АГРЕСИЯТА НА ЧОВЕКА КЪМ САМИЯ СЕБЕ СИ Родоначалникът на психоанализата

АГРЕСИЯТА НА ЧОВЕКА КЪМ САМИЯ СЕБЕ СИ
Родоначалникът на психоанализата Зигмунд Фройд още в най-ранните си проучвания върху скритата същина на индивида приказва за две влечения във всеки от нас – увлечение към гибелта и увлечение към живота. Съответно влечението, подсъзнателното предпочитание за експанзия, за опустошение следва логичен влечението към гибелта, Танатос. Влечението към живота, Ерос, е въведено от Фройд като житейска мощ, която ни води към превъзмогването на трудности; това е способността да конструираме смисъл в живота, желанието да се свържем с другия в трайни връзки. Влечението към гибелта се показва в прочувственото комплициране, в опълчването на опитите на другия да осмисли всекидневието си, в гнева към позитивното и положителното в човешките връзки. Преди да насочим експанзията към външния свят, ние я живеем в самите себе си.
Възпитанието и вътрешното себеусещане на родителите изключително въздействат на настройката на детето към съзидание или разрушение. Това, което „ заложим “ като прочувствена настройка в душите на децата ни, значително остава непроменимо до края на дните. Човек може да е интелигентен и просветен, прочувствената настройка обаче, към съзидание или опустошение, е нещо друго. Детето я наследява от фамилната конюнктура или от отношението, положително или отрицателно, на един от родителите. С отрицателната настройка детето възпроизвежда желанието за опустошение и за себеразрушение. Агресията на индивида към самия себе си носи своите корени в самата му природа, само че става модел на държание в детството.
Младежът В. стартира терапия при мен още като студент. Изключително интелигентен и безсънен, с раздвижена сензитивност, с изразено възприятие за комизъм. На пръв взор човек мъчно би предположил прочувствените му проблеми. Израснал в семейство на инженери, той от най-ранна възраст се е усещал неразбираем и отритнат, по-голямо е било вниманието към сестра му. Занимавали са го през детството огромните метафизичен въпроси за смисъла на живота, за живота след гибелта, за безсмъртието и тленността. Никой не е обърнал внимание на това, в противен случай, татко му и негов първи братовчед са му се подигравали, че си „ губи времето с нелепости “. Майка му, въпреки това, е била и е доста обезпокоителен човек, непрестанно му говорила за това какъв брой е ужасна гибелта, вълнували са я въпроси за нелечими заболявания и ужасът от тях. Тя участва в най-ранните му мемоари като тъмен и подтиснат човек. Семейството на В. е било с положително материално състояние, само че без другарство както сред възрастните, по този начин и с децата. Детските въпроси без отговори, изключително с тази съвестност, с която са вълнували въпросното момче, след това прерастват в душевна неустановеност и липса на естествена положителна настройка към самия себе си и външния свят. В. пораства като очевидно щастливо дете, само че вътрешно самотно. Пълен първенец в учебно заведение, той с лекост влиза в определената от него компетентност. В университета стартира интимни връзки с момиче, с което взаимно се харесват. След сексуален акт вижда леко зачервяване по интимните елементи, което изкарва от него всички терзания за нелечими заболявания, с които е израснал. Прекратява връзката си и стартира да върви по дерматолози, тъй като се опасява, че е инфектиран със СПИН. Минават месеци, година след случая, когато се срещнах с него. Фобиите му бяха стигнали самобитен връх. Той беше почнал да отключва и хранителни