Вкупом съгрешаващи и все по-ненужни
Александър МАРИНОВ
Българският парламент претърпява тежки времена. Това не е от през днешния ден – висшият либерален орган на републиката от дълго време се е трансформирал в придатък на изпълнителната власт, който безрезервно „ заверява” взети другаде решения. Ако прибавим склонността на депутатите непрекъснато да се забъркват в кавги и ревниво да се грижат за своите (а не на избралите ги граждани) ползи, изобщо не е изненадващо, че българското Народно заседание е най-ниско одобряваната и (не)уважавана институция у нас.
През последните месеци ситуацията се утежни в допълнение, тъй като националните избраници демонстрираха удивителна примес от непросветеност и безволие при оправянето с рецесията, подбудена от ковид. Първо, чинно скалъпиха на коляно един неблаговиден закон за изключителното състояние („ забравяйки”, че има настоящ Закон за отбрана при бедствия), направиха явно несъответстваща на задаващите се проблеми актуализация на бюджета, а след това изрично отхвърлиха да управляват безредните дейности на държавното управление, задълбочаващи последствията от рецесията. Дори в тази трагична обстановка националното посланичество (начело с ръководителя на парламента) се изхитриха още веднъж да скандализират обществото с меркантилността си („ Ще си увеличим заплатите, с цел да даряваме”), а най-после унизително подвиха опашки при оскърбителните квалификации по адрес на първия всред тях, евентуално тъй като се допуска, че са дело на същинския им „ началник”. Да не приказваме за
демонстративната индиферентност
за пасивността на способените органи във връзка изясняването на достоверността на скандалните записи и фотоси, внушаващи причастност на министър-председателя към тежки провинения.
Някой по-наивен непряк наблюдаващ би позволил, че след всичко изброено Народното събрание най-сетне ще се захване да прави някаква работа, с която да подкрепи мъчително засегнатото от икономическата, политическата и морална рецесия българско общество. Но не би.
Ето с какви значими държавни каузи се занимаваха националните избраници през отминалите две седмици. Приеха процедурни правила за предложение на претенденти и показване на претенденти за ръководител и членове на Комисията за отбрана на персоналните данни (предложението е импортирано още на 3 декември предходната година) и на Комисията за енергийно и водно контролиране (светкавичен резултат на директна директива от страна на премиера). Разбираемо е – въпреки всичко „ фрагментите вземат решение всичко”. Потрудиха се над следващи промени и допълнения на редица закони, измежду които със значителност и новост блестят такива, като: Законът за Българския Червен кръст, Законът за отбрана на растенията, Законът за общественото предложение на скъпи бумаги, Законът за автомобилните транспорти и други Дадоха шир за законотворчески изригвания, които задълбочават, а не вземат решение проблемите на хазарта. Допуснаха следващите седмици на реплика на парламентарен надзор – по сякаш значими въпроси, само че надалеч от злободневните и действителни проблеми. Например (каквото и да значи това): „ Разисквания по запитване до министъра на труда и обществената политика по отношение на фрагментирано законодателство в обществената политика”.
Опитите на опозицията
да разнищи заплетената конспирация към отговорността на държавните органи за проблемите в хазарта също получиха необичайно изражение с предлагането за разисквания на „ новата идея за облагане на хазартните игри, заявена от министъра на финансите Владислав Горанов през м. март 2016 г.”
Старателното „ нищоправене” на националните избраници в напрегната социална обстановка като днешната в действителност буди неразбиране, само че най-малко напълно ясно изяснява за какво думата „ депутат” през днешния ден звучи обидно. Не че някой ни пита, само че ето няколко неща, които народните представители биха могли да свършат, в случай че в действителност се грижеха за ползите на болшинството от българите.
Първо, ръководещите - вместо да сипят незаслужени похвали по адрес на държавното управление – можеше да изискат от него в къси периоди да показа проектозакон за стопански и обществени ограничения за превъзмогване на последствията от рецесията, подбудена от пандемията и неефективните дейности за нейното преодоляване. Вместо работа на парче, освен това напълно сложена според от субективните желания и устрема за облагодетелстване на доближени бизнес среди, Народното събрание би трябвало да вземе самодейност за въвеждане на ясна и цялостна отчетност за (без)резултатността от предприеманите до момента ограничения и надлежно изразходваните обществени средства.
