Откъс от "Братя и сестри без вражди" на Адел Фабер и Илейн Мазлиш
Американските специалистки по възпитанието Адел Фабер и Илейн Мазлиш са помогнали на доста фамилии със своята основополагаща книга " Как да приказваме по този начин, че детето да слуша - и да го слушаме по този начин, че да приказва " ( " Изток-Запад ", 2008 г.).
" Детски Дневник " разгласява фрагмент от новата им книга " Братя и сестри без вражди ", в която Фабер и Мазлиш оферират решение и по тематика, която всекидневно е подценявана - за връзките сред братята и сестрите. А те могат да бъдат проблематични, динамични и даже взривоопасни. Децата в едно семейство постоянно се разграничават като темперамент и характер, също така се борят както за вниманието на родителите, по този начин и за превъзходство между тях.
Но с умения и благосклонност могат да бъдат научени да позволяват споровете си сами, да се насърчи съдействието и да се понижи съперничеството посред им. Написана с доста възприятие за комизъм и същински истории, книгата демонстрира на родителите по какъв начин да оказват помощ на децата си да живеят в съгласие.
Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Братя и сестри в роля
Ако той е " това ", значи аз ще съм " това "
Вечерта преди идната ни среща към този момент нямах самообладание. Най-сетне бяхме стигнали до тематиката, която всеки очакваше: разправиите. Бяхме прекарали два часа в разискване какво да правим, когато децата интензивно влязат в борба. Хвърлих финален поглед на материалите, които бях подготвила, преди да ги прибера в чантата си.
Кучето вреше носа си в мен. Игнорирах го. То излая и отново ме побутна.
– Добре, Пепър, добре – споделих, до момента в който нахлузвах каишката на протегнатия ѝ врат и хукнах към вратата с нея. Две момченца се затичаха към нас, сочейки и викайки: " Кученце! Кученце! "
След тях вървеше новата ни съседка. Последния път, когато я видях, тя буташе количката с близнаците.
– Барбара, още не мога да привикна какъв брой са пораснали момчетата! – възкликнах аз. – Вече вървят и приказват! Едно нещо е несъмнено, и двете харесват кучета, нали?
– Да, несъмнено... виж обаче по какъв начин дребният я гали, а огромният предпочита да стои настрани.
Коментарът ѝ ме зачуди, само че не знаех какво да кажа.
– Така са още откак се родиха. Малкият е куражлия. Нищо не може да го уплаши, само че огромният се стряска и от личната си сянка.
Успях да издам някакъв неустановен тон и взех да дърпам кучето да се връща у дома. Знаех, че в случай че бях останала още минута, щях да кажа нещо, за което след това да скърбя.
Как можеше да приказва по този начин пред тях? Какво си мислеше – че не я чуват? Или че не схващат? Беше им поставила етикет, всеки затворен в ролята си, и беше тотално ненаясно с вредата, която им нанасяше – освен на всеки от тях поотделно, само че и на бъдещите им връзки.
Обратно вкъщи започнах да се безпокоя за утрешната сесия. Може би не трябваше толкоз скоро да приказваме за борбите. Може би трябваше да приказваме за това, че слагането на децата в функции може да докара до злост и да предизвика спорове. С други думи опитаме се да третираме признака, без да разбираме причините за него. От друга страна всички доста се вълнуваха от утрешната тематика, в това число аз. Може би просто трябваше да помоля хората да прегледат главите за функциите в " Освободени родители, освободени деца " и " Как да приказваме по този начин, че детето да ни слуша " и да продължим след това.
Телефонът звънна. Беше по-големият ми наследник. Стори ми се уморен.
– Здрасти, мамо. Цяла седмица писах есета за края на семестъра и взех решение малко да си умря и да звънна. Как сте?
– Добре сме. Липсваш ни, изключително на Пепър. Все върви в твоята стая и души.
– Сигурно ѝ е мъчително, като ни няма с Анди.
– Мисля, че най-вече ти ѝ липсваш.
– Защо аз?
– Защото главно ти се грижеше за нея.
– Не е правилно, мамо. Анди я хранеше всяка заран.
