Насила дебати не стават
Александър МАРИНОВ
След като партиите не предложиха съдържателни програмни хрумвания, последната вяра за осмисляне на евроизборното съревнование останаха директните диспути сред претендентите. По принцип вярата умира последна, само че тази очевидно нямаше никакъв късмет през цялото време. Като цяло политическата ни класа сподели очевидно отвращение и некадърност да дискутира всъщност въпросите, които по едно и също време са значими за страната и разумно попадат в предмета на европейските избори. Едва ли има по-добра илюстрация на тази констатация от обстоятелството, че полемиката по проблемите на демографската рецесия в европейски подтекст в една социална медия се провали заради... липса на искащи да беседват на тази тематика.
По този метод българските гласоподаватели бяха лишени от опция освен да чуят в оригинал какви позиции ще пазят избраниците им в Европарламента, само че и да си изградят по-реалистична визия за персоналните достолепия на новата брюкселска политическа годишна продукция. Повечето от шумно рекламираните при оповестяването на листите нови попълнения не направиха най-малко опит да покажат на публиката с какво са заслужили високото доверие (или това не влизаше в партийната тактичност за кампанията). Вече познатите лица не впечатлиха изключително и не прибавиха нова поддръжка. Най-рекламираните български представители в Брюксел (начело с еврокомисаря Габриел) демонстрираха всички „ прелести” на казионния евробюрократичен език – нагизден, псевдоекспертен, некадърен да доближи до мозъка и сърцето на хората. Не се чуха истински, запаметяващи се тези – към този момент няма и надали ще има с какво да запомним тази акция. Слаб лъч светлина просветна откъм присъединяване на някои от самостоятелните претенденти, които споделиха смислени неща по понятен метод, евентуално освободени от напрежението да гонят резултат.
И въпреки всичко, монотонното и до болежка несъдържателно говорене даде съображение за няколко извода, за жалост, съвсем всичките нерадостни. Първо, българските партии и техните претенденти нямат или не желаят да споделят лични оценки и причини за положението на Европейски Съюз, за метода на присъединяване на България в изработването на политиките на общността и за ситуацията у нас през призмата на европейските стандарти. Почти всички се уповават на външни документи и престижи, показвайки, че нямат лична мощ да убедят българските гласоподаватели в правотата на една или друга позиция. В това отношение ГЕРБ счупи всички върхове с кичово-импозантното зрелище с присъединяване на Манфред Вебер.
Но в случай че Марешки няма какво друго ново да покаже, с изключение на фотография с Марин Льо Пен (номерът с евтините горива и медикаменти се изтърка), по какъв начин да приемем за обикновено деградирането на дебата сред Йончева и Габриел до замеряне с цитати от брюкселски отчети. Нима българите нямат очи и уши за действителността, в която живеят, та е нужно да се употребява истина от друга, последна инстанция (Европейската комисия)?
Второ, посредством своите представители партиите се упрекват една друга във всички вероятни грехове (и не без основание), само че не можем да установим никакви основни разлики в предложенията им за европейската вероятност на България. За да бъдем по-точни, такива възгледи изобщо не ни бяха показани, защото папагалско повторение на брюкселски клишета не се брои. За всички наподобява непоклатима философията „ Каквото ни изискат, споделяме „ да “, за каквото ни дадат пари, вземаме ги и харчим, както си знаем “. Елена Йончева в действителност звучи доста друго от Мария Габриел, само че това е контрастност сред цивилен деятел и брюкселски бюрократ, а не сред протагонисти на кардинално разнообразни политически визии.
Трето, дебатите в акцията (доколкото ги имаше) не съумяха да откроят нито един ослепителен политически водач. Все отново, в Европейския парламент изпращаме политици, а не служители. Може би желаеме прекалено много, само че би било отлично, в случай че най-малко някои от претендентите за евродепутати излезе със своя истинска, даже ексцентрична концепция по какъв начин да преодолеем недъзите на досегашния модел на присъединяване ни в делата на съюза. Всички участници от систематичните партии изцяло оправдаха принадлежността си към статуквото и в този смисъл – към общата партия „ на умерения напредък в границите на закона “ (по Хашек) – еднообразно прилежни и политически правилни. Ако ги слуша човек, би могъл да намерения, че се намираме в историческия миг на Маастрихтския контракт, а не на Брекзит.
