Лозан Панов: Ключови държавни институции са завладяни от частни интереси
Председателят на Върховния касационен съд държа тирада на форума " Независим съд - свободна страна! За правото и справедливостта ", проведен от самодейността " Правосъдие за всеки " и гражданското съдружие " Боец " във връзка 140 години от приемането на Търновската конституция.
Уважаеми дами и господа,
Обикновено историческите празнувания постоянно са били обличани в клишета и красиви думи за случвалото се и за личностите, които са го основали. В този смисъл тържествата по случай 140 години от приемането на Търновската конституция не са изключение. Съвсем естествено е тези, които през днешния ден основават историята ни, да се стремят да открият в огледалото на предишното отговорите си за сегашното. Обичайно историята играе своя обществена роля в съвремието ни и по тази причина не инцидентно новите управленци постоянно обичат да изваждат някои неща от нея, с цел да стимулират своята политическа теза, а други, които и опонират, пък непосредствено биват скривани.
Преди 140 години Търновската конституция се ражда като един от най-модерните съществени закони в Европа, а основната дума в нейната идея е думичката " независимост ". Защо тогава на една България със своята извънредно демократична за това време конституция малко по-късно ще й се наложи да преживее голям брой нейни нарушавания и няколко тежки държавни преврата?!
В " Борбата за право " на Рудолф декор Йеринг, ослепително преведена от Кристиан Таков, можем да открием един изцяло съответен отговор на този въпрос: " Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела -
което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда.
Майката обаче, която е родила дете, не дава да й го лишават. Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървясъл труд, не ще разреши да му ги похитят. Затова може да се твърди: силата и любовта, които един народ питае към правото си и с които го пази, зависят от усилието и напрежението, което то му е коствало. Не елементарният бит, а жертвата е, която кове най-здравата взаимозависимост сред народа и правото му. Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се двоумя да кажа: битката, която правото изисква, с цел да се роди, е не проклинание, а берекет ".
Преди 140 години нито турските завоеватели, нито съветските " освободители " са имали подобен главен закон. Защото Търновската конституция е заимствана от белгийската и в оня исторически миг символизира ценностното и културно присъединение към Европа, каквото е през днешния ден участието ни в Европейски Съюз.
Забележителни са приликите сред историческите моменти, в които се случват приемането на Търновската конституция и приемането ни в Европейски Съюз.
В единия случай става дума за постосвобожденска България, която с помощта на непознатата помощ е свалила хомота на османското господство и стартира построяването на основите на страната. В актуалния вид още веднъж става дума за създаване, този път на основите на демокрацията, само че
случилото се за жалост още веднъж не е постижение на българските жители,
а е разследване на рухването на Берлинската стена на 09.11.1989 година
Повдигането на Желязната завеса откри пътя към народна власт за страните от Централна и Източна Европа, измежду които бе и нашата страна. Обикновено уроците на историята се повтарят най-малко до тогава, до момента в който не се извадят поуките от нея. Животът на Търновската конституция в миналите 140 години минава през редица политически разтърсвания и тествания - нееднократно суспендирана, забранявана, променяна и заличавана - тъй като по този начин се случва постоянно, когато правата и свободата са донесени от щъркела, а не справедливо изстрадани и осъзнати. Даровете на щъркела рядко се ценят, тъй като по този начин е устроена човешката природа.
Затова уроците на историята изцяло закономерно се повториха и тогава, когато щъркелът донесе на България опцията да се причисли към Европейски Съюз. Да се чака, че страната ни автоматизирано ще припознае и реципира изстраданите и исторически заслужени полезности, върху които са построени старите западни демократични демокрации, беше наивно от страна на европейските ни сътрудници. В последна сметка се оказа, че
посткомунистическите страни бяха доста по-готови за Европа, в сравнение с Европа за тях.
Лицемерието в връзките ни с европейските сътрудници последователно сътвори условия у нас да се изродят съществени правила, върху които се построява демокрацията. Не бих могъл да изкажа по-добре от адв. Валентин Брайков протичащото се и по тази причина, позволете ми да изтъквам казаното от него преди време:
" В равнищата на българското право навлязоха гневни глигани, които обръщат от корен от дълго време посятото. През последните години сме очевидци на невъобразим нормативен разврат, който протяга ръка на хилядолетни европейски правни светини. С противоположна мощ брутално се лишават права, добити посредством типичен правни институти по настоящи закони. Гледката може да се съпостави единствено със избавителните лодки на " Титаник ", от които по-силните изритват слаби и безпомощни удавници, с цел да не се спасят. Режисьорите на този театър чували ли са, че Законът е като древен Завет/Обещание - една тържествена свещена клетва на страната към нейния жител?