– Е, да, несъмнено, обаче ти се грижеше да тича задоволително. И никой различен не можеше да ѝ подрязва ноктите и да ѝ чисти ушите. Брат ти не можеше да я приближи с мокра забрадка в ръка, с цел да ѝ изчисти лапите
– Може би – рече той прибързано. – Трябва да не преставам да работя. Имам още доста четене. Поздрави тате.
И затвори.
Не можех да допускам какво направих. Какво ме прихвана? Защо взех решение да разглася Дейвид за по-отговорния? Откъде ми хрумна да го предизвиквам да се вземе за по-голям от брат си? Да не би да беше, тъй като ми ставаше мъчително да си го показва сам в стаята му в общежитието? Толкова мъчително, че взех решение да повдигна самочувствието му за сметка на брат му? А се възмущавах от метода, по който съседката се отнасяше с нейните синове?
Това реши нещата. Заниманието на тематика разправии можеше да изчака. Утре щяхме да приказваме за функциите, само че по нов метод. Трябваше ни схващане за това какво стои зад импулса ни да раздаваме функции на децата си. Щяхме да разискваме освен по какъв начин избраната роля визира всяко от децата поотделно, само че и по какъв начин ролята на определено дете въздейства върху останалите братя и сестри и върху отношенията им.
◆◆◆
На идната вечер чаках нетърпеливо хората да заемат местата си.
– Днес са разправиите, нали? – попита с вяра в гласа една жена, до момента в който сядаше.
– Следващата седмица – осведомих я аз и им описах за съседката, телефонния ми диалог и мислите си.
Слушаха ме деликатно.
– Искам да схвана какво съгласно вас кара родителите да раздават разнообразни функции на децата си. Вече загатнах една възможност – криворазбраното предпочитание да повдигнем егото на някое от децата, дори за сметка на другото дете. Какво друго?
Отговорите пристигнаха бързо.
– Криворазбраната потребност да повдигнем личното си его. Предполагам, че съседката ви е била страхливо момиченце като дребна и по тази причина в този момент по този начин се хвали, че има оперено дете.
– И противоположното е правилно. Мисля, че проектираме слабостите си върху децата. Аз да вземем за пример постоянно упреквам сина си, че отсрочва, а няма по-голям първенец на отлагането от мен самата.
– Също по този начин май изпитваме наслада, че сме поставили всяко дете на мястото му. Аз крещя на сина ми Точния Пол, а на щерка ми Закъсняващата Лизи. Нещо като фамилна смешка.
– Мисля, че задаваме функции на децата си, тъй като желаеме всяко от тях да се усеща особено. Не знам дали е вярно, само че аз споделям на моите три: " Ти си добър в четенето, на сестра ти ѝ върви математиката, а брат ти рисува ужасно. " Един тип всеки има индивидуални мощни качества.
Внезапно една ръка се подвигна:
– Току-що открих нещо – възкликна една жена. – Не единствено родителите дават функции на децата си, самите деца го вършат!
Групата се съгласи с нея.
– Вярно е. Едното играе " положителното момче ", тъй като това му носи обич и самопризнание.
– Или пък е " неприятното момче ", тъй като по този начин получава внимание, въпреки и отрицателно.
– Също по този начин децата са хитри. Те знаят, че избраните функции носят и изгода. " Клоунът " на фамилията може да се отърве по-лесно от наказване. Детето, което се прави на безпомощно, кара всички да му оказват помощ.
Същата жена още веднъж подвигна ръка:
– Нещо повече, децата сами си дефинират функции. И това няма нищо общо с родителите.
Помолих я да изясни.
Тя се замисли за момент.
– Ще ви дам образец с моето семейство. Големият ми наследник е малък и кокалест, само че непрекъснато изяснява какъв брой е здрав и жилав и вика на дребния " слабак ", а дребният, нищо че е набит и здрав, му има вяра. Мисли си, че е слабак и се държи като слабак. Каквото и да го помоля да вземе и да носи, все му е " тежко ". Не си дава сметка за личната си мощ. И до момента в който брат му си е намерил метод да се изтъкне, другият може и в никакъв случай да не го открие.
Седяхме, осъзнавайки сложността на това, с което се бяхме сблъскали: Ние слагаме децата си в функции. Децата сами се поставят в функции. Децата взаимно се слагат в роля.
Един мъж подвигна ръка:
– Нека аз играя ролята на конкурент.