Ако бяха малко по-интелигентни
и много по-почтени, депутатите от болшинството щяха да схванат, че по този начин поддръжката им за държавното управление би била доста по-надеждна, в сравнение с при безпринципната отбрана на очевидните му провали. В допълнение, биха могли да се опитат най-малко да имитират градивно разискване с опозицията и консолидиране на част от предложенията й, с цел да основат – в случай че не друго – усещане за изпитание за реализиране на единодушие.
Второ, биха поискали неотложно чуване на министъра на вътрешните работи и на ръководителите на специфичните служби за цялостното безучастие във връзка на популяризираните записи и фотоси, за които се твърди, че са на министър-председателя и са направени в населявани от него пространства. Дори естеството на материята да постанова осъществяване на това чуване в закрит режим, по-късно би трябвало да се откри метод обществото да бъде осведомено с показаните безапелационни пояснения (или с неналичието на такива).
Трето, опозицията, чиято работа е да управлява ръководещите и управляващите като цяло, би трябвало да внесе предложение за решение на Народното събрание и да инициира съответните законодателни промени във връзка зачестилите
нарушавания на конституционни права
и свободи на българските жители. Например, в случай че няма някакви значими аргументи да се спотайват, народните представители от опозицията можеше да съберат подписи и да запитат Конституционния съд дали прокуратурата не нарушава главния закон (и по-точно член 34), когато по свое убеждение оповестява частна преписка на лица, които към този момент имат статуса само на очевидци. А също по този начин – по силата на кои конституционни и законови положения държавното обвиняване употребява правото да преценя коя информация е от публичен интерес и коя не.
С една дума, народните представители, в случай че в действителност бяха такива, би трябвало да се управляват от дневния ред на обществото, който включва както действително засягащите множеството българи проблеми, по този начин и отбраната на техните конституционни права и свободи. Освен това по Конституция и по закон Народното събрание е предназначен да управлява изпълнителната власт, а това обвързване се отнася освен до опозицията, само че и до тези, които са излъчили съответното държавно управление.
И в случай че Народното събрание настойчиво не желае да работи по подобен, в действителност публично важен дневен ред, няма нищо необичайно, че 30 години след началото на демократичния преход болшинството от българите към този момент не считат парламентарната народна власт за най-хубавата форма на държавно ръководство.
Българският парламент претърпява тежки времена. Това не е от през днешния ден – висшият либерален орган на републиката от дълго време се е трансформирал в придатък на изпълнителната власт, който безрезервно „ заверява” взети другаде решения. Ако прибавим склонността на депутатите непрекъснато да се забъркват в кавги и ревниво да се грижат за своите (а не на избралите ги граждани) ползи, изобщо не е изненадващо, че българското Народно заседание е най-ниско одобряваната и (не)уважавана институция у нас.
През последните месеци ситуацията се утежни в допълнение, тъй като националните избраници демонстрираха удивителна примес от непросветеност и безволие при оправянето с рецесията, подбудена от ковид. Първо, чинно скалъпиха на коляно един неблаговиден закон за изключителното състояние („ забравяйки”, че има настоящ Закон за отбрана при бедствия), направиха явно несъответстваща на задаващите се проблеми актуализация на бюджета, а след това изрично отхвърлиха да управляват безредните дейности на държавното управление, задълбочаващи последствията от рецесията. Дори в тази трагична обстановка националното посланичество (начело с ръководителя на парламента) се изхитриха още веднъж да скандализират обществото с меркантилността си („ Ще си увеличим заплатите, с цел да даряваме”), а най-после унизително подвиха опашки при оскърбителните квалификации по адрес на първия всред тях, евентуално тъй като се допуска, че са дело на същинския им „ началник”. Да не приказваме за
демонстративната индиферентност
за пасивността на способените органи във връзка изясняването на достоверността на скандалните записи и фотоси, внушаващи причастност на министър-председателя към тежки провинения.
Някой по-наивен непряк наблюдаващ би позволил, че след всичко изброено Народното събрание най-сетне ще се захване да прави някаква работа, с която да подкрепи мъчително засегнатото от икономическата, политическата и морална рецесия българско общество. Но не би.