Милеещите рожби на Майка България първо би трябвало да спрат груповото й обезчестяване от глутницата вълци.
Държавата стартира и приключва със справедливостта. Да върнем Бога в Храма, да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътя ни за излаз от блатото.
Първата крачка е да пожелаем това. Вижте по какъв начин го е споделил Цицерон преди 2000 години: " А типовете неправда са два: единия демонстрират причиняващите я, а другия - тези, които, въпреки и да могат, не избавят потърпевшите от нея. Защото... който не отбрани потърпевшия и не се опълчи на неправдата, в случай че може, е толкоз отговорен, колкото в случай че бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството ".
Върховенството на закона и разделянето на управляващите у нас, уважаеми дами и господа, са мощно компрометирани, а
основни държавни институции са превзети от частни ползи.
Изпратили сме в Народното събрание да ни съставляват хора, които даже не желаят да имат досег със съседите си и за тази цел си купуват обособен асансьор, въпреки официално тяхната функционалност е да бъдат изразители на националната воля, която да въплътяват в правни правила.
Ако кажа, че независимостта на правосъдната власт и свободата на медиите у нас са под огромен въпрос, ще би трябвало да прибавя още нещо. Мракобесните времена в българското правосъдие занапред предстоят, тъй като актуалният основен прокурор Сотир Цацаров към този момент се е прицелил в креслото на основния контрольор. Благодарение на пълномощията, с които разполага тази институция, тя ще се трансформира в следващото завладяване на олигархични ползи - по този начин, както работеше българската прокуратура през последните седем години. Но по тази причина пък у нас
същинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща.
У нас всички самостоятелни от властта са под непрекъсната офанзива, описи на " врагове " и " предатели " висят по вестниците, а ксенофобията и омразата се трансфораха в управническа политика.
За страдание оня европейски хайлайф, който направи през 2007 година политическия компромис с приема на България в Европейски Съюз, считаше, че страни като България могат елементарно и с помощ извън да преодолеят тежкката приемственост от тоталитарния режим, подвластен на Съветския съюз и организирано-криминалния преход, и затова не предвидиха действителни наказания. Заради политическия компромис обаче, изработен с приемането на България и Румъния, за двете страни бе очакван механизъм за продължаващо наблюдаване, в който не съществуват безусловно никакви наказания.
В момента ставаме очевидци на
извънредно яростна битка за цялостното покоряване на съда,
тъй като в системата към момента има магистрати, които пазят достолепието и достойнството на тогата. Липсата на устойчива опозиционна група към сегашния миг в границите на Висш съдебен съвет, в действителност демонстрира, че в кадровия орган този развой върви към привършване.
За страдание никой не може да каже сигурно, по кое време умира една народна власт, по кое време една правова страна деградира и се трансформира единствено в празна опаковка. Няма избрана мярка, само че събитията в България от последните години ми припомнят историческия подтекст, в който се е развил националсоциализма.
Какво може да стори в една такава обстановка ръководителят на висшата правосъдна инстанция? Всичко, което му е останало, е словото. И въпреки всичко, той не може да остане " аполитичен ", защото спазването на Конституцията се е трансформирало в политически въпрос, par excellence.
Това, на което е разчитал нацисткият режим, са лоялни съдии,
които с подготвеност вземат участие в трансформирането на демократичния немски закон в инструмент за насилничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е реализирана без значително вмешателство в активността на съдилищата и без предприемането на дисциплинарни ограничения против съдиите. Хитлер е ненавиждал съдиите.
Не всички съдии обаче са съучастнически настроени прислужници на режима — някои от тях му дават отпор точно в качеството си на съдии. В тази връзка норвежкият сътрудник проф. Петър Гравер споделя историята на Лотар Крайсиг - най-известният немски арбитър с опозиционни възгледи от времето на фюрера. От оповестените едвам през 2011 година биографични бележки на Крайсиг разбираме следното: " През пролетта на 1933 година си написах оставката. Изброих голям брой случаи на позволени от прокурори нарушавания на най-елементарни процесуални правила - както посредством деяние, по този начин и посредством безучастие. След безсънна нощ осъзнах, че сходна стъпка би била прекомерно лесна. Тя би означавала несъгласията да потънат в давност и би отворила необятно поле за деяние на отклонилите се от верния път ".
