в Народното събрание, където депутатите остават смаяни и с наивно детско удивление се радват, че той приказва по този начин хубаво български. " Представяхме си го като остарял професор с очила и така нататък " Тогава Иречек е единствено на 25 години.
Междувременно се снабдява с квартира - у Петко Горбанов, който имал " европейски дом ", само че надалеч от центъра, в посока към днешния Руски монумент. Хамали придвижват багажа му и що да види: пред къщата на Горбанова голяма локва, езеро, таман да се гази с високите ми ботуши. У Горбанова останах и на чаша чай. Спах отначало в постелка. На сутринта очакване за умивалник. Изглед от дребната стаичка към прохода сред Витоша и Люлин, на път за Македония.
Последното си остава " нагледът " на българската политика. Иначе Иречек е впечатлен от " софийския обичай ":
Обядвах у Горбанови напълно по български: от едно ястие домакинът, домакинята, нейният брат и аз към дребна масичка с вилиците цап-цап като по такт. Чиниите лежат пред сътрапезниците единствено за това, с цел да не капне нещо: супа, свинско месо (реже се с костурка), сирене (овче, противна миризма), круши, кюстендилско алено вино. При това доста самун.
Картинно изложение на българската софра. В комбиниране с хиатусите в българската политика.
Още същия ден го приема княз Батенберг, пред писмената си маса, в униформа. Иречек се покланя и споделя, че е пристигнал да вземе присъединяване " със слабите си сили за възродяването на тази хубава страна ". Князът му протяга ръце и прави оценка благородството му, само че съпоставя неговото състояние със своето и го предизвестява, че " скоро несъмнено ще изпадне в затруднително състояние ".
Което и става. Иречек би трябвало да създаде първите български образователни стратегии, да реформира просветителното и културно дело като " задграничен съветник ". А без значение от славянския му жар и големите му заслуги като историограф на България, на такива не се гледа с положително око. Тръгват клюки какъв брой огромна е " платата " му и по какъв начин ядял бадева българската пара.
Пред очите му всички се " мазнят ", отбелязва той, а зад тила му вършат гримаси и всякакви знаци. Почти всички, в това число остарелият Славейков.
Нееднократно беседва с княз Батенберг, който се съгласява по какъв начин доста липсва граматика, речник. Но му споделя: " Училищата и законите не са така значими, както железниците ". Аргументите са, че София изобщо е определена за столица, тъй като през нея минава международната артерия Белград - Цариград.
Скоро Иречек схваща, че в действителност се води спор и за другата най-важна " артерия " в България - дали страната гледа на Изток или на Запад. Немският консул не крие терзанията си по какъв начин княз Батенберг може да бъде прелъстен да извърши нещо безразсъдно в политически смисъл - да отклони страната си от Европа. Затова и борбата за железниците е борба за надзор над българската политика, в която русите непрестанно надвиват.
Иречек бързо го осъзнава посредством появяването на първия " съветски монумент ". Надалеч от вкъщи на Горбанов, където той е отседнал, един ден вижда струпани камара строителни материали. Замисълът на бизнесмена Иван Хаджиенов (1843-1923), подмолна фигура в тогавашната българската политика, бил по този метод да завоюва благоволението на русите, което пък щяло да му обезпечи добра " концесия " при построяването на новата железница. Което и става. Така през април 1880 година, отбелязва Иречек, в София изниква първият признателен " Руски монумент " (на днешното си място). Вярно, с цената на следващ скандал. Оказва се, че част от камъните били отмъкнати от различен бизнесмен (Белов), като били планувани за разширението на двореца. Така паметникът изникнал в тогавашните околности на София, а скоро по-късно Хаджиенов получил необезпечени заеми от Българска народна банка и неизвестно по какъв начин получени поръчки за доставки на фиданки за тогавашния разсадник (Пипиниерата). Сякаш някаква невидима ръка движела бизнесът му все по-напред и по-напред, в това число при проруския Режим на пълномощията, когато за две години е кмет на столицата.
В бележката си от 29 ноември 1879 година Иречек още веднъж написа: " грозна тиня ". След което изслушва цяло едно съвещание на Народното събрание (от 13 ч. до 18 ч.). Остава покъртен от пренията. Сутринта споделя на Михаил Греков на френски, че в случай че продължава по този начин, " българските кланета ще се повторят, само че този път българите сами ще се изколят между тях ". Празнословие и експанзия отвред. Единственото съответно предложение - отправено от дядо Славейков - било президентът (князът) да благодари на съветския цар всяка година.
Той си дава сметка какъв брой мъчно и съвсем невероятно е да се прогласува почтен бюджет. И записва в дневника си: " Непостоянни хора! ". Стамболов му се обажда, с цел да му каже по какъв начин държавното управление е упрекнато в " австрофилство ", свървало от проруската политика. " А в България, написа той, очевидно върлува противен боязън от австрийците ".
Затуй в бележките си към построяването на " Руски монумент " (11 април 1880 г.) отбелязва нещо, което бил чул от непознат консул и което мощно го впечатлило: " В България човек е като в " cage des fous " - в лудница, цялостна с хора с разнообразни кокарди и ордени, с някакъв " pot de chambre " (нощно гърне) на главата, обзети от непомерни упоритости, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, Наполеон, Уелингтън Чудата бърканица на страхове от чужденците, себеподценяване и прекалено предоверяване на " други сили ". За да заключи, на един банкет в двореца, че " тук постоянно човек бива обкръжен от високомерна некадърност, изтощение, плашливост и лъжливост ".
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