Защо болногледачите в Германия масово напускат
32 % от болногледачите в Германия имат намерение да сменят специалността си, сочи настоящо изследване. Именно те са измежду хората, които най-често се заразяват с ковид и умират от болестта.
Определен прогрес във връзка с отбраната им има: множеството болногледачи, съгласни да се имунизират, в това време са ваксинирани, а и разполагат с задоволително маски и защитно облекло. Големият проблем обаче остава: дефицитът на личен състав и произлизащото от това претоварване. Четирима от тези хора описват за сложния си делник пред ZDF.
Михаел, чиновник в интензивно поделение в Хесен:
„ Работата в интензивното поделение е доста напрегната и човек я избира умишлено. Но около пандемията в действителност е доста тежко, даже и за човек в средата на 30-те години. Понякога се постанова по няколко пъти дневно да прекатурваме пациентите в леглата им, да ги следим най-внимателно, непрекъснато да ревизираме обдишването. Освен това би трябвало непрекъснато да носим защитно облекло, с цел да не заразим несъзнателно други пациенти. Въпреки, че бяхме доста деликатни, в края на 2020-а година, се заразихме с сътрудници при реанимацията на един пациент. Аз към този момент съм добре, само че на някои от сътрудниците им се наложи да влязат в интензивното поделение и не са изцяло оздравели и до през днешния ден.ю
Това се отразява тежко на душeвността и на личния състав, и на пациентите. Имахме лежащо заболели в разцвета на силите си, чийто живот бе пресечен внезапно. Съсипващо е да видиш по какъв начин умира човек, въпреки да сме положили всички старания. Дразни ме и отношението на обществото към нас: точно от нас се чака да спасяваме ситуацията. Но защото натоварването не понижава, изведнъж към този момент не желаеме да се занимаваме с тази работа, която в действителност обичаме. “
Едит, някогашна здравна сестра в Саксония и Бавария:
„ В началото на годината напуснах досегашната си работа и в този момент се занимавам с обработка на данни. При това най-после не бях в „ окото на бурята “, т.е. в интензивно поделение, а се грижех за млади майки. Но тези браншове също са наранени от пандемията – поради възбраната за визити трябваше ние да поемем всичко, с което другояче се занимават роднините. А имахме и инфектирани дами. Част от сътрудниците трябваше особено да се грижат за тях, което усили натоварването на останалите.
Някои от пациентките, все пак, не съблюдаваха защитните ограничения и съумяха да заразят болногледачите, които трябваше да съблюдават карантина. Така казусът с личния състав единствено се изостри. А той е сериозен от години – случвало се е да ме върнат от отпуска, с цел да оказвам помощ. И какво получихме в компенсация? Аплодисменти и курабийки. Дори бонуса за пандемията не го дадоха на всички. Това отношение към нас ми лиши и последната вяра за усъвършенстване. “
Катрин, някогашна служителка в интензивно поделение в Северен Рейн-Вестфалия:
„ Аз се отхвърлих от работата си при започване на годината. Тъй като при пандемията на редица места напълно се игнорираше това, че и ние сме хора, които би трябвало да бъдат предпазени. Вместо в интензивното поделение в този момент правя канцеларска работа от къщи и даже получавам повече. Същевременно си мисля какво би трябвало да се промени, с цел да не напущат толкоз доста от нас специалността и стигам до следния извод: първо би трябвало да има задоволително личен състав за справяне с пандемията, и второ – да има по-добро възнаграждение. Не може при тази отговорност и този напън мнозина да получават по-малко от 3000 евро бруто. Имаме потребност и от повече благоприятни условия за кариерно развиване, от по-гъвкави модели на работното време, както и от цифровизация на болничната документи – с цел да става по-бързо и да имаме повече време за пациентите. “
Сандра, болногледачка в психиатрия от Баден-Вюртемберг:
„ Бяхме на ръба на силите си още преди пандемията. Напуснах болничното заведение непосредствено след образованието си там, защото на няколко пъти получих бърнаут. В което няма нищо чудно – тогава отговарях сама в кардиологията за 14 пациенти. Затова се реалокирах в психиатрията на ненапълно работно време, само че и там беше доста тежко.
