Симбиозата с ГЕРБ маргинализира десницата
Александър МАРИНОВ
Една от странностите (да не използваме по-силна дума) на българската политика е позиционирането и последвалото преодоляване на дясното пространство от ГЕРБ. За всеки приблизително образован човек е ясно, че по нито един логичен индикатор дружината на Бойко Борисов не може да мине за дясна партия. Разбира се, може да се спори какво тъкмо значи дясното (а и лявото) в модерни условия. Доста кофи мастило се изписаха, с цел да ни убеждават, че сходно разграничаване към този момент не е настоящо. Да не приказваме, че у нас обичайното дясно гордо се самоопределя посредством несъществени за множеството хора белези като (архаичен) антикомунизъм и русофобство. И въпреки всичко, има характерности на дясното, които не могат да бъдат подценени, даже в такава „ страна на чудесата” като България. Например, като примата на индивидуалистичната политическа философия над колективистичната, на неограничаваната частна самодейност над държавното контролиране и на пазарните критерии над обществените причини и поправки. На базата на тези постулати можем да приказваме и за „ характерен десен избирател”, т.е. за сборен облик на жителя, който ги поддържа, тъй като счита, че те пазят неговите персонални и групови ползи. Къде стои ГЕРБ по тези най-общо избрани параметри?
Идейната платформа на партията (доколкото изобщо има такава и съставлява активен ориентир на провежданата политика) несъмнено не е дясна, а по-скоро е безреден популистки микс, разпрострял се през целия набор на политическите хрумвания и модели. В действителните си управнически дейности на централно и локално равнище партията следва не разпознаваема дясна линия, а тествания способ на пробите и грешките във всички вероятни направления. Ако пази ползите на някаква обществена група, бенефициентите несъмнено не са хипотетичните десни гласоподаватели, а личната й върхушка и свързаната с нея клиентела. ГЕРБ в действителност непрекъснато господства над „ огромния враг” на дясното Българска социалистическа партия, само че не тъй като предлага разнообразни (десни) хрумвания и политики, а просто тъй като е по-силен на избори (вкл. поради стагнацията на социалистите). Едва на последните локални избори се видя, че за от ден на ден десни гласоподаватели ГЕРБ към този момент се приема за по-голямо зло от Българска социалистическа партия.
Нека се опитаме да отчетем и спецификата на българската политика с нейните странни отличителни черти на дясното. От позиция на персоналния, биографичен детайл елитът на ГЕРБ не е нито „ антикомунистически”, нито русофобски (често се установи, че в управлението на най-голямата „ дясна” партия някогашните членове на Българска комунистическа партия са повече, в сравнение с в управлението на БСП). Няколкото присламчили се политически номади с криволичещи десни направления не трансформират ситуацията, защото явно става дума за материални ползи от най-елементарна проба. Същото се отнася и до „ брюкселските снахи”. Ако Бойко Борисов счита, че сходни люде основават някакъв десен ореол към главата му, толкоз по-зле за него.
Що се отнася до участието в ЕНП и доброжелателното отношение от страна на нейната централа към ГЕРБ и Борисов, това към този момент не е никакъв аршин за „ дясност”. Не единствено и даже не толкоз, тъй като в ЕНП членуват прекомерно разнообразни субекти, а заради отблъскващата интересчийска всеядност на европейските партийни семейства. Впрочем, откакто ПЕС си избират и преизбират Сергей Станишев за ръководител, какво толкоз укоримо има в комплиментите на евродесните към „ приятеля Бойко” като „ бележит десен лидер”?
Но, в края на краищата, няма съображение да укоряваме ГЕРБ, че се показват за десни и го вършат много сполучливо. Странното в цялата тази авантюра на дясното е ролята на обичайна българска десница и по-точно на множеството парчета, на които тя се разпадна. С дребни изключения, през целия интервал на възхода на ГЕРБ по-големи или по-малки елементи от десницата партнираха с Борисов и легитимираха него и партията му у нас и в Европа точно като десни субекти. Някои групи и обособени персони с десен етикет извличаха и не престават да извличат изгода от това съглашателство, само че цялостните резултати за достоверната десница са плачевни. Тя не просто бе разрушена и разграничена, а след това и компрометирана (една част от обществото я упреква за колаборацията с ГЕРБ, а друга – за неуспеха на сякаш сполучливите ръководства на Борисов). Десницата бе обезличена и маргинализирана, а за възобновяване на позициите си може да разчита основно на упадъка и неизбежния провал на ГЕРБ. Но къде е гаранцията, че няма да се появи нов политинженерен план, който още веднъж да се впие в дясното?
През годините сме чували редица пояснения за необяснимото политическо кръводаряване от страна на десницата към ГЕРБ. Някои са релативно правдоподобни, други – искрено лицемерни и манипулативни, трети – по детски наивни. Например, мой прочут, образован човек с богат житейски опит и типична дясна фамилна история, не стопира да ме убеждава, че „ би трябвало да поддържаме Бойко Борисов, тъй като единствено той може да спре комунистите и ДПС”. Днешните десни съратници на ГЕРБ – Съюз на демократичните сили, даже не си вършат труда да дават някакви пояснения – там така и така всичко е ясно.