проблеми, виеше му се свят, получаваше под паника офанзиви, само че най-големият му смут беше, че е инфектиран със смъртоносния вирус. Подсъзнанието е фуга, в която участват всички контузии от предишното. Това беше моментът за В., в който нормалният боязън за здравословен проблем при колегата отключи всички негови таени страхове през годините. В. се разкъсваше сред страха от гибелта и ужаса, че след гибелта нищо не остава от индивида. Говоренето за всичко претърпяно в детството, отхвърлянето от бащата и вменяването от страна на майката на смут от гибелта доста успокояваха моя пациент. В лечебната работа В. откри, че би трябвало непрестанно да прави нещо, с цел да усеща смисъла, или по-точно, с цел да не усеща безсмислието на съществуването. Това му даваше опция да не пропада прочувствено след всеки обезпокоителен епизод. Случаят на това момче е образец за експанзията към самия себе си, „ инжектирана “ в него в интервала на детството и която той с неимоверни старания съумява да успокои. Това, което най-вече ме впечатли в неговия случай, беше непроменимостта като държание и мислене както от страна на татко му, по този начин и на майка му. Баща му продължава и до през днешния ден да показва своето отрицание към метода, по който В. вижда света и себе си; майка му продължава да приказва за ужаса си от гибелта и нищото, което следва. Всичко това след няколкото хоспитализации в психиатрична клиника в София на сина им. Питах се в какво тъкмо се показва претенцията ни за безгранична любов към децата ни? Кое ни дава подтик като родители да приказваме с тях по всички тези въпроси, които са персонални и засягат интимността на всеки от нас? Принципът „ да кажем всичко на децата “ и „ цялата истина “ не се ли римува по-често с свирепост и тичане от отговорност, в сравнение с с желанието да бъдем откровени?
Случаят В. слага въпроса за йерархията в фамилните връзки. На върха на пирамидата са мъжът и дамата като обособени персони, всеки със своя независим метод на мислене, ценностна система и персонална преценка за протичащото се. След това са връзките сред тях като семейство и сътрудници. Както всеки човек в една връзка има своите персонални секрети и страхове, някои от които резервира единствено за себе си, по този начин и мъжът и дамата в едно семейство имат своите споделени секрети, които се разискват единствено сред тях. След това идват децата, а родителите се нуждаят от подбрана откровеност с тях. Пълната искреност сред родител и дете, изключително когато това касае страховете и комплексите на родителя, провокира в детската душа негативност и мъка, които след това прерастват в експанзия на зрелия човек към самия себе си. Този вид искреност на родителя за всички негови страхове и комплекси изрично ще бъде преповторен като душевна тревога от страна на детето.
Друг аспект на експанзията на човек към себе си е в необработеното, детско предпочитание за угаждане на всички потребности до дъно и търсенето на безгранични удоволствия. Съвременният човек живее без ясна визия за себе си, без съзнателен интерес и почит към другия, в непрестанен опит да премине непозволеното и да изпитва наслаждение от това. Липсата на граници сред хората на едно подсъзнателно равнище е и липса на другия за всеки от нас. Мога да го проучвам и опозная, в случай че сред мен и него има дистанция; когато се залепя за него, аз го кривя, не го виждам и го заличавам. Търсенето на удоволствия непрестанно и във всичко води до неспособност за стойностни връзки, до експанзия в последна сметка към самия себе си.