Четвърто, натъкнахме се за следващ път на една хронична дисторция на българската политика – партиите и техните представители хвърлят големи старания за разграничение и взаимни обвинявания, само че не са способни да очертаят някакъв, колкото и да е стеснен, периметър на съвпадане и бъдещо съдействие. Пристрастеността (да не кажем угодничеството) към огромните партийни семейства кара българските евродепутати да не помнят, че са българи. Тупането в гърдите по какъв начин пазят националните ползи е единствено за парлама, действителните решения се вземат от върхушките на ЕНП и ПЕС. Щеше да е добре, в случай че Йончева и Габриел, наред с всички разлики и взаимни обвинявания, бяха намерили най-малко една общонационална идея, за която на дело, а не на думи да застанат един до друг.
Пето, на този общ декор част от самостоятелните претенденти, въпреки с нулеви шансове за триумф, сподели доста по-свежо, човешко и разкрепостено държание. Имаха личен образ, показваха независими хрумвания, за жалост пред лимитирана публика. Това освен укрепва чувството за необратима изтощеност на систематичната политическа класа, която не съумя да извади нито свежи хрумвания, нито нови персони. Има и лъч вяра – че обществото, в случай че се самоорганизира, може да излъчи и да наложи във властта задоволително способни и честни свои представители.
Разбира се, би трябвало да отчитаме, че изискванията за пълноценни политически диспути и пълноценното привличане на публичното внимание към тях зависи не толкоз от персоналните участници, а от съществуването на действителни изгледи да се появи и наложи нещо ново, за каквото българите от дълго време са петимни. Нека напомним какъв нечуван зрителски интерес провокираха двата дебата на финала на президентската акция през 2016 година.
Приключващата предизборна акция, в частност неналичието на пълноценни диспути, за следващ път затвърди чувството в обществото, че изборите у нас не се показват в премерването на цената на хрумвания, нито от персони, а се свеждат до тежестта на финансовите запаси и благоприятни условия за административен напън върху гласоподавателите. Така, естествено, е допустимо да се печелят изборни победи, само че не и публично доверие. Несъстоялата се политическа полемика за бъдещето на Евросъюза и нашето присъединяване в него отбелязва следващата пропусната опция да стартира превъзмогването на всенародното отчуждение от обществените каузи. А тези отрицателни процеси се развиват и ще имат все по-висока цена.
След като партиите не предложиха съдържателни програмни хрумвания, последната вяра за осмисляне на евроизборното съревнование останаха директните диспути сред претендентите. По принцип вярата умира последна, само че тази очевидно нямаше никакъв късмет през цялото време. Като цяло политическата ни класа сподели очевидно отвращение и некадърност да дискутира всъщност въпросите, които по едно и също време са значими за страната и разумно попадат в предмета на европейските избори. Едва ли има по-добра илюстрация на тази констатация от обстоятелството, че полемиката по проблемите на демографската рецесия в европейски подтекст в една социална медия се провали заради... липса на искащи да беседват на тази тематика.
По този метод българските гласоподаватели бяха лишени от опция освен да чуят в оригинал какви позиции ще пазят избраниците им в Европарламента, само че и да си изградят по-реалистична визия за персоналните достолепия на новата брюкселска политическа годишна продукция. Повечето от шумно рекламираните при оповестяването на листите нови попълнения не направиха най-малко опит да покажат на публиката с какво са заслужили високото доверие (или това не влизаше в партийната тактичност за кампанията). Вече познатите лица не впечатлиха изключително и не прибавиха нова поддръжка. Най-рекламираните български представители в Брюксел (начело с еврокомисаря Габриел) демонстрираха всички „ прелести” на казионния евробюрократичен език – нагизден, псевдоекспертен, некадърен да доближи до мозъка и сърцето на хората. Не се чуха истински, запаметяващи се тези – към този момент няма и надали ще има с какво да запомним тази акция. Слаб лъч светлина просветна откъм присъединяване на някои от самостоятелните претенденти, които споделиха смислени неща по понятен метод, евентуално освободени от напрежението да гонят резултат.
И въпреки всичко, монотонното и до болежка несъдържателно говорене даде съображение за няколко извода, за жалост, съвсем всичките нерадостни. Първо, българските партии и техните претенденти нямат или не желаят да споделят лични оценки и причини за положението на Европейски Съюз, за метода на присъединяване на България в изработването на политиките на общността и за ситуацията у нас през призмата на европейските стандарти. Почти всички се уповават на външни документи и престижи, показвайки, че нямат лична мощ да убедят българските гласоподаватели в правотата на една или друга позиция. В това отношение ГЕРБ счупи всички върхове с кичово-импозантното зрелище с присъединяване на Манфред Вебер.