Същият този арбитър при слагането на портрет на Адолф Хитлер в постройката на съда на 1 май 1933 година напуща церемонията в правосъдната зала в символ на митинг. И е изключен от програмата за " продължаващо образование " за това, че на публично събитие не насочва три пъти на всеослушание поздрава " Хайл Хитлер! ".
Няколко месеца по-късно арбитър Крайсиг купува плантация отвън града и подава молба за пренасяне в съд, който се намира наоколо до нея. Министерството се възползва от тази опция да се отърве от непокорния арбитър и удовлетворява молбата му. В началото на 1940 година Крайсиг схваща, че е в ход преместването и последващото умъртвяване на институционализирани лица с умствени увреждания под негов правосъден контрол. Съдията смята, че това е крещящо нарушаване на закона и написа писмо в този смисъл до ръководителя на съда. В това свое писмо той
отхвърля максимата, че " законът е това, което служи на народа " и разказва доктрината като " всяваща смут ",
защото разрешава бруталното нахлуване - без да съществуват подобаващи законови гаранции за отбрана - първо, на концентрационните лагери, а по-късно - на институциите за лица с умствени разстройства и психологични болести в съществени сфери в живота на личността и обществото.
Председателят на съда упорства Крайсиг да отдръпна писмото, което той отхвърля да направи. Тогава му е подредено да организира диалози в министерството на правораздаването. Според заключителните думи на министъра на правораздаването след тази среща " човек, който не може да одобри волята на фюрера като най-висш източник на правото, не може да заема съдийска служба ". Според проф. Петър Гравер от една страна, фактът, че по времето на нацисткия режим е имало такива съдии, буди вяра. От друга страна обаче, отчаяние буди събитието, че тези съдии са единици, изключително поради крещящата неправда на разбирането на закона и дейностите, които подхващат нацистите, и тяхната раздалеченост от всяко рационално пояснение на правилото на демократичната страна в границите на западната правна традиция.
С образеца, с който си послужих, бих желал да предизвиквам размисъл и най-много спор за положението на правовата ни страна. В тази връзка бих желал да напомня и опита с жабата, която, в случай че бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, незабавно изскача, в случай че може. Но в случай че бъде сложена в студена вода, която последователно се затопля, тя си остава спокойна, до момента в който почине. От протичащото, което ни заобикаля, надали би било пресилено, в случай че кажа, че
водата, в която е потопена правовата ни страна, е малко преди точката на шупване.
Бедата е, че стоплянето й се случи с неумелото подпомагане на Европейска комисия, до момента в който останалите страни членки стоят настрана и безпомощно следят. Такава, за жалост, е ориста и на други постокомунистически членки като Унгария, Полша, Румъния. Затова предлагам, до момента в който тръпнем в чакаме на следващото неумело подпомагане, да си напомним приказката за неволята.
Уважаеми, дами и господа, време е да спрем да се препъваме в еднакъв камък, който историята умно ни препречва. Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме още веднъж наготово. Завоевателите на правата и институциите ни към този момент не са в положение сами да се спрат, нужна им е помощ. Време е свободата ни да пристигна на бял свят по натурален път, а не още веднъж да чакаме щъркела.
Само тогава, когато си заслужим правата, те ще се трансфорат за нас в същинска полезност. В тази връзка, позволете ми да завърша с един откъс от Кристиан Таков, светла му памет:
" Да не си герой за право, значи да си негов палач. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор кои са неприятните. Със сигурност всред тях сабезразличните. Оттук нататък има единствено два пътя - на битката за право и на измяната към него. Ние не избираме дали да се впуснем в тази битка, избираме единствено на коя страна ще застанем. Времето взема решение, дали да помни или да замъти краткотрайните ни изменничества към нея. Съдбата пък избира, какъв брой дълго ще ни разреши да я продължим. Спечелването й е немислимо, само че прекъсването й - позорно ".
