Д-р Стоянов, да започнем от едно събитие, което винаги е

Д-р Стоянов, да започнем от едно събитие, което винаги е ...

В Русия силата все още има измерение на военщина.



Д-р Стоянов, да започнем от едно събитие, което винаги е натоварено с много знаци – поредният монументален военен парад в Москва, който тази година бе проведен на друга, но още по-автентична дата. Видяхте ли нещо ново в посланията?

На 24 юни 1945 г., месец и половина след подписването на капитулацията на Германия, се е състоял вторият исторически парад – този път на победата. Първият е през 1941 г., когато войските минават по Червения площад и директно отиват на фронта в битката за Москва. Този втори парад на победата - от 1945 г., който се помни с хвърлянето на нацистките знамена, белият кон на маршал Жуков и още много символика, е издържан в най-добрата политическа стилистика на тоталитарната хореография. По принцип, тези паради са демонстрация на мощ, а в Русия силата все още има главно това измерение - на военщината. Защото в исторически план, Русия не можа да се заяви като успешен социален или икономически алтернативен модел, макар винаги да се е опитвала да го направи. Проблемът на тази държава е, че тя не си вади поуки от миналото. Докато след Втората световна война Германия осъзна, че повече не бива да плаши своите съседи, а да работи с тях.

Германия си вмени тежко чувство за национална вина.

Русия бяга от това чувство за вина, например - относно пакта „Рибентроп - Молотов“. СССР и Русия не си извадиха поуката, че не трябва да плашат своите съседи. Този обрат е труден за тях, защото векове наред те са експанзионистична сила.

Като казвате съседи, тази година има и друг "юбилей" - 80 г. от присъединяването на Прибалтийските републики – ярък пример за експанзия към съседи.

Нека ги наричаме Балтийски, другият термин е исторически русизъм, който в науката не се ползва с добро име. В средата на юни 1940 г. завършва тази експанзия, след големия конфуз във войната на СССР срещу Финландия. Самите Балтийски държави са договорени именно в пакта „Рибентроп - Молотов“. Много интересен пасаж четем в дневника на Георги Димитров за среща със Сталин през октомври 1939 г.: диктаторът казва, че още не е моментът те да бъдат съветизирани, защото сами щели да го направят. По същия начин Сталин представя по-късно всички свои действия - спрямо Полша и цяла Източна Европа - като опит за самозащита, а не експанзия. Разширение чрез отбрана.  Грузинецът добре е познавал уроците на историята и е бил наясно, че империята му е уязвима от две посоки - Полша и Проливите. Наблюдаваме една смесица между универсалистка теория, каквато е марксизмът-ленинизмът, и руският национализъм. Неща, които изначално изглеждат несъвместими, но които Ленин и Сталин обединяват в имперско-революционна парадигма.

Не е ли алогична в сегашни години тази претенция за империализъм, при положение, че Русия вече не е глобален икономически фактор?

Тук има няколко пласта, които трябва да се разграничат. След 70-те години, от втора икономика в света, СССР мина много назад. От друга страна, тяхното разбиране за мощ се състои в желанието за повече територии. Защото Сталин така е смятал: колкото по-голяма част от Европа е под контрол, толкова по-престижно е това за СССР.

Нов модел европеизация, след Петър Първи.

Европеизация по съветски маниер. За разлика от Ленин, който мрази Русия, Сталин, макар и грузинец, е великоруски националист. Този национализъм отново се пробуди. СССР беше унищожен основно от руския национализъм и национализмите в съветските републики.

Фигурата на Сталин винаги е била спорна. Безспорното е, че след него остават десетки милиони трупове, включително и рекордните над 20 млн. жертви от Втората световна война, при трикратно по-малко за Германия, която - с всички уговорки - воюва едновременно на три фронта.

Числото 27 милиона е перестроечно, защото сегашните изчисления водят към 40 млн. жертви по време на войната. Отделно, само гладомора отнема 5-6 млн. живота и то при най-скромни изчисления. А броят на жертвите в ГУЛАГ е съвсем отделна сметка.

Ресталинизацията в момента върви триумфално и безпрепятствено, въпреки чудовищните жертви на сталинизма. В тоталитарно време обаче тя е стопирана под напора на интелигенцията - със силата на само една петиция от 1966 г., която спира замислената от Брежнев реабилитация на диктатора на предстоящия 23 конгрес на КПСС. Защо тогава интелигенцията и обществото се справят, а сега все някак не успяват?

Сянката на Сталин тежи не само върху цялата съветска история, но и над съвременната руска. Ако погледнем протоколите от заседанията на политбюро на КПСС от началото на 80-те години, ще видим как едни старци си спомнят с умиление за сладките времена на сталинизма. Днес тази нишка агресивно се налага, но в условията на консервативен националистически тип режим какъвто изгражда Путин. Особено след онази знакова реч, произнесена през 2007 г. в Мюнхен. СССР и Русия винаги са се борили за международно признание, особено от страна на Запада. Въпреки че сегашните й демографски характеристики по-скоро подхождат на африканска държава.

Не е ли това национален комплекс?

Разбира се, дълбок национален комплекс.

Най-истинският, най-правилният и най-ефективният националист съм аз, заяви наскоро Владимир Владимирович. И добави още нещо – че разполага със 146 милиона единомишленици, което политическите сатирици преведоха като 146% избиратели. Как руското общество поема тези заявки на властта, заедно с ресталинизацията, при положение, че престъпленията на Йосиф Висарионович още са "топли"?

Във Втората световна война руският национализъм се противопостави на германския национализъм. Да си спомним парада от 1945, с който започнахме – Жуков на бял кон победоносно поздравява войските!

Което му струваше кариерата.

Сталин разбира, че това не е чисто негова победа, а се дължи на огромното общонационално усилие. Затова и самият празник 9 май за известен период отпада – до 20-годишнината от победата през 1965 година.

Дадена ли е обществена и историческа прошка на Сталин в Русия, при положение, че той трудно може да заеме по-висока историческа позиция от Ленин и Хитлер?

Една част от обществото никога няма да прости. Той никога не е бил този идеолог, каквито бяха Ленин и Хитлер. Не случайно Сталин измисля култа към личността – за да може да се долепи до Ленин и постепенно да го измести. И неслучайно двамата "споделяха" общ мавзолей известно време.

Исторически погледнато, в какви форми и посоки може да се развие подобен вид национализъм? Не е ли архаичен?

Иска ни се да е архаичен, но не е. Неолибералната глобализация роди своята насрещна реакция – неонационализмите. В света вече няма и не може да има една единствена идея.

Дори догматикът Мао Дзедун казваше: Усетиш ли вятъра на промяната, не строй граници, а вятърни мелници. Сега сякаш сезонът на границите се завръща.

Пандемията много бързо върна сезона на границите. Много лесно можем да разделим света, който обединявахме. Но вярвам, че либералните идеи няма как да бъдат погребани.

Да стигнем от руския до българския национализъм. Защо нашенският все по-често има руски привкус?

Руската нишка в българската история е устойчива. Руската идеология е националистическа. А нашите националисти черпят ресурси от голямата северна държава, която ги спонсорира.

Тоест - национализмът ни стана вид препитание?

Темата остава отворена.

Разговора води Емил Янев

 

Д-р Борис Стоянов, главен асистент в Историческия факултет на Софийския университет "Свети Климент Охридски“.

Източник: banker.bg