К. беше момиче на осемнайсет години, когато пристигна в кабинета ми не по лично предпочитание, както сама показа, а по волята на майка си. Беше красива и интелигентна, ученичка в влиятелна софийска гимназия. Проблемите ѝ стартират, когато навлиза в пубертета. На дванайсет години губи татко си, с който е имала мощна връзка. Той е бил тънък човек, балансиран, не упорит. Майката е осъществен експерт в региона си. К. си спомня непрекъснатите кавги вкъщи, опита на майка ѝ да подчини татко ѝ, неналичието на какъвто и да е почит към него. Пред обществото обаче те са били „ идеалното семейство “. Това обърква дребната К., тъй като няма спокойни връзки и почитание сред родителите. Майка ѝ е образец за човек, който подчинява мъжа до себе си, контролираща и властна натура. Колкото и да се нервира от нея, на по-късна възраст К. повтаря модела ѝ. След гибелта на мъжа ѝ майката заживява на фамилни начала със собствен братовчед. Това шокира щерка ѝ. Още по-притеснително е, че този мъж прави опит да изнасили К., когато тя е на петнайсет години. Това не трансформира отношението на майка ѝ в тази кръвосмесителна връзка, тя даже не я приключва. Напрежението вкъщи става отвратително. Не след дълго момичето отива да живее при баба си. К. носи отпечатъка от несъответстващата и нападателна родителска позиция. Тя потегля от вкъщи си с модела на държание от фамилията, в което мъжът и дамата са в непрестанен спор, с горест по загубата на бащата, с майка, която нарушава избрани обществени и културни табута, другояче с големи условия към щерка си да бъде в „ нормата “, възпитана и прилежна ученичка. Не е мъчно да се допусна какво следва за К. – никакъв почит към околните, свръхегоистично преследване на личните ползи, търсене на удоволствия непременно, преминавайки всички вероятни граници. За своите осемнайсет години тя беше пробвала доста неща – опиати, трева, разхвърлян секс… От любознание бе имала интимни връзки с жена. Изпитваше наслаждение да „ краде “ сътрудниците на приятелките си, имала е връзки и със собствен първи братовчед. Така беше постъпила и майка ѝ, „ открадвайки “ от другите дами човек, който ѝ е кръвен родственик и с който тя не трябва да влиза в интимни връзки, тъй като по този начин нарушава избрани културни кодове и табута. К. сама се оферираше на мъжете в търсене на новото, непознатото наслаждение. Впускаше се в връзки с възрастни и млади, с интелектуалци, с водачи на такси, с служители на реда, с актьори. Тя губеше център в живота си, нямаше критерии, радваше се, че няма никакви отговорности и е „ изцяло свободна “, както сама се изрази. Това момиче имаше жестока експанзия към себе си и изпитваше наслаждение от това. Тя вътрешно се ненавиждаше, тъй като си даваше сметка, че дели връзки с хора, които по никакъв метод не я заслужават, само че външно, за пред обществото, тя демонстрираше непреклонност за изборите си. Беше почнала да не се усеща добре душевен, да изпада в депресивни положения, нямаше никаква сила, само че и през разум не ѝ минаваше, че се постанова смяна на метода ѝ на мислене и на живот. Спомням си с каква гняв обаче бранеше своите порядки, когато ѝ споделих, че се самоунищожава. Тя непрестанно повтаряше: „ Моля ви, помогнете ми да се оправя с тази голяма горест в мен “, само че не съзнаваше, че източникът на тази горест е в нейната глава, в нейните подсъзнателни контузии, трансформирани и показани на света като осъзнати решения. Най-неочаквано, когато не ѝ харесваха мненията ми върху всичко това, което споделяше за себе си, ставаше и си тръгваше. Разбрах, че се пробва да ме разгневи, само че не отговорих на нейните упования. При следващия опит да управлява обстановката в желанието си да ме подчини, с доста спокоен и явен, само че безапелационен звук ѝ споделих: „ Спрете, въпреки всичко има правила на държание и правила на другарство “. Тя беше шокирана от реакцията ми. Тръгна си, без да изиска нова среща. Потърси ме след месец, с цел да ми каже, че за първи път в живота си е влюбена в момче и желае да продължи лечебната работа с мен. Вече година след случая К. идва на всяка уговорена среща и даже да не е съгласна с някой от моите мнения, пази добър звук. Връзката ѝ с момчето продължава, без да му изневерява, депресивните ѝ признаци изчезнаха, тя вътрешно избра да приключи тази експанзия към себе си, елементарни на майка си и стигнахме до решението да спрем за момента да се виждаме. Видях я за първи път като спокойна, интелигентна и красива жена и ѝ пожелах триумф по пътя на личното ѝ израстване и осъзнаване като човек. Дадох си сметка, че решението ми да наложа правила в лечебната работа, разреши на това младо момиче да излезе от положението на безпорядък в съзнанието и държанието си.