Уважаеми дами и господа,
Обикновено историческите празнувания постоянно са били обличани в клишета и красиви думи за случвалото се и за личностите, които са го основали. В този смисъл тържествата по случай 140 години от приемането на Търновската конституция не са изключение. Съвсем естествено е тези, които през днешния ден основават историята ни, да се стремят да открият в огледалото на предишното отговорите си за сегашното. Обичайно историята играе своя обществена роля в съвремието ни и по тази причина не инцидентно новите управленци постоянно обичат да изваждат някои неща от нея, с цел да стимулират своята политическа теза, а други, които и опонират, пък непосредствено биват скривани.
Преди 140 години Търновската конституция се ражда като един от най-модерните съществени закони в Европа, а основната дума в нейната идея е думичката " независимост ". Защо тогава на една България със своята извънредно демократична за това време конституция малко по-късно ще й се наложи да преживее голям брой нейни нарушавания и няколко тежки държавни преврата?!
В " Борбата за право " на Рудолф декор Йеринг, ослепително преведена от Кристиан Таков, можем да открием един изцяло съответен отговор на този въпрос: " Безусилно полученото право е като децата, донесени от щъркела -
което щъркелът е донесъл, може да се отнесе от лисицата или от лешояда.
Майката обаче, която е родила дете, не дава да й го лишават. Така и народ, който е трябвало да отвоюва права и институции с кървясъл труд, не ще разреши да му ги похитят. Затова може да се твърди: силата и любовта, които един народ питае към правото си и с които го пази, зависят от усилието и напрежението, което то му е коствало. Не елементарният бит, а жертвата е, която кове най-здравата взаимозависимост сред народа и правото му. Бог, който народ обича, не му подарява нужното, нито облекчава труда да го добие, а му го утежнява. Затова не се двоумя да кажа: битката, която правото изисква, с цел да се роди, е не проклинание, а берекет ".
Преди 140 години нито турските завоеватели, нито съветските " освободители " са имали подобен главен закон. Защото Търновската конституция е заимствана от белгийската и в оня исторически миг символизира ценностното и културно присъединение към Европа, каквото е през днешния ден участието ни в Европейски Съюз.
Забележителни са приликите сред историческите моменти, в които се случват приемането на Търновската конституция и приемането ни в Европейски Съюз.
В единия случай става дума за постосвобожденска България, която с помощта на непознатата помощ е свалила хомота на османското господство и стартира построяването на основите на страната. В актуалния вид още веднъж става дума за създаване, този път на основите на демокрацията, само че
случилото се за жалост още веднъж не е постижение на българските жители,
а е разследване на рухването на Берлинската стена на 09.11.1989 година
Повдигането на Желязната завеса откри пътя към народна власт за страните от Централна и Източна Европа, измежду които бе и нашата страна. Обикновено уроците на историята се повтарят най-малко до тогава, до момента в който не се извадят поуките от нея. Животът на Търновската конституция в миналите 140 години минава през редица политически разтърсвания и тествания - нееднократно суспендирана, забранявана, променяна и заличавана - тъй като по този начин се случва постоянно, когато правата и свободата са донесени от щъркела, а не справедливо изстрадани и осъзнати. Даровете на щъркела рядко се ценят, тъй като по този начин е устроена човешката природа.
Затова уроците на историята изцяло закономерно се повториха и тогава, когато щъркелът донесе на България опцията да се причисли към Европейски Съюз. Да се чака, че страната ни автоматизирано ще припознае и реципира изстраданите и исторически заслужени полезности, върху които са построени старите западни демократични демокрации, беше наивно от страна на европейските ни сътрудници. В последна сметка се оказа, че
посткомунистическите страни бяха доста по-готови за Европа, в сравнение с Европа за тях.
Лицемерието в връзките ни с европейските сътрудници последователно сътвори условия у нас да се изродят съществени правила, върху които се построява демокрацията. Не бих могъл да изкажа по-добре от адв. Валентин Брайков протичащото се и по тази причина, позволете ми да изтъквам казаното от него преди време:
" В равнищата на българското право навлязоха гневни глигани, които обръщат от корен от дълго време посятото. През последните години сме очевидци на невъобразим нормативен разврат, който протяга ръка на хилядолетни европейски правни светини. С противоположна мощ брутално се лишават права, добити посредством типичен правни институти по настоящи закони. Гледката може да се съпостави единствено със избавителните лодки на " Титаник ", от които по-силните изритват слаби и безпомощни удавници, с цел да не се спасят. Режисьорите на този театър чували ли са, че Законът е като древен Завет/Обещание - една тържествена свещена клетва на страната към нейния жител?