Но в случай че Марешки няма какво друго ново да покаже, с изключение на фотография с Марин Льо Пен (номерът с евтините горива и медикаменти се изтърка), по какъв начин да приемем за обикновено деградирането на дебата сред Йончева и Габриел до замеряне с цитати от брюкселски отчети. Нима българите нямат очи и уши за действителността, в която живеят, та е нужно да се употребява истина от друга, последна инстанция (Европейската комисия)?
Второ, посредством своите представители партиите се упрекват една друга във всички вероятни грехове (и не без основание), само че не можем да установим никакви основни разлики в предложенията им за европейската вероятност на България. За да бъдем по-точни, такива възгледи изобщо не ни бяха показани, защото папагалско повторение на брюкселски клишета не се брои. За всички наподобява непоклатима философията „ Каквото ни изискат, споделяме „ да “, за каквото ни дадат пари, вземаме ги и харчим, както си знаем “. Елена Йончева в действителност звучи доста друго от Мария Габриел, само че това е контрастност сред цивилен деятел и брюкселски бюрократ, а не сред протагонисти на кардинално разнообразни политически визии.
Трето, дебатите в акцията (доколкото ги имаше) не съумяха да откроят нито един ослепителен политически водач. Все отново, в Европейския парламент изпращаме политици, а не служители. Може би желаеме прекалено много, само че би било отлично, в случай че най-малко някои от претендентите за евродепутати излезе със своя истинска, даже ексцентрична концепция по какъв начин да преодолеем недъзите на досегашния модел на присъединяване ни в делата на съюза. Всички участници от систематичните партии изцяло оправдаха принадлежността си към статуквото и в този смисъл – към общата партия „ на умерения напредък в границите на закона “ (по Хашек) – еднообразно прилежни и политически правилни. Ако ги слуша човек, би могъл да намерения, че се намираме в историческия миг на Маастрихтския контракт, а не на Брекзит.
Четвърто, натъкнахме се за следващ път на една хронична дисторция на българската политика – партиите и техните представители хвърлят големи старания за разграничение и взаимни обвинявания, само че не са способни да очертаят някакъв, колкото и да е стеснен, периметър на съвпадане и бъдещо съдействие. Пристрастеността (да не кажем угодничеството) към огромните партийни семейства кара българските евродепутати да не помнят, че са българи. Тупането в гърдите по какъв начин пазят националните ползи е единствено за парлама, действителните решения се вземат от върхушките на ЕНП и ПЕС. Щеше да е добре, в случай че Йончева и Габриел, наред с всички разлики и взаимни обвинявания, бяха намерили най-малко една общонационална идея, за която на дело, а не на думи да застанат един до друг.
Пето, на този общ декор част от самостоятелните претенденти, въпреки с нулеви шансове за триумф, сподели доста по-свежо, човешко и разкрепостено държание. Имаха личен образ, показваха независими хрумвания, за жалост пред лимитирана публика. Това освен укрепва чувството за необратима изтощеност на систематичната политическа класа, която не съумя да извади нито свежи хрумвания, нито нови персони. Има и лъч вяра – че обществото, в случай че се самоорганизира, може да излъчи и да наложи във властта задоволително способни и честни свои представители.
Разбира се, би трябвало да отчитаме, че изискванията за пълноценни политически диспути и пълноценното привличане на публичното внимание към тях зависи не толкоз от персоналните участници, а от съществуването на действителни изгледи да се появи и наложи нещо ново, за каквото българите от дълго време са петимни. Нека напомним какъв нечуван зрителски интерес провокираха двата дебата на финала на президентската акция през 2016 година.
Приключващата предизборна акция, в частност неналичието на пълноценни диспути, за следващ път затвърди чувството в обществото, че изборите у нас не се показват в премерването на цената на хрумвания, нито от персони, а се свеждат до тежестта на финансовите запаси и благоприятни условия за административен напън върху гласоподавателите. Така, естествено, е допустимо да се печелят изборни победи, само че не и публично доверие. Несъстоялата се политическа полемика за бъдещето на Евросъюза и нашето присъединяване в него отбелязва следващата пропусната опция да стартира превъзмогването на всенародното отчуждение от обществените каузи. А тези отрицателни процеси се развиват и ще имат все по-висока цена.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