Историята на К. е за сегашното, което под разнообразни форми преповтаря предишното, детството и връзките с родителите. Агресията в тази ситуация е реакция към обстановки в предишното, в които господства неналичието на ясна конструкция и граници. К. преповтаряше тъкмо това, което бе претърпяла в фамилията си. Чрез лечението, посредством опита за осъзнаване на предишното и себеосъзнаването, изплува в съзнанието ѝ нейното лично Аз, което ѝ разреши да откри близостта със самата себе си, а оттова и с един съответен човек, спокойното приемане на границите с другия и желанието да се откаже от безредните връзки, от непрекъснатото нахлуване в непознатото пространство. К. беше по-сама, тъй като близостта с един човек я лиши от шумните тълпи и разрушителните удоволствия, само че и по-щастлива, тъй като за първи път в живота си съзнаваше смисъла на близостта с другия. Тя напусна света на рисковите прочувствени прекарвания, разбра, че те я вършат външно щастлива, а вътрешно празна и самотна, с цел да избере последователното доближаване с индивида до себе си, което, въпреки и по-бавно, е по-сигурно като мощ на общуването. Един от огромните проблеми на актуалното потомство е мисленето по принципен метод, търсенето на благополучие непременно и неспособността да откри страданието в насладата. Тъгата и самотата ни оказват помощ да оценим смисъла на общуването, вършат ни по-осъзнати и по-способни да предприемем всичко належащо, с цел да задържим индивида до себе си. Бягайки от самотата и страданието, ние бягаме към тях, тъй като те са част от човешкото съществуване. Много хора се самозалъгват, като си мислят, че в случай че не приказват за тези прочувствени положения или не ги виждат, те изчезват от живота им. Не можем единствено да вдишваме или да издишваме, да се радваме или да сме тъжни. Това е естествената диалектика, в която е потопено душевното ни съществуване, за което по изключително хубав метод приказва цялата древногръцка философия. От ранна възраст човек се сблъсква с тези диаметрално противоположни страсти. Белег на особена сензитивност е, в случай че той съумява да минава гладко от едното в другото, без да пропада в отрицателното и в отчаянието. Този преход сред страстите може да бъде овладян с занимание в миг на самотност, с физическа интензивност, с разкриване на нови другари, с четене и отваряне към нови ползи, с изключителна увереност, че човек не би трябвало да стопира да се развива интелектуално и духовно като противопоставяне на ежедневната инерция и липса на осъзнатост, че „ би трябвало да продължи да живее непременно “, както написа Чехов. Ако не си вършим дребните равносметки всяка вечер за това, поради което се гордеем със себе си, и поради това, от което се срамим, ние не бихме могли да разбираме в дълбочина себе си и света. Опитът да изживеем почтено и насладата, и тъгата, ни дава чувство за целокупност. Така ставаме единни със себе си.
Случай на автоагресия е моментът, в който не можем да отговорим на положителното от другия с положително, тъй като сме били неразбрани и отхвърлени в предишното от близки до нас хора. Чрез възприятие за виновност живеем с чувството, че в никакъв случай не са задоволителни напъните, които поставяме, с цел да бъдем приети. Това са така наречен морални мазохисти, които употребяват и страданието като форма на наслаждение. Те са привлечени не от стойностното в индивида до тях, а от отблъскващото, което той носи, тъй като в себе си или желаят да му се потвърдят, че самите те го превъзхождат, или се пробват да го трансформират. Този човек им припомня на родител, който ги е карал да страдат с несъответстващото си държание, поради което в тях е останало желанието да се срещат с несъответствуващи хора, на които да се харесат непременно. Мисля си постоянно какъв брой противоречива е библейската визия за индивида, основан по „ облик Божи “, т.е. съгласно нея ние носим в себе си абсолютния аршин за това кое е положително, заслужено и истина. Виждаме във всеки миг по какъв начин претърпяваме отначало предишното си, детството си и връзките сред родителите и всичко е обяснимо през призмата на фамилната история.