Всички се обърнахме към него.
– Ако раздаването на функции на децата в фамилията е нещо толкова естествено, може би за това си има и добра причина, за която още никой не е загатнал още.
– Каква да вземем за пример?
– Представете си, че имате дете, което хвалите за това че е доста мъдро. Нима това дете няма да се старае да учи повече, да се оправя добре в учебно заведение, а след това и в живота? Искам да кажа, че в слагането в роля може да има и изгода.
Няколко души сопнато започнаха да приказват едновременно.
– Вие първа – показах една жена, почервеняла като домат.
– Сигурно има изгода за привилегированото дете – рече тя презрително. – За него е ужасно. А какво да кажем за останалите? Те автоматизирано се трансформират във второ качество.
Друга жена добави:
– А какво да кажем за враждебността, която сътворяваме измежду децата, поставяйки едното по-високо? Брат ми беше красавецът. Хората идваха и споделяха на майка ми: " О, вижте го, та той наподобява на Робърт Редфорд... А това щерка ви ли е? Не е ли сладка? " Тогава не мислех, че това ме тормози, обаче имах настойчив сън по какъв начин с брат ми вървим по улицата и една гигантска лешникотрошачка смачква лицето му.
Ръкопляскания и смях.
След като всички се успокоиха, заприказва трета жена:
– Искам да ви кажа от личен опит, че и за привилегированото дете не е доста прелестно. По-скоро е напрежение. Родителите ми постоянно ме хвалеха, че съм " най-отговорната " и аз живеех според техните упования. Но това си има цена. До ден сегашен брат ми и сестра ми играят ролята на безпомощни, а аз би трябвало да се нагърбвам с всички фамилни проблеми.
Сега съвсем всеки искаше да стане и да опише каква роля му е била отредена и по какъв начин това е повлияло живота му. И макар че всяка история беше друга, всички следваха една скица. Първата роля като че определяше всяка последваща: " Аз бях мърльото, брат ми чистникът ", " аз бях ходещата злина, сестра ми – светата вода ненапита. "
Веднъж раздадени, функциите се играеха, даже с възмущение: " След като аз бях умишлен за избухлив, значи в действителност би трябвало да стана избухлив ", " След като всички чакаха да се окапя, няма пък да ги разочаровам. "
И постоянно сред братята и сестрите се появяваше конфронтация: " Мразех брат ми, задето постоянно беше " способното дете ". Поставен до него, се усещах неуместно "... " Мразех сестра ми за избухливия ѝ темперамент, това ме принуждаваше да съм спокойната. "
Даже когато функциите не бяха изцяло противоположни, те определяха децата – или ги караха да се самоопределят – спрямо другия: " Не бях известна като сестра ми "... " Не бях водач като брат ми. "
И постоянно завършваха с: " И до през днешния ден е по този начин "... " И през днешния ден напрежението сред нас "... " До през днешния ден не можем да се сближим "... " И до момента имам възприятието, че нещо не е наред, в случай че аз не съм клоунът... прибраният... виновната. "
Когато споделихме всичко това, хората се смълчаха, преди някой да се обади:
– Възможно ли е да има семейство, в което ролята на всяко дете да взаимодейства безпрепятствено с тези на другите и фамилията да функционира като хармонично цяло?
– Вероятно е възможно– отвърнах, – само че също по този начин би трябвало да подготвяте децата си за живота отвън фамилията. А животът изисква от нас да одобряваме доста функции. Трябва да знаем по какъв начин да обичаме и да бъдем обичани; по какъв начин да сме водачи и следовници, по какъв начин да сме съществени, само че и малко нещо щури, по какъв начин да живеем с хаоса и по какъв начин да сътворяваме ред. Защо да ограничаваме децата? Защо да не ги окуражаваме да пробват, да изследват капацитета си, да откриват силата, която не подозират, че имат?
Нашият конкурент не беше впечатлен от изящната ми тирада.
– Вие описвате някакъв блян – сподели той. – Да бъдем почтени. Хората имат естествени заложби и естествени ограничавания. Голямата ми щерка е доста музикална. Тя е единствено на 10 и към този момент свири целия концерт на Хайдн в ре минор. По-малката не е музикална, насочили сме я към гимнастика.
