По буквите: Джипи, Лозева, Тодоров
Текстът е препубликуван от
" еднаистория " от Джипи
Превод от италиански Нева Мичева, образна акомодация Кирил Златков, Пловдив: ИК " Жанет 45 ", 2020
еднаисторияС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Той е 49-годишен публицист. Намира се в психиатрична клиника. Саможив е. Съзнанието му е раздробено. До този миг психическите му слепи петна, без да подозира, са му служили като надеждна отбрана в връзката с действителността. Но даже през тях стартира да избива трансгенерационна травматична памет. Метафоричните през днешния ден смисли откриват корените си в дословните смисли от предишното. Връщат се към войната, в която са взели участие нашите близки. Нашата покруса се връща в своя роден дом.
Всички желаеме да се завърнем вкъщи.
Нямам никакви подозрения, че тази книга е шедьовър в жанра на комикса. Но освен това. Тя е свръхкрасива и свръхболезнена. Вярваш ѝ. Никаква игра няма тук. Просто осъзнаваш по какъв начин в един миг твоята история се слива с историята на предшествениците ти - и въобще не си сигурен, че ще се слее с историята на твоите деца. Оттук стартират и общността, и самотата.
И появяването на Личността.
Джипи споделя по какъв начин се е появило човешкото лице, придобило чертите си от сълзите, които са дълбали по гладката му повърхнина (сълзите може и да са радостни, схваща се):
" А след това преляла през очите - първата сълза. Първата, която след това хилядолетия наред течала и браздяла, и дълбала, и ваяла, ваяла нас. По бузите се появили ръбове и жлебове, и речни корита, русла за рев. Ъгълчетата на устните - меки бентове, нежни загради - скоро се поддали А тя не серпантина. Докато не придала на човешкото лице днешния му тип. "
В тази объркваща книга в началото надали не нищо с нищо не се свързва, съвсем като в съзнанието на писателя. Но последователно Джипи построява целокупност, в която всеки видимо инцидентен облик намира своето тъкмо място в картината на ужаса, от който не можем да избягаме. "
Много истории има тази еднаистория. Примерно за изобретяването на картечницата, с която войните да спрат да се протакат и по този начин да доскучават на светските дами. Или какво ще стане, в случай че момчето, което си на 18, внезапно види в огледалото проваления мъж, който ще си на 50.
Но историята е единствено една. Войната продължава. Макар да се връщаме от нея.
© "Тоест "
" Басейн Рай " от Яна Лозева
София: самиздат, 2021
Ние към този момент сме медийни същества - има " слотове ", които неизбежно би трябвало да се пълнят с вести даже когато те всъщност не са вести. А жадувам да има новинарска емисия единствено тогава, когато има достоверни вести - събития, които трансформират света. Ако няма - да няма. А не елементарното да бъде деформирано до неизмеримо.
© Яна Лозева, "Тоест "
Изобщо, стъписва ме ужасът на мнозина, в това число и другари, тогавашни другари, от елементарното, от нормалното... Това е боязън от дълбочината на повседневното, отвод от любов към него, непризнателност, в случай че щеш. Случката не е събитие.
Това си мисля, до момента в който преглеждам фотографската книга на Яна Лозева.
Наблюдавал съм по какъв начин тя снима. Никога не знаеш, че те е снимала. Никога не улавяш по кое време тъкмо го е направила. Няма церемонии. Няма пози.
В " Басейн Рай " тя демонстрира мигове от провинцията. Полусело. Полуград. Южен мир. Никой от тези мигове не се големее, нито скромничи. Всеки си знае цената и не я споделя. В фотосите има едно момче. Един мъж. В една от последните не разпознах дали обликът е на бащата, или на сина. Има цветя, които не подозират, че са цветя. Има доста случайности, в които последователно виждаш закона на съществуването.
© Яна Лозева, "Тоест "
Яна вижда утопията в действителността.
Тези дни щерка ми, огромната ми щерка, показа, че не вижда смисъл от изкуство, което е невероятно без обясненията на своя създател, че не вижда смисъл от еднопосочно изкуство.
Яна снима простотата и я трансформира в благосъстояние. И едва ли някое тълкувание на обещано нейно изображение ще надмогне другите тълкувания.
Защото един невероятен човек като Яна обича таман нормалното - и дискретния му punctum.
" Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки "
Съставител Ивайло Знеполски, София: Дом на науките за индивида и обществото, 2020
Как окайвам всички тези млади мъже, които не са забелязали по какъв начин са пораснали децата им, тъй като е трябвало да си завършат дисертацията [...] сред тези две страни от живота не трябва да има непроходима бариера. В противоположен случай човек рискува в работата си да създава една визия за света без връзка със света, в който живее.
Цветан Тодоров пред Катрин Портвен, " Дълг и приятност "
Дебна статусите на Силвия Чолева, защото моята другарка стартира да разгласява във Фейсбук стихотворения от огромния китайски стихотворец Бей Дао, който доста скоро Издателство за лирика " ДА " ще показа в независима книга.
Докато се пробвам да проумея за какво Северният остров (това значи псевдонимът Бей Дао) провокира необикновеното ми неспокойствие, прелистих и монографията на неговия преводач доктор Веселин Карастойчев: този актуален създател се появява след епохата на площадната лирика, когато съпротивата против нея също се оказва естрада - естрада, годна за преодоляване и приложимост от политическия дискурс. Бей Дао се стреми да приказва " вместо различен един погубен човек ", само че последователно си дава сметка, че съпротивата му става " казионна ".
Той, написа Карастойчев, е изумен от тезата на младия стихотворец Фу Уей, че " най-силната опозиция на лириката против безогледното зло в света е гордото отвръщане от него ". " Пробуждането се демонстрира в овакантяване на политическия дискурс, в елиминиране на всяка опция за директни асоциации с настоящата обществено-политическа обстановка (т.е. загърбване на алегоричността за сметка на метафоричността и херметичната образност). Новият лирически воин на Бей Дао странства из метапоетическите селения на лирика на неизразимото, като за ориентир му служи не отблъскването от формалната поетика, а интуицията за нови езикови пейзажи. "
***
Потребността от картография на езиковите пейзажи - това сродява китаеца Бей Дао и българина Цветан Тодоров. И още повече ги сродява дълбоката добродетелност, вниманието към силата на всяка дума, от която като че ли зависи животът ти.
Първите години на Цветан Тодоров също са претърпени в тоталитарна страна. И той търси тези вътрешни филологически пространства, които, по думите на Карастойчев за Бей Дао, да са " недосегаеми както за вездесъщото въздействие на формалния дискурс, по този начин и за нечистата им приложимост в директен социално-политически аспект, примерно в поддръжка на новата властова обстановка ". По това те несъмнено си съответстват.
Но литературоведът Цветан Тодоров претърпява поврат. Има Тодоров 1, закрепен върху езиковия градеж на литературата - и Тодоров 2, който написа за моралистите, за лагерниците, за създателите, мачкани от идеалите на тоталитарната страна.
Научната продукция в сборника " Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки " е фокусирана точно в този поврат. За мен персонално най-хубав подстъп към него са публикациите на Стефано Лазарин и Лариса Ботнари.
Лазарин: " Който свежда литературата до система от структури, който съзнателно пренебрегва нейната морална и идейна дълбочина, той прави етичен избор в интерес на индивидуализма и релативизма. [...] Занапред предмет на литературата не е литературата, а индивидът. [...] При този нов метод Тодоров все по-често черпи от литературата скъпи познания или морални поучения, които могат да се употребяват в живота с другите. "
А Ботнари изрично декларира, че за Цветан Тодоров литературата е филантропична просвета - и че той към този момент преглежда филантропичните науки като литература. Още повече че през 1989 година самият Тодоров написа, че мислене, което не се подхранва от персоналния опит на учения, бързо се изражда в схоластичност, носи изгода само на учения и на бюрократичните институции.
Всичко това изяснява за какво Цветан Тодоров общуваше с фигурите, за които пишеше, на " ти " - за него, в опитите за търсене на истината, не станаха " те ". Обяснява и за какво писателят Тодоров смяташе, че литературата е застрашена както в никакъв случай до момента.
Възможна ли е такава позиция през днешния ден, посред награди, ранглисти, автореклами, убийствена и самоубийствена гласност? Вместо отговор ще изтъквам стих от тихия исполин Бей Дао:
Хората завзели площада отвърнаха
ти искаш нещо невероятно
Обаче персонално за Тодоров това беше само допустимо. Той освен говореше вместо убитите - той говореше със убитите.