Дори да допуснем, че присъединяване на десницата (чрез формата на Реформаторския блок) във второто ръководство на Борисов е било плод на някакъв безкористен опит за въвеждане на десен коректив в държавното управление, то равносметката на тези старания е по едно и също време плачевна и поучителна. Плачевна – за съответните десни протагонисти, които и до през днешния ден (индивидуално и колективно) се възвръщат от „ прегръдката на Борисов”. Вероятно същата орис скоро ще сполети настоящите съдружни сътрудници на ГЕРБ – патриотите (поне две от трите обединения са в тежка обстановка без изгледи за оцеляване). Не по-различно бъдеще чака Съюз на демократичните сили, без значение от краткотрайното наслаждение да седиш на коленете на властта. Вероятно те към момента не си задават въпроса, за какво точно в този момент ГЕРБ отстъпи от стоманения си принцип да не подписва предизборни обединения. По-важни обаче са не страданията на прецаканите, а поуките.
Поуките от симбиозата на десните с ГЕРБ са годни за целия политически набор у нас и за метода, по който се подхожда към политическите съюзи и обединения. Първата поука е, че рано или късно идва време да се заплаща за безпринципните съглашателства и то най-скъпата цена – загубата на доверието на гласоподавателите. Противно на самоувереността на българските политици, които се считат за по-умни и хитри от жителите, обществото безпогрешно разпознава мръсните политически покупко-продажби. Впрочем, една от най-дразнещите черти в държанието на политиците и партиите е нежеланието и неумението да придадат най-малко някакво обичайно оправдание на гешефтите си.
Втората поука е, че компромисите с политическата еднаквост и нечестността към гласоподавателите в името на властта (независимо от желанията за нейната употреба) водят неизбежно до двойна загуба – на позициите във властта и на доверието на хората. Когато съюзите и обединенията се вършат в името на властта, постоянно побеждава по-безпринципният и лишеният от угризения. Именно по тази причина Борисов изигра и ще продължи да изиграва всички, които потеглят да влизат във властта по неговите правила.
И последната, трета поука – всеядността и умишленото бягство от идейна и политическа еднаквост, освен това достоверна и поредно отстоявана, са в основата на тежката рецесия на българските партии и на цялата ни партийно-политическа система. Докато партиите и политиците не схванат, че би трябвало да носят отговорност и да се регистрират пред народа за политиките, въз основа на които са получили доверие, нищо няма да се промени. Поне не и към положително.
Една от странностите (да не използваме по-силна дума) на българската политика е позиционирането и последвалото преодоляване на дясното пространство от ГЕРБ. За всеки приблизително образован човек е ясно, че по нито един логичен индикатор дружината на Бойко Борисов не може да мине за дясна партия. Разбира се, може да се спори какво тъкмо значи дясното (а и лявото) в модерни условия. Доста кофи мастило се изписаха, с цел да ни убеждават, че сходно разграничаване към този момент не е настоящо. Да не приказваме, че у нас обичайното дясно гордо се самоопределя посредством несъществени за множеството хора белези като (архаичен) антикомунизъм и русофобство. И въпреки всичко, има характерности на дясното, които не могат да бъдат подценени, даже в такава „ страна на чудесата” като България. Например, като примата на индивидуалистичната политическа философия над колективистичната, на неограничаваната частна самодейност над държавното контролиране и на пазарните критерии над обществените причини и поправки. На базата на тези постулати можем да приказваме и за „ характерен десен избирател”, т.е. за сборен облик на жителя, който ги поддържа, тъй като счита, че те пазят неговите персонални и групови ползи. Къде стои ГЕРБ по тези най-общо избрани параметри?
Идейната платформа на партията (доколкото изобщо има такава и съставлява активен ориентир на провежданата политика) несъмнено не е дясна, а по-скоро е безреден популистки микс, разпрострял се през целия набор на политическите хрумвания и модели. В действителните си управнически дейности на централно и локално равнище партията следва не разпознаваема дясна линия, а тествания способ на пробите и грешките във всички вероятни направления. Ако пази ползите на някаква обществена група, бенефициентите несъмнено не са хипотетичните десни гласоподаватели, а личната й върхушка и свързаната с нея клиентела. ГЕРБ в действителност непрекъснато господства над „ огромния враг” на дясното Българска социалистическа партия, само че не тъй като предлага разнообразни (десни) хрумвания и политики, а просто тъй като е по-силен на избори (вкл. поради стагнацията на социалистите). Едва на последните локални избори се видя, че за от ден на ден десни гласоподаватели ГЕРБ към този момент се приема за по-голямо зло от Българска социалистическа партия.