Нямаше по какъв начин да избере по-лош образец, с цел да изтъкне гледната си точка пред мен. Думите му извикаха спомен от детството ми, който към момента ми горчи и го помня като че ли беше през вчерашния ден. Разказах му цялата история през цялото време: по какъв начин родителите ми гордо купиха махагоново пиано за нас, децата. Как гледах огромната ми сестра да се упражнява по през целия ден и мечтаех да бъда задоволително огромна, с цел да вземам уроци. Как през първата година, когато започнах с уроците, учителят ми непрекъснато ми споделяше, че съм " най-лошата му ученичка " и по какъв начин макар неговите рецензии и моето неумение, с наслада непрестанно свирех няколкото елементарни извършения, а накрая имаше дълъг диалог сред него и родителите ми дали " си коства " да не преставам.
Знаех присъдата, преди да пристигна. Сестра ми беше " музикантът " в фамилията. Може би щяха да намерят нещо друго за мен. Приех решението, без да стачкувам. Те бяха прави. Колкото и упорито да пробвах, очевидно учех постепенно и ми беше доста мъчно.
Но загубата на музиката беше ужасна за мен. Докато месеците минаваха, осъзнавах какъв брой ми липсва. Непоносимо ми беше да чувам по какъв начин сестра ми свири. Всяка нота ме нараняваше.
Скришом, когато нямаше никого, отварях старите си учебници и се пробвах да се изучавам сама. Даже имах прочут прогрес. Но най-после задачата ми се стори прекомерно тежка и се предадох. Музиката не беше за мен.
Мъжът ме гледаше втренчено. Струваше ми се, че всеки момент ще каже нещо, когато се обади една жена: – Родителите ми ме записаха на пиано, когато бях на осем. Когато аз свършвах, дребната ми сестра сядаше на пианото и се опитваше да ми подражава. Един ден тя седна на пианото и изсвири цялата пиеса, която аз се опитвах да науча към този момент цялостен месец. След това стопирах упражненията. Казах на майка ми, че повече не искам да се занимавам.
– И майка ви се съгласи да спрете? – попитах.
Жената кимна.
– Чудя се какво щеше да стане, в случай че вместо да одобри решението ви, беше споделила: " Не виждам аргументи да спираш. Ти се радваш на пианото и напредваш. " Как щяхте да реагирате на това?
– Вероятно щях да посочи, че си пилеят парите поради мен. Рут свиреше по-добре. Тя към този момент знаеше цялата пиеса.
Продължих да приказвам, като че ли съм майка ѝ:
– Миличка, разбирам, че това е обезсърчаващо, само че не виждам какво общо има Рут. Дали някой учи бързо, или постепенно няма значение. Важно е това, което ти влагаш в музиката и което никой различен не може. Важно е удоволствието, което извличаш от музиката. Не бих позволила да бъдеш лишена от него.
Жената преглътна сълзите си:
– Това щеше да е всичко за мен.
– Знам – отвърнах (О, Боже, аз ли не знаех!), – има толкоз малки момчета и девойки, които са били лишени от действителните си възможности, поради специфичните умения на някое от другите деца.
Обърнах се към цялата група:
– Вярно е, че има деца с невероятни естествени заложби и тези заложби би трябвало да се развиват. Но не за сметка на останалите деца в фамилията. Когато едното дете процъфтява в специфичната област, в която е надарено, дано сме сигурни, че не изключваме другите си деца от тази област. И дано създадем по този начин, че те самите не се изключват от нея. Трябва доста да внимаваме с фрази като: " Тя е музикантът в фамилията "... " Той е ученият "... " Това е атлетът "... " Тя е актрисата. " Никое дете не заслужава да бъде избутано в ъгъла на кое да е човешко достижение. Ние желаеме да е ясно за всичките ни деца, че насладата от науката, танца, театъра, поезията или спорта е за всички, а не е непокътната за тези, които имат склонност към тези занимания.
Чу се неудовлетворен шепот.
– Нека използваме тази седмица с цел да забележим дали някое от децата ни не е сложено в роля по някаква причина и да забележим по какъв начин да го освободим, тъй че да бъде в най-голяма степен пълноценна персона.
Внезапно се сетих:
– О, не! Та аз ви дадох обещание другата седмица да се занимаваме с тематиката за разправиите.