" еднаистория " от Джипи
Превод от италиански Нева Мичева, образна акомодация Кирил Златков, Пловдив: ИК " Жанет 45 ", 2020
Той е 49-годишен публицист. Намира се в психиатрична клиника. Саможив е. Съзнанието му е раздробено. До този миг психическите му слепи петна, без да подозира, са му служили като надеждна отбрана в връзката с действителността. Но даже през тях стартира да избива трансгенерационна травматична памет. Метафоричните през днешния ден смисли откриват корените си в дословните смисли от предишното. Връщат се към войната, в която са взели участие нашите близки. Нашата покруса се връща в своя роден дом.
Всички желаеме да се завърнем вкъщи.
Нямам никакви подозрения, че тази книга е шедьовър в жанра на комикса. Но освен това. Тя е свръхкрасива и свръхболезнена. Вярваш ѝ. Никаква игра няма тук. Просто осъзнаваш по какъв начин в един миг твоята история се слива с историята на предшествениците ти - и въобще не си сигурен, че ще се слее с историята на твоите деца. Оттук стартират и общността, и самотата.
И появяването на Личността.
Джипи споделя по какъв начин се е появило човешкото лице, придобило чертите си от сълзите, които са дълбали по гладката му повърхнина (сълзите може и да са радостни, схваща се):
" А след това преляла през очите - първата сълза. Първата, която след това хилядолетия наред течала и браздяла, и дълбала, и ваяла, ваяла нас. По бузите се появили ръбове и жлебове, и речни корита, русла за рев. Ъгълчетата на устните - меки бентове, нежни загради - скоро се поддали А тя не серпантина. Докато не придала на човешкото лице днешния му тип. "
В тази объркваща книга в началото надали не нищо с нищо не се свързва, съвсем като в съзнанието на писателя. Но последователно Джипи построява целокупност, в която всеки видимо инцидентен облик намира своето тъкмо място в картината на ужаса, от който не можем да избягаме. "
Много истории има тази еднаистория. Примерно за изобретяването на картечницата, с която войните да спрат да се протакат и по този начин да доскучават на светските дами. Или какво ще стане, в случай че момчето, което си на 18, внезапно види в огледалото проваления мъж, който ще си на 50.
Но историята е единствено една. Войната продължава. Макар да се връщаме от нея.
© "Тоест "
" Басейн Рай " от Яна Лозева
София: самиздат, 2021
Ние към този момент сме медийни същества - има " слотове ", които неизбежно би трябвало да се пълнят с вести даже когато те всъщност не са вести. А жадувам да има новинарска емисия единствено тогава, когато има достоверни вести - събития, които трансформират света. Ако няма - да няма. А не елементарното да бъде деформирано до неизмеримо.
© Яна Лозева, "Тоест "
Изобщо, стъписва ме ужасът на мнозина, в това число и другари, тогавашни другари, от елементарното, от нормалното... Това е боязън от дълбочината на повседневното, отвод от любов към него, непризнателност, в случай че щеш. Случката не е събитие.
Това си мисля, до момента в който преглеждам фотографската книга на Яна Лозева.
Наблюдавал съм по какъв начин тя снима. Никога не знаеш, че те е снимала. Никога не улавяш по кое време тъкмо го е направила. Няма церемонии. Няма пози.
В " Басейн Рай " тя демонстрира мигове от провинцията. Полусело. Полуград. Южен мир. Никой от тези мигове не се големее, нито скромничи. Всеки си знае цената и не я споделя. В фотосите има едно момче. Един мъж. В една от последните не разпознах дали обликът е на бащата, или на сина. Има цветя, които не подозират, че са цветя. Има доста случайности, в които последователно виждаш закона на съществуването.
© Яна Лозева, "Тоест "
Яна вижда утопията в действителността.
Тези дни щерка ми, огромната ми щерка, показа, че не вижда смисъл от изкуство, което е невероятно без обясненията на своя създател, че не вижда смисъл от еднопосочно изкуство.
Яна снима простотата и я трансформира в благосъстояние. И едва ли някое тълкувание на обещано нейно изображение ще надмогне другите тълкувания.
Защото един невероятен човек като Яна обича таман нормалното - и дискретния му punctum.
" Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки "
Съставител Ивайло Знеполски, София: Дом на науките за индивида и обществото, 2020
Как окайвам всички тези млади мъже, които не са забелязали по какъв начин са пораснали децата им, тъй като е трябвало да си завършат дисертацията [...] сред тези две страни от живота не трябва да има непроходима бариера. В противоположен случай човек рискува в работата си да създава една визия за света без връзка със света, в който живее.
Цветан Тодоров пред Катрин Портвен, " Дълг и приятност "
Дебна статусите на Силвия Чолева, защото моята другарка стартира да разгласява във Фейсбук стихотворения от огромния китайски стихотворец Бей Дао, който доста скоро Издателство за лирика " ДА " ще показа в независима книга.
Докато се пробвам да проумея за какво Северният остров (това значи псевдонимът Бей Дао) провокира необикновеното ми неспокойствие, прелистих и монографията на неговия преводач доктор Веселин Карастойчев: този актуален създател се появява след епохата на площадната лирика, когато съпротивата против нея също се оказва естрада - естрада, годна за преодоляване и приложимост от политическия дискурс. Бей Дао се стреми да приказва " вместо различен един погубен човек ", само че последователно си дава сметка, че съпротивата му става " казионна ".
Той, написа Карастойчев, е изумен от тезата на младия стихотворец Фу Уей, че " най-силната опозиция на лириката против безогледното зло в света е гордото отвръщане от него ". " Пробуждането се демонстрира в овакантяване на политическия дискурс, в елиминиране на всяка опция за директни асоциации с настоящата обществено-политическа обстановка (т.е. загърбване на алегоричността за сметка на метафоричността и херметичната образност). Новият лирически воин на Бей Дао странства из метапоетическите селения на лирика на неизразимото, като за ориентир му служи не отблъскването от формалната поетика, а интуицията за нови езикови пейзажи. "
***
Потребността от картография на езиковите пейзажи - това сродява китаеца Бей Дао и българина Цветан Тодоров. И още повече ги сродява дълбоката добродетелност, вниманието към силата на всяка дума, от която като че ли зависи животът ти.
Първите години на Цветан Тодоров също са претърпени в тоталитарна страна. И той търси тези вътрешни филологически пространства, които, по думите на Карастойчев за Бей Дао, да са " недосегаеми както за вездесъщото въздействие на формалния дискурс, по този начин и за нечистата им приложимост в директен социално-политически аспект, примерно в поддръжка на новата властова обстановка ". По това те несъмнено си съответстват.
Но литературоведът Цветан Тодоров претърпява поврат. Има Тодоров 1, закрепен върху езиковия градеж на литературата - и Тодоров 2, който написа за моралистите, за лагерниците, за създателите, мачкани от идеалите на тоталитарната страна.
Научната продукция в сборника " Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки " е фокусирана точно в този поврат. За мен персонално най-хубав подстъп към него са публикациите на Стефано Лазарин и Лариса Ботнари.
Лазарин: " Който свежда литературата до система от структури, който съзнателно пренебрегва нейната морална и идейна дълбочина, той прави етичен избор в интерес на индивидуализма и релативизма. [...] Занапред предмет на литературата не е литературата, а индивидът. [...] При този нов метод Тодоров все по-често черпи от литературата скъпи познания или морални поучения, които могат да се употребяват в живота с другите. "
А Ботнари изрично декларира, че за Цветан Тодоров литературата е филантропична просвета - и че той към този момент преглежда филантропичните науки като литература. Още повече че през 1989 година самият Тодоров написа, че мислене, което не се подхранва от персоналния опит на учения, бързо се изражда в схоластичност, носи изгода само на учения и на бюрократичните институции.
Всичко това изяснява за какво Цветан Тодоров общуваше с фигурите, за които пишеше, на " ти " - за него, в опитите за търсене на истината, не станаха " те ". Обяснява и за какво писателят Тодоров смяташе, че литературата е застрашена както в никакъв случай до момента.
Възможна ли е такава позиция през днешния ден, посред награди, ранглисти, автореклами, убийствена и самоубийствена гласност? Вместо отговор ще изтъквам стих от тихия исполин Бей Дао:
Хората завзели площада отвърнаха
ти искаш нещо невероятно
Обаче персонално за Тодоров това беше само допустимо. Той освен говореше вместо убитите - той говореше със убитите.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