Нека се опитаме да отчетем и спецификата на българската политика с нейните странни отличителни черти на дясното. От позиция на персоналния, биографичен детайл елитът на ГЕРБ не е нито „ антикомунистически”, нито русофобски (често се установи, че в управлението на най-голямата „ дясна” партия някогашните членове на Българска комунистическа партия са повече, в сравнение с в управлението на БСП). Няколкото присламчили се политически номади с криволичещи десни направления не трансформират ситуацията, защото явно става дума за материални ползи от най-елементарна проба. Същото се отнася и до „ брюкселските снахи”. Ако Бойко Борисов счита, че сходни люде основават някакъв десен ореол към главата му, толкоз по-зле за него.
Що се отнася до участието в ЕНП и доброжелателното отношение от страна на нейната централа към ГЕРБ и Борисов, това към този момент не е никакъв аршин за „ дясност”. Не единствено и даже не толкоз, тъй като в ЕНП членуват прекомерно разнообразни субекти, а заради отблъскващата интересчийска всеядност на европейските партийни семейства. Впрочем, откакто ПЕС си избират и преизбират Сергей Станишев за ръководител, какво толкоз укоримо има в комплиментите на евродесните към „ приятеля Бойко” като „ бележит десен лидер”?
Но, в края на краищата, няма съображение да укоряваме ГЕРБ, че се показват за десни и го вършат много сполучливо. Странното в цялата тази авантюра на дясното е ролята на обичайна българска десница и по-точно на множеството парчета, на които тя се разпадна. С дребни изключения, през целия интервал на възхода на ГЕРБ по-големи или по-малки елементи от десницата партнираха с Борисов и легитимираха него и партията му у нас и в Европа точно като десни субекти. Някои групи и обособени персони с десен етикет извличаха и не престават да извличат изгода от това съглашателство, само че цялостните резултати за достоверната десница са плачевни. Тя не просто бе разрушена и разграничена, а след това и компрометирана (една част от обществото я упреква за колаборацията с ГЕРБ, а друга – за неуспеха на сякаш сполучливите ръководства на Борисов). Десницата бе обезличена и маргинализирана, а за възобновяване на позициите си може да разчита основно на упадъка и неизбежния провал на ГЕРБ. Но къде е гаранцията, че няма да се появи нов политинженерен план, който още веднъж да се впие в дясното?
През годините сме чували редица пояснения за необяснимото политическо кръводаряване от страна на десницата към ГЕРБ. Някои са релативно правдоподобни, други – искрено лицемерни и манипулативни, трети – по детски наивни. Например, мой прочут, образован човек с богат житейски опит и типична дясна фамилна история, не стопира да ме убеждава, че „ би трябвало да поддържаме Бойко Борисов, тъй като единствено той може да спре комунистите и ДПС”. Днешните десни съратници на ГЕРБ – Съюз на демократичните сили, даже не си вършат труда да дават някакви пояснения – там така и така всичко е ясно.
Дори да допуснем, че присъединяване на десницата (чрез формата на Реформаторския блок) във второто ръководство на Борисов е било плод на някакъв безкористен опит за въвеждане на десен коректив в държавното управление, то равносметката на тези старания е по едно и също време плачевна и поучителна. Плачевна – за съответните десни протагонисти, които и до през днешния ден (индивидуално и колективно) се възвръщат от „ прегръдката на Борисов”. Вероятно същата орис скоро ще сполети настоящите съдружни сътрудници на ГЕРБ – патриотите (поне две от трите обединения са в тежка обстановка без изгледи за оцеляване). Не по-различно бъдеще чака Съюз на демократичните сили, без значение от краткотрайното наслаждение да седиш на коленете на властта. Вероятно те към момента не си задават въпроса, за какво точно в този момент ГЕРБ отстъпи от стоманения си принцип да не подписва предизборни обединения. По-важни обаче са не страданията на прецаканите, а поуките.
Поуките от симбиозата на десните с ГЕРБ са годни за целия политически набор у нас и за метода, по който се подхожда към политическите съюзи и обединения. Първата поука е, че рано или късно идва време да се заплаща за безпринципните съглашателства и то най-скъпата цена – загубата на доверието на гласоподавателите. Противно на самоувереността на българските политици, които се считат за по-умни и хитри от жителите, обществото безпогрешно разпознава мръсните политически покупко-продажби. Впрочем, една от най-дразнещите черти в държанието на политиците и партиите е нежеланието и неумението да придадат най-малко някакво обичайно оправдание на гешефтите си.
Втората поука е, че компромисите с политическата еднаквост и нечестността към гласоподавателите в името на властта (независимо от желанията за нейната употреба) водят неизбежно до двойна загуба – на позициите във властта и на доверието на хората. Когато съюзите и обединенията се вършат в името на властта, постоянно побеждава по-безпринципният и лишеният от угризения. Именно по тази причина Борисов изигра и ще продължи да изиграва всички, които потеглят да влизат във властта по неговите правила.
И последната, трета поука – всеядността и умишленото бягство от идейна и политическа еднаквост, освен това достоверна и поредно отстоявана, са в основата на тежката рецесия на българските партии и на цялата ни партийно-политическа система. Докато партиите и политиците не схванат, че би трябвало да носят отговорност и да се регистрират пред народа за политиките, въз основа на които са получили доверие, нищо няма да се промени. Поне не и към положително.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