Моят конкурент махна с великодушен, освежителен жест:
– Няма проблем. Ще се карате още една седмица. Това е значимо.
" Детски Дневник " разгласява фрагмент от новата им книга " Братя и сестри без вражди ", в която Фабер и Мазлиш оферират решение и по тематика, която всекидневно е подценявана - за връзките сред братята и сестрите. А те могат да бъдат проблематични, динамични и даже взривоопасни. Децата в едно семейство постоянно се разграничават като темперамент и характер, също така се борят както за вниманието на родителите, по този начин и за превъзходство между тях.
Но с умения и благосклонност могат да бъдат научени да позволяват споровете си сами, да се насърчи съдействието и да се понижи съперничеството посред им. Написана с доста възприятие за комизъм и същински истории, книгата демонстрира на родителите по какъв начин да оказват помощ на децата си да живеят в съгласие.
Читателите на " Детски Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Братя и сестри в роля
Ако той е " това ", значи аз ще съм " това "
Вечерта преди идната ни среща към този момент нямах самообладание. Най-сетне бяхме стигнали до тематиката, която всеки очакваше: разправиите. Бяхме прекарали два часа в разискване какво да правим, когато децата интензивно влязат в борба. Хвърлих финален поглед на материалите, които бях подготвила, преди да ги прибера в чантата си.
Кучето вреше носа си в мен. Игнорирах го. То излая и отново ме побутна.
– Добре, Пепър, добре – споделих, до момента в който нахлузвах каишката на протегнатия ѝ врат и хукнах към вратата с нея. Две момченца се затичаха към нас, сочейки и викайки: " Кученце! Кученце! "
След тях вървеше новата ни съседка. Последния път, когато я видях, тя буташе количката с близнаците.
– Барбара, още не мога да привикна какъв брой са пораснали момчетата! – възкликнах аз. – Вече вървят и приказват! Едно нещо е несъмнено, и двете харесват кучета, нали?
– Да, несъмнено... виж обаче по какъв начин дребният я гали, а огромният предпочита да стои настрани.
Коментарът ѝ ме зачуди, само че не знаех какво да кажа.
– Така са още откак се родиха. Малкият е куражлия. Нищо не може да го уплаши, само че огромният се стряска и от личната си сянка.
Успях да издам някакъв неустановен тон и взех да дърпам кучето да се връща у дома. Знаех, че в случай че бях останала още минута, щях да кажа нещо, за което след това да скърбя.
Как можеше да приказва по този начин пред тях? Какво си мислеше – че не я чуват? Или че не схващат? Беше им поставила етикет, всеки затворен в ролята си, и беше тотално ненаясно с вредата, която им нанасяше – освен на всеки от тях поотделно, само че и на бъдещите им връзки.
Обратно вкъщи започнах да се безпокоя за утрешната сесия. Може би не трябваше толкоз скоро да приказваме за борбите. Може би трябваше да приказваме за това, че слагането на децата в функции може да докара до злост и да предизвика спорове. С други думи опитаме се да третираме признака, без да разбираме причините за него. От друга страна всички доста се вълнуваха от утрешната тематика, в това число аз. Може би просто трябваше да помоля хората да прегледат главите за функциите в " Освободени родители, освободени деца " и " Как да приказваме по този начин, че детето да ни слуша " и да продължим след това.
Телефонът звънна. Беше по-големият ми наследник. Стори ми се уморен.
– Здрасти, мамо. Цяла седмица писах есета за края на семестъра и взех решение малко да си умря и да звънна. Как сте?
– Добре сме. Липсваш ни, изключително на Пепър. Все върви в твоята стая и души.
– Сигурно ѝ е мъчително, като ни няма с Анди.
– Мисля, че най-вече ти ѝ липсваш.
– Защо аз?
– Защото главно ти се грижеше за нея.
– Не е правилно, мамо. Анди я хранеше всяка заран.
– Е, да, несъмнено, обаче ти се грижеше да тича задоволително. И никой различен не можеше да ѝ подрязва ноктите и да ѝ чисти ушите. Брат ти не можеше да я приближи с мокра забрадка в ръка, с цел да ѝ изчисти лапите
– Може би – рече той прибързано. – Трябва да не преставам да работя. Имам още доста четене. Поздрави тате.
