Погнусата: патологията на България
Ако учителката ме попита " Какво е главното възприятие на българина? ", ще отговоря по този начин: " Погнусата ".
Погнусата от новата коалиция
Изненадани ли сте? Ами погледнете гласуването на дълго чаканото държавно управление. Една година го чакаме, социолозите мерят възходящото неспокойствие на електората, а есхатолозите вещаят срив на страната, останала без ръководство. И ето, след дълги кандърми се зададе допустим за двете враждуващи страни, въпреки и краткотраен компромис; гласувани бяха прилични министри. И каква е публичната реакция? Погнуса. Как можаха тези врагове, дето се заричаха, да се коалират, въпреки и ротационно.
Говорим за страст, която не се храни с абстракции: погнусата е физически феномен. Затова политическата сделка беше представяна като неестествена (хомосексуална?) целувка, паметливи анализатори напомнят онази на площада сред Станишев и Доган. Следват серия простовати метафорични развития като брачно ложе, женитба, изразходване на брака, коя от коя по отблъскващи.
Най-много пристрастеност бяха натрупали от Има Такъв Народ, партия, която към този момент мъчно разграничаваме от " Възраждане ". И въпреки всичко наградата несъмнено завоюва президентът Румен Радев, който освен отправи всевъзможни проклятия против новата коалиция, само че даже отхвърли да се ръкува с учен Денков и напусна Народното събрание преди клетвата на държавното управление. Някои дефинираха това като дивотия, само че съгласно мен става дума за друго - това бе обществена проява на гадност, която е значим детайл от българския публичен живот. Впрочем с държанието си самият Радев стана обект на контрапогнуса и по този начин спомогна за психическото стиковане на враждувалите до в този момент електорати. Което подсказва каква политологическа роля играе обсъжданата първична страст.
Дали когато в Германия или Нидерландия вършат необятни обединения, следват гнусливи мнения? Може и някъде в периферните медии, само че надали това е главното възприятие на лирическия воин, народен представител или президент. Всяка коалиция е честен компромис, заслужено означи Румяна Коларова. И тъй като няма по какъв начин да си представим политиката без коалиране, евентуално би трябвало да преосмислим понятието за морал в тази сфера. Може да ни е потребен Макс Вебер, който разграничава нравственос на убеждението и нравственос на отговорността. Първата ни кара непринудено да реагираме на това, което одобряваме, и това, което отхвърляме. Втората допуска да правим избрани неприятни в този момент дейности предвид на бъдещия резултат. Убеждението ни кара да реагираме с морална гадност: Ама те през вчерашния ден споделиха еди какво си, а в този момент вършат противоположното - и това е като че ли импровизиран инстикт, сходен на изплюването на нещо непоносимо. Във втория, лично политическия, чакаме да забележим в името на каква по-голяма цел са погазили заричанията си. Морално ли е човек да трансформира позициите си? Ами не е хубаво, но от време на време се постанова, тъй като светът се трансформира и не се върти към нашите отзиви.„
За Бай Ганьо и погнусата
Българската гадност обаче отива по-дълбоко. В едноименния разказ на Жан-Пол Сартр тя показва отчуждението от случайния свят, в който героят Антоан Рокантен се усеща пренебрегнат. В България тя показва отчуждение от самите себе си. Модерните народи обичат да се оглеждат в иронични облици. Британският бонвиван Джон Бул е удобен контрапункт на аристократа, немският Михел е приспивен, ленив и незлоблив, за чешкия Швейк по този начин и не разбираме дали е или единствено се прави на глупак, с цел да клинчи от австроунгарската казарма. Но надали има различен като българския Бай Ганьо, който да буди у избралите го за народен прототип… гадност.
Тази гадност е конструкция на самото Алекоконстантиново изложение: образовани, европеизирани като самия създател българи си описват истории за подвизите на сънародника, за това по какъв начин се излага във виенската баня, за косматите му гърди, за мляскането и потенето му. Във втората част, когато героят се връща вкъщи, погнусата минава едно равнище по-високо, в областта на политическото.
Персонажът е станал нарицателно, върху него се проецират всички тези неща, които българинът пробва да изхвърли от себе си - простотия, нарцисизъм, ориенталщина. Погнуса от леденото хоро, от силиконовата чалга певица, от съседа, който хвърля боклука си през прозореца.
И въпреки всичко властта е онази, която у нас буди най-голямата гадност. Живков бил селянин, Желев - неугледен, Костов - циганин, Сакскобургготски - дементен, Борисов снимат гол, окосмен и пълен, а Пеевски е изобразяван по митингите като дебело прасе, Трифонов бил татуиран чалгар, Петков и Лена взимали решения по оргии на пици с кристали, Габриел била анорексичка и така нататък. Да упражняваш власт в България значи да караш хората да им се повдига. Един нов анекдот възкресява националния воин в избирателен ключ: " Защо махнаха Бай Ганьо от образователната стратегия? Защото го дават всеки ден по малкия екран. "
Погнусата е страст, която дефинират като противоположна на гнева, който подвига кръвното и води до експанзия. При погнусения се следи спад на сърдечния темп, дишането, даже температурата; той се отдръпва от рисковата храна или евентуално заразния полов сътрудник. Още по-странната морална гадност: съгласно някои откриватели тя е постепенен механизъм за отбягване на спорове: вместо да се бие, субектът бяга, затваря се в себе си. Да създадем ли още една крачка и да кажем, че да се гнусиш от властта е метод да я оставиш да се разпорежда с живота ти?
Погледнато от другата страна, границите, които погнусата издига, разрешават на политическата класа да се възпроизвежда. Който желае да проникне там вътре, би трябвало да е подготвен да се среща с неприятни хора, с които от време на време го снимат, да отстъпва от заричанията си, да лавира и надлежно - да бъде подготвен да стане обект на всеобщото омерзение. Който желае да бъде обичан - да си търси други специалности.
С тази двоякост на разум, погледнете българския политически живот от последното десетилетие. " Па да ти кажа ли правичката - споделя Бай Ганьо откакто се е натресъл на Иречек, сърбал звучно разлютената чорба и се оригвал - И едните, и другите са маскари! ". Това определение на политическата класа е станало явно за тукашния гласоподавател. " Маскара " идва от италианската дума за грим, а през 19 век са се гримирали единствено проститутките и от там маскарата е привиден, мерзавец. Но отношението към тялото на проститутката е амбивалентно, на по едно и също време привличане и отбиване. Да мислиш властта като продажница в този смисъл значи, че от една страна те блазни мисълта да я имаш, само че въпреки това знаеш, че близкият ти кръг ще те осъди за този " грях ".
Как се лекува тази национална патология?
Бедата е, че гнусливият честен жител привиква да се отдръпва, да заобикаля простотията, наречена политика и по този метод обезпечава комфорт на тези, които я практикуват. Тук е по този начин - издигаме некадърници, поносим безобразия, абе в никакъв случай няма да се оправим. Гнусейки се от всичко, което се случва в страната му, той на процедура се гнуси от себе си, като че ли е почнал да възприема личното си тяло като непознато, както ни гнуси личната кръв, когато засъхне по бинта.
Как се лекува сходна национална патология не знам. Може би като спрем за малко да се взираме в петната по бинта и погледнем през прозореца?
***
Този коментар показва персоналното мнение на създателя. То може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.