Ето с какви значими държавни каузи се занимаваха националните избраници през отминалите две седмици. Приеха процедурни правила за предложение на претенденти и показване на претенденти за ръководител и членове на Комисията за отбрана на персоналните данни (предложението е импортирано още на 3 декември предходната година) и на Комисията за енергийно и водно контролиране (светкавичен резултат на директна директива от страна на премиера). Разбираемо е – въпреки всичко „ фрагментите вземат решение всичко”. Потрудиха се над следващи промени и допълнения на редица закони, измежду които със значителност и новост блестят такива, като: Законът за Българския Червен кръст, Законът за отбрана на растенията, Законът за общественото предложение на скъпи бумаги, Законът за автомобилните транспорти и други Дадоха шир за законотворчески изригвания, които задълбочават, а не вземат решение проблемите на хазарта. Допуснаха следващите седмици на реплика на парламентарен надзор – по сякаш значими въпроси, само че надалеч от злободневните и действителни проблеми. Например (каквото и да значи това): „ Разисквания по запитване до министъра на труда и обществената политика по отношение на фрагментирано законодателство в обществената политика”.
Опитите на опозицията
да разнищи заплетената конспирация към отговорността на държавните органи за проблемите в хазарта също получиха необичайно изражение с предлагането за разисквания на „ новата идея за облагане на хазартните игри, заявена от министъра на финансите Владислав Горанов през м. март 2016 г.”
Старателното „ нищоправене” на националните избраници в напрегната социална обстановка като днешната в действителност буди неразбиране, само че най-малко напълно ясно изяснява за какво думата „ депутат” през днешния ден звучи обидно. Не че някой ни пита, само че ето няколко неща, които народните представители биха могли да свършат, в случай че в действителност се грижеха за ползите на болшинството от българите.
Първо, ръководещите - вместо да сипят незаслужени похвали по адрес на държавното управление – можеше да изискат от него в къси периоди да показа проектозакон за стопански и обществени ограничения за превъзмогване на последствията от рецесията, подбудена от пандемията и неефективните дейности за нейното преодоляване. Вместо работа на парче, освен това напълно сложена според от субективните желания и устрема за облагодетелстване на доближени бизнес среди, Народното събрание би трябвало да вземе самодейност за въвеждане на ясна и цялостна отчетност за (без)резултатността от предприеманите до момента ограничения и надлежно изразходваните обществени средства.
Ако бяха малко по-интелигентни
и много по-почтени, депутатите от болшинството щяха да схванат, че по този начин поддръжката им за държавното управление би била доста по-надеждна, в сравнение с при безпринципната отбрана на очевидните му провали. В допълнение, биха могли да се опитат най-малко да имитират градивно разискване с опозицията и консолидиране на част от предложенията й, с цел да основат – в случай че не друго – усещане за изпитание за реализиране на единодушие.
Второ, биха поискали неотложно чуване на министъра на вътрешните работи и на ръководителите на специфичните служби за цялостното безучастие във връзка на популяризираните записи и фотоси, за които се твърди, че са на министър-председателя и са направени в населявани от него пространства. Дори естеството на материята да постанова осъществяване на това чуване в закрит режим, по-късно би трябвало да се откри метод обществото да бъде осведомено с показаните безапелационни пояснения (или с неналичието на такива).
Трето, опозицията, чиято работа е да управлява ръководещите и управляващите като цяло, би трябвало да внесе предложение за решение на Народното събрание и да инициира съответните законодателни промени във връзка зачестилите
нарушавания на конституционни права
и свободи на българските жители. Например, в случай че няма някакви значими аргументи да се спотайват, народните представители от опозицията можеше да съберат подписи и да запитат Конституционния съд дали прокуратурата не нарушава главния закон (и по-точно член 34), когато по свое убеждение оповестява частна преписка на лица, които към този момент имат статуса само на очевидци. А също по този начин – по силата на кои конституционни и законови положения държавното обвиняване употребява правото да преценя коя информация е от публичен интерес и коя не.
С една дума, народните представители, в случай че в действителност бяха такива, би трябвало да се управляват от дневния ред на обществото, който включва както действително засягащите множеството българи проблеми, по този начин и отбраната на техните конституционни права и свободи. Освен това по Конституция и по закон Народното събрание е предназначен да управлява изпълнителната власт, а това обвързване се отнася освен до опозицията, само че и до тези, които са излъчили съответното държавно управление.
И в случай че Народното събрание настойчиво не желае да работи по подобен, в действителност публично важен дневен ред, няма нищо необичайно, че 30 години след началото на демократичния преход болшинството от българите към този момент не считат парламентарната народна власт за най-хубавата форма на държавно ръководство.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