И затвори.
Не можех да допускам какво направих. Какво ме прихвана? Защо взех решение да разглася Дейвид за по-отговорния? Откъде ми хрумна да го предизвиквам да се вземе за по-голям от брат си? Да не би да беше, тъй като ми ставаше мъчително да си го показва сам в стаята му в общежитието? Толкова мъчително, че взех решение да повдигна самочувствието му за сметка на брат му? А се възмущавах от метода, по който съседката се отнасяше с нейните синове?
Това реши нещата. Заниманието на тематика разправии можеше да изчака. Утре щяхме да приказваме за функциите, само че по нов метод. Трябваше ни схващане за това какво стои зад импулса ни да раздаваме функции на децата си. Щяхме да разискваме освен по какъв начин избраната роля визира всяко от децата поотделно, само че и по какъв начин ролята на определено дете въздейства върху останалите братя и сестри и върху отношенията им.
◆◆◆
На идната вечер чаках нетърпеливо хората да заемат местата си.
– Днес са разправиите, нали? – попита с вяра в гласа една жена, до момента в който сядаше.
– Следващата седмица – осведомих я аз и им описах за съседката, телефонния ми диалог и мислите си.
Слушаха ме деликатно.
– Искам да схвана какво съгласно вас кара родителите да раздават разнообразни функции на децата си. Вече загатнах една възможност – криворазбраното предпочитание да повдигнем егото на някое от децата, дори за сметка на другото дете. Какво друго?
Отговорите пристигнаха бързо.
– Криворазбраната потребност да повдигнем личното си его. Предполагам, че съседката ви е била страхливо момиченце като дребна и по тази причина в този момент по този начин се хвали, че има оперено дете.
– И противоположното е правилно. Мисля, че проектираме слабостите си върху децата. Аз да вземем за пример постоянно упреквам сина си, че отсрочва, а няма по-голям първенец на отлагането от мен самата.
– Също по този начин май изпитваме наслада, че сме поставили всяко дете на мястото му. Аз крещя на сина ми Точния Пол, а на щерка ми Закъсняващата Лизи. Нещо като фамилна смешка.
– Мисля, че задаваме функции на децата си, тъй като желаеме всяко от тях да се усеща особено. Не знам дали е вярно, само че аз споделям на моите три: " Ти си добър в четенето, на сестра ти ѝ върви математиката, а брат ти рисува ужасно. " Един тип всеки има индивидуални мощни качества.
Внезапно една ръка се подвигна:
– Току-що открих нещо – възкликна една жена. – Не единствено родителите дават функции на децата си, самите деца го вършат!
Групата се съгласи с нея.
– Вярно е. Едното играе " положителното момче ", тъй като това му носи обич и самопризнание.
– Или пък е " неприятното момче ", тъй като по този начин получава внимание, въпреки и отрицателно.
– Също по този начин децата са хитри. Те знаят, че избраните функции носят и изгода. " Клоунът " на фамилията може да се отърве по-лесно от наказване. Детето, което се прави на безпомощно, кара всички да му оказват помощ.
Същата жена още веднъж подвигна ръка:
– Нещо повече, децата сами си дефинират функции. И това няма нищо общо с родителите.
Помолих я да изясни.
Тя се замисли за момент.
– Ще ви дам образец с моето семейство. Големият ми наследник е малък и кокалест, само че непрекъснато изяснява какъв брой е здрав и жилав и вика на дребния " слабак ", а дребният, нищо че е набит и здрав, му има вяра. Мисли си, че е слабак и се държи като слабак. Каквото и да го помоля да вземе и да носи, все му е " тежко ". Не си дава сметка за личната си мощ. И до момента в който брат му си е намерил метод да се изтъкне, другият може и в никакъв случай да не го открие.
Седяхме, осъзнавайки сложността на това, с което се бяхме сблъскали: Ние слагаме децата си в функции. Децата сами се поставят в функции. Децата взаимно се слагат в роля.
Един мъж подвигна ръка:
– Нека аз играя ролята на конкурент.
Всички се обърнахме към него.
– Ако раздаването на функции на децата в фамилията е нещо толкова естествено, може би за това си има и добра причина, за която още никой не е загатнал още.