На 30 години съм и на драго сърце бих работила отново в болница, на цялостен работен ден. Но при тези условия не бих могла да поема такава работа по здравословни аргументи – без значение, че това ще значи съответно по-малко приходи и по-ниска пенсия след време. “
Източник:
Определен прогрес във връзка с отбраната им има: множеството болногледачи, съгласни да се имунизират, в това време са ваксинирани, а и разполагат с задоволително маски и защитно облекло. Големият проблем обаче остава: дефицитът на личен състав и произлизащото от това претоварване. Четирима от тези хора описват за сложния си делник пред ZDF.
Михаел, чиновник в интензивно поделение в Хесен:
„ Работата в интензивното поделение е доста напрегната и човек я избира умишлено. Но около пандемията в действителност е доста тежко, даже и за човек в средата на 30-те години. Понякога се постанова по няколко пъти дневно да прекатурваме пациентите в леглата им, да ги следим най-внимателно, непрекъснато да ревизираме обдишването. Освен това би трябвало непрекъснато да носим защитно облекло, с цел да не заразим несъзнателно други пациенти. Въпреки, че бяхме доста деликатни, в края на 2020-а година, се заразихме с сътрудници при реанимацията на един пациент. Аз към този момент съм добре, само че на някои от сътрудниците им се наложи да влязат в интензивното поделение и не са изцяло оздравели и до през днешния ден.ю
Това се отразява тежко на душeвността и на личния състав, и на пациентите. Имахме лежащо заболели в разцвета на силите си, чийто живот бе пресечен внезапно. Съсипващо е да видиш по какъв начин умира човек, въпреки да сме положили всички старания. Дразни ме и отношението на обществото към нас: точно от нас се чака да спасяваме ситуацията. Но защото натоварването не понижава, изведнъж към този момент не желаеме да се занимаваме с тази работа, която в действителност обичаме. “
Едит, някогашна здравна сестра в Саксония и Бавария:
„ В началото на годината напуснах досегашната си работа и в този момент се занимавам с обработка на данни. При това най-после не бях в „ окото на бурята “, т.е. в интензивно поделение, а се грижех за млади майки. Но тези браншове също са наранени от пандемията – поради възбраната за визити трябваше ние да поемем всичко, с което другояче се занимават роднините. А имахме и инфектирани дами. Част от сътрудниците трябваше особено да се грижат за тях, което усили натоварването на останалите.
Някои от пациентките, все пак, не съблюдаваха защитните ограничения и съумяха да заразят болногледачите, които трябваше да съблюдават карантина. Така казусът с личния състав единствено се изостри. А той е сериозен от години – случвало се е да ме върнат от отпуска, с цел да оказвам помощ. И какво получихме в компенсация? Аплодисменти и курабийки. Дори бонуса за пандемията не го дадоха на всички. Това отношение към нас ми лиши и последната вяра за усъвършенстване. “
Катрин, някогашна служителка в интензивно поделение в Северен Рейн-Вестфалия:
„ Аз се отхвърлих от работата си при започване на годината. Тъй като при пандемията на редица места напълно се игнорираше това, че и ние сме хора, които би трябвало да бъдат предпазени. Вместо в интензивното поделение в този момент правя канцеларска работа от къщи и даже получавам повече. Същевременно си мисля какво би трябвало да се промени, с цел да не напущат толкоз доста от нас специалността и стигам до следния извод: първо би трябвало да има задоволително личен състав за справяне с пандемията, и второ – да има по-добро възнаграждение. Не може при тази отговорност и този напън мнозина да получават по-малко от 3000 евро бруто. Имаме потребност и от повече благоприятни условия за кариерно развиване, от по-гъвкави модели на работното време, както и от цифровизация на болничната документи – с цел да става по-бързо и да имаме повече време за пациентите. “
Сандра, болногледачка в психиатрия от Баден-Вюртемберг:
„ Бяхме на ръба на силите си още преди пандемията. Напуснах болничното заведение непосредствено след образованието си там, защото на няколко пъти получих бърнаут. В което няма нищо чудно – тогава отговарях сама в кардиологията за 14 пациенти. Затова се реалокирах в психиатрията на ненапълно работно време, само че и там беше доста тежко.
На 30 години съм и на драго сърце бих работила отново в болница, на цялостен работен ден. Но при тези условия не бих могла да поема такава работа по здравословни аргументи – без значение, че това ще значи съответно по-малко приходи и по-ниска пенсия след време. “
Източник:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