Милеещите рожби на Майка България първо би трябвало да спрат груповото й обезчестяване от глутницата вълци.
Държавата стартира и приключва със справедливостта. Да върнем Бога в Храма, да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътя ни за излаз от блатото.
Първата крачка е да пожелаем това. Вижте по какъв начин го е споделил Цицерон преди 2000 години: " А типовете неправда са два: единия демонстрират причиняващите я, а другия - тези, които, въпреки и да могат, не избавят потърпевшите от нея. Защото... който не отбрани потърпевшия и не се опълчи на неправдата, в случай че може, е толкоз отговорен, колкото в случай че бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството ".
Върховенството на закона и разделянето на управляващите у нас, уважаеми дами и господа, са мощно компрометирани, а
основни държавни институции са превзети от частни ползи.
Изпратили сме в Народното събрание да ни съставляват хора, които даже не желаят да имат досег със съседите си и за тази цел си купуват обособен асансьор, въпреки официално тяхната функционалност е да бъдат изразители на националната воля, която да въплътяват в правни правила.
Ако кажа, че независимостта на правосъдната власт и свободата на медиите у нас са под огромен въпрос, ще би трябвало да прибавя още нещо. Мракобесните времена в българското правосъдие занапред предстоят, тъй като актуалният основен прокурор Сотир Цацаров към този момент се е прицелил в креслото на основния контрольор. Благодарение на пълномощията, с които разполага тази институция, тя ще се трансформира в следващото завладяване на олигархични ползи - по този начин, както работеше българската прокуратура през последните седем години. Но по тази причина пък у нас
същинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща.
У нас всички самостоятелни от властта са под непрекъсната офанзива, описи на " врагове " и " предатели " висят по вестниците, а ксенофобията и омразата се трансфораха в управническа политика.
За страдание оня европейски хайлайф, който направи през 2007 година политическия компромис с приема на България в Европейски Съюз, считаше, че страни като България могат елементарно и с помощ извън да преодолеят тежкката приемственост от тоталитарния режим, подвластен на Съветския съюз и организирано-криминалния преход, и затова не предвидиха действителни наказания. Заради политическия компромис обаче, изработен с приемането на България и Румъния, за двете страни бе очакван механизъм за продължаващо наблюдаване, в който не съществуват безусловно никакви наказания.
В момента ставаме очевидци на
извънредно яростна битка за цялостното покоряване на съда,
тъй като в системата към момента има магистрати, които пазят достолепието и достойнството на тогата. Липсата на устойчива опозиционна група към сегашния миг в границите на Висш съдебен съвет, в действителност демонстрира, че в кадровия орган този развой върви към привършване.
За страдание никой не може да каже сигурно, по кое време умира една народна власт, по кое време една правова страна деградира и се трансформира единствено в празна опаковка. Няма избрана мярка, само че събитията в България от последните години ми припомнят историческия подтекст, в който се е развил националсоциализма.
Какво може да стори в една такава обстановка ръководителят на висшата правосъдна инстанция? Всичко, което му е останало, е словото. И въпреки всичко, той не може да остане " аполитичен ", защото спазването на Конституцията се е трансформирало в политически въпрос, par excellence.
Това, на което е разчитал нацисткият режим, са лоялни съдии,
които с подготвеност вземат участие в трансформирането на демократичния немски закон в инструмент за насилничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е реализирана без значително вмешателство в активността на съдилищата и без предприемането на дисциплинарни ограничения против съдиите. Хитлер е ненавиждал съдиите.
Не всички съдии обаче са съучастнически настроени прислужници на режима — някои от тях му дават отпор точно в качеството си на съдии. В тази връзка норвежкият сътрудник проф. Петър Гравер споделя историята на Лотар Крайсиг - най-известният немски арбитър с опозиционни възгледи от времето на фюрера. От оповестените едвам през 2011 година биографични бележки на Крайсиг разбираме следното: " През пролетта на 1933 година си написах оставката. Изброих голям брой случаи на позволени от прокурори нарушавания на най-елементарни процесуални правила - както посредством деяние, по този начин и посредством безучастие. След безсънна нощ осъзнах, че сходна стъпка би била прекомерно лесна. Тя би означавала несъгласията да потънат в давност и би отворила необятно поле за деяние на отклонилите се от верния път ".
Същият този арбитър при слагането на портрет на Адолф Хитлер в постройката на съда на 1 май 1933 година напуща церемонията в правосъдната зала в символ на митинг. И е изключен от програмата за " продължаващо образование " за това, че на публично събитие не насочва три пъти на всеослушание поздрава " Хайл Хитлер! ".
Няколко месеца по-късно арбитър Крайсиг купува плантация отвън града и подава молба за пренасяне в съд, който се намира наоколо до нея. Министерството се възползва от тази опция да се отърве от непокорния арбитър и удовлетворява молбата му. В началото на 1940 година Крайсиг схваща, че е в ход преместването и последващото умъртвяване на институционализирани лица с умствени увреждания под негов правосъден контрол. Съдията смята, че това е крещящо нарушаване на закона и написа писмо в този смисъл до ръководителя на съда. В това свое писмо той
отхвърля максимата, че " законът е това, което служи на народа " и разказва доктрината като " всяваща смут ",
защото разрешава бруталното нахлуване - без да съществуват подобаващи законови гаранции за отбрана - първо, на концентрационните лагери, а по-късно - на институциите за лица с умствени разстройства и психологични болести в съществени сфери в живота на личността и обществото.
Председателят на съда упорства Крайсиг да отдръпна писмото, което той отхвърля да направи. Тогава му е подредено да организира диалози в министерството на правораздаването. Според заключителните думи на министъра на правораздаването след тази среща " човек, който не може да одобри волята на фюрера като най-висш източник на правото, не може да заема съдийска служба ". Според проф. Петър Гравер от една страна, фактът, че по времето на нацисткия режим е имало такива съдии, буди вяра. От друга страна обаче, отчаяние буди събитието, че тези съдии са единици, изключително поради крещящата неправда на разбирането на закона и дейностите, които подхващат нацистите, и тяхната раздалеченост от всяко рационално пояснение на правилото на демократичната страна в границите на западната правна традиция.
С образеца, с който си послужих, бих желал да предизвиквам размисъл и най-много спор за положението на правовата ни страна. В тази връзка бих желал да напомня и опита с жабата, която, в случай че бъде хвърлена в тенджера с гореща вода, незабавно изскача, в случай че може. Но в случай че бъде сложена в студена вода, която последователно се затопля, тя си остава спокойна, до момента в който почине. От протичащото, което ни заобикаля, надали би било пресилено, в случай че кажа, че
водата, в която е потопена правовата ни страна, е малко преди точката на шупване.
Бедата е, че стоплянето й се случи с неумелото подпомагане на Европейска комисия, до момента в който останалите страни членки стоят настрана и безпомощно следят. Такава, за жалост, е ориста и на други постокомунистически членки като Унгария, Полша, Румъния. Затова предлагам, до момента в който тръпнем в чакаме на следващото неумело подпомагане, да си напомним приказката за неволята.
Уважаеми, дами и господа, време е да спрем да се препъваме в еднакъв камък, който историята умно ни препречва. Време е да заслужим свободата си, а не да чакаме още веднъж наготово. Завоевателите на правата и институциите ни към този момент не са в положение сами да се спрат, нужна им е помощ. Време е свободата ни да пристигна на бял свят по натурален път, а не още веднъж да чакаме щъркела.
Само тогава, когато си заслужим правата, те ще се трансфорат за нас в същинска полезност. В тази връзка, позволете ми да завърша с един откъс от Кристиан Таков, светла му памет:
" Да не си герой за право, значи да си негов палач. Защото времето е разделно, границите са ясни и няма спор кои са неприятните. Със сигурност всред тях сабезразличните. Оттук нататък има единствено два пътя - на битката за право и на измяната към него. Ние не избираме дали да се впуснем в тази битка, избираме единствено на коя страна ще застанем. Времето взема решение, дали да помни или да замъти краткотрайните ни изменничества към нея. Съдбата пък избира, какъв брой дълго ще ни разреши да я продължим. Спечелването й е немислимо, само че прекъсването й - позорно ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