– Каква да вземем за пример?
– Представете си, че имате дете, което хвалите за това че е доста мъдро. Нима това дете няма да се старае да учи повече, да се оправя добре в учебно заведение, а след това и в живота? Искам да кажа, че в слагането в роля може да има и изгода.
Няколко души сопнато започнаха да приказват едновременно.
– Вие първа – показах една жена, почервеняла като домат.
– Сигурно има изгода за привилегированото дете – рече тя презрително. – За него е ужасно. А какво да кажем за останалите? Те автоматизирано се трансформират във второ качество.
Друга жена добави:
– А какво да кажем за враждебността, която сътворяваме измежду децата, поставяйки едното по-високо? Брат ми беше красавецът. Хората идваха и споделяха на майка ми: " О, вижте го, та той наподобява на Робърт Редфорд... А това щерка ви ли е? Не е ли сладка? " Тогава не мислех, че това ме тормози, обаче имах настойчив сън по какъв начин с брат ми вървим по улицата и една гигантска лешникотрошачка смачква лицето му.
Ръкопляскания и смях.
След като всички се успокоиха, заприказва трета жена:
– Искам да ви кажа от личен опит, че и за привилегированото дете не е доста прелестно. По-скоро е напрежение. Родителите ми постоянно ме хвалеха, че съм " най-отговорната " и аз живеех според техните упования. Но това си има цена. До ден сегашен брат ми и сестра ми играят ролята на безпомощни, а аз би трябвало да се нагърбвам с всички фамилни проблеми.
Сега съвсем всеки искаше да стане и да опише каква роля му е била отредена и по какъв начин това е повлияло живота му. И макар че всяка история беше друга, всички следваха една скица. Първата роля като че определяше всяка последваща: " Аз бях мърльото, брат ми чистникът ", " аз бях ходещата злина, сестра ми – светата вода ненапита. "
Веднъж раздадени, функциите се играеха, даже с възмущение: " След като аз бях умишлен за избухлив, значи в действителност би трябвало да стана избухлив ", " След като всички чакаха да се окапя, няма пък да ги разочаровам. "
И постоянно сред братята и сестрите се появяваше конфронтация: " Мразех брат ми, задето постоянно беше " способното дете ". Поставен до него, се усещах неуместно "... " Мразех сестра ми за избухливия ѝ темперамент, това ме принуждаваше да съм спокойната. "
Даже когато функциите не бяха изцяло противоположни, те определяха децата – или ги караха да се самоопределят – спрямо другия: " Не бях известна като сестра ми "... " Не бях водач като брат ми. "
И постоянно завършваха с: " И до през днешния ден е по този начин "... " И през днешния ден напрежението сред нас "... " До през днешния ден не можем да се сближим "... " И до момента имам възприятието, че нещо не е наред, в случай че аз не съм клоунът... прибраният... виновната. "
Когато споделихме всичко това, хората се смълчаха, преди някой да се обади:
– Възможно ли е да има семейство, в което ролята на всяко дете да взаимодейства безпрепятствено с тези на другите и фамилията да функционира като хармонично цяло?
– Вероятно е възможно– отвърнах, – само че също по този начин би трябвало да подготвяте децата си за живота отвън фамилията. А животът изисква от нас да одобряваме доста функции. Трябва да знаем по какъв начин да обичаме и да бъдем обичани; по какъв начин да сме водачи и следовници, по какъв начин да сме съществени, само че и малко нещо щури, по какъв начин да живеем с хаоса и по какъв начин да сътворяваме ред. Защо да ограничаваме децата? Защо да не ги окуражаваме да пробват, да изследват капацитета си, да откриват силата, която не подозират, че имат?
Нашият конкурент не беше впечатлен от изящната ми тирада.
– Вие описвате някакъв блян – сподели той. – Да бъдем почтени. Хората имат естествени заложби и естествени ограничавания. Голямата ми щерка е доста музикална. Тя е единствено на 10 и към този момент свири целия концерт на Хайдн в ре минор. По-малката не е музикална, насочили сме я към гимнастика.
Нямаше по какъв начин да избере по-лош образец, с цел да изтъкне гледната си точка пред мен. Думите му извикаха спомен от детството ми, който към момента ми горчи и го помня като че ли беше през вчерашния ден. Разказах му цялата история през цялото време: по какъв начин родителите ми гордо купиха махагоново пиано за нас, децата. Как гледах огромната ми сестра да се упражнява по през целия ден и мечтаех да бъда задоволително огромна, с цел да вземам уроци. Как през първата година, когато започнах с уроците, учителят ми непрекъснато ми споделяше, че съм " най-лошата му ученичка " и по какъв начин макар неговите рецензии и моето неумение, с наслада непрестанно свирех няколкото елементарни извършения, а накрая имаше дълъг диалог сред него и родителите ми дали " си коства " да не преставам.
Знаех присъдата, преди да пристигна. Сестра ми беше " музикантът " в фамилията. Може би щяха да намерят нещо друго за мен. Приех решението, без да стачкувам. Те бяха прави. Колкото и упорито да пробвах, очевидно учех постепенно и ми беше доста мъчно.
Но загубата на музиката беше ужасна за мен. Докато месеците минаваха, осъзнавах какъв брой ми липсва. Непоносимо ми беше да чувам по какъв начин сестра ми свири. Всяка нота ме нараняваше.
Скришом, когато нямаше никого, отварях старите си учебници и се пробвах да се изучавам сама. Даже имах прочут прогрес. Но най-после задачата ми се стори прекомерно тежка и се предадох. Музиката не беше за мен.
Мъжът ме гледаше втренчено. Струваше ми се, че всеки момент ще каже нещо, когато се обади една жена: – Родителите ми ме записаха на пиано, когато бях на осем. Когато аз свършвах, дребната ми сестра сядаше на пианото и се опитваше да ми подражава. Един ден тя седна на пианото и изсвири цялата пиеса, която аз се опитвах да науча към този момент цялостен месец. След това стопирах упражненията. Казах на майка ми, че повече не искам да се занимавам.
– И майка ви се съгласи да спрете? – попитах.
Жената кимна.
– Чудя се какво щеше да стане, в случай че вместо да одобри решението ви, беше споделила: " Не виждам аргументи да спираш. Ти се радваш на пианото и напредваш. " Как щяхте да реагирате на това?
– Вероятно щях да посочи, че си пилеят парите поради мен. Рут свиреше по-добре. Тя към този момент знаеше цялата пиеса.
Продължих да приказвам, като че ли съм майка ѝ:
– Миличка, разбирам, че това е обезсърчаващо, само че не виждам какво общо има Рут. Дали някой учи бързо, или постепенно няма значение. Важно е това, което ти влагаш в музиката и което никой различен не може. Важно е удоволствието, което извличаш от музиката. Не бих позволила да бъдеш лишена от него.
Жената преглътна сълзите си:
– Това щеше да е всичко за мен.
– Знам – отвърнах (О, Боже, аз ли не знаех!), – има толкоз малки момчета и девойки, които са били лишени от действителните си възможности, поради специфичните умения на някое от другите деца.
Обърнах се към цялата група:
– Вярно е, че има деца с невероятни естествени заложби и тези заложби би трябвало да се развиват. Но не за сметка на останалите деца в фамилията. Когато едното дете процъфтява в специфичната област, в която е надарено, дано сме сигурни, че не изключваме другите си деца от тази област. И дано създадем по този начин, че те самите не се изключват от нея. Трябва доста да внимаваме с фрази като: " Тя е музикантът в фамилията "... " Той е ученият "... " Това е атлетът "... " Тя е актрисата. " Никое дете не заслужава да бъде избутано в ъгъла на кое да е човешко достижение. Ние желаеме да е ясно за всичките ни деца, че насладата от науката, танца, театъра, поезията или спорта е за всички, а не е непокътната за тези, които имат склонност към тези занимания.
Чу се неудовлетворен шепот.
– Нека използваме тази седмица с цел да забележим дали някое от децата ни не е сложено в роля по някаква причина и да забележим по какъв начин да го освободим, тъй че да бъде в най-голяма степен пълноценна персона.
Внезапно се сетих:
– О, не! Та аз ви дадох обещание другата седмица да се занимаваме с тематиката за разправиите.
Моят конкурент махна с великодушен, освежителен жест:
– Няма проблем. Ще се карате още една седмица. Това е значимо.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