♥ Изкуството на живеенето Човек се ражда, за да постигне

♥ Изкуството на живеенето

Човек се ражда, с цел да реализира живота, само че всичко зависи от него. Той може и да го пропусне. Може да си продължи да диша, да яде, да остарява, да върви към гроба - само че това не е живот, тази постепенна гибел. И защото милиони хора към теб умират по подобен еволюционен, муден метод, ти също започваш да им подражаваш. Децата научават всичко от тези, които са към тях, а ние сме обградени от гибелта.

Така че дано първо да разберем какво имам аз поради под „ живот “. То не би трябвало да значи просто да остарееш, то би трябвало да е израстване. А това са две разнообразни неща.

Относно остаряването, всяко животно е способно на това. Израстването е извънредно право на хората. Едва неколцина декларират това право. Израстването значи във всеки миг да навлизаш все по-дълбоко в правилото на живота; то значи отдалечаване от гибелта - а не доближаване към гибелта. Колкото по-надълбоко навлизаш в живота, толкоз повече разбираш безсмъртието вътре в теб. Ти се отдалечаваш от гибелта и идва един миг, когато можеш да видиш, че гибелта не е нищо друго с изключение на промяна на дрехата или на къщата, промяна на формата - нищо не умира, нищо не може да почине. Смъртта е най-голямата заблуда.

Относно израстването, просто наблюдавай дървото. Колкото повече израства едно дърво, толкоз по-надолу, по-надълбоко отиват корените му. Има равновесие - колкото по-високо отива дървото, толкоз по-дълбоко отиват корените му. Не можеш да имаш дърво високо петдесет метра, чиито корени са дребни - те не биха могли да поддържат такова голямо дърво. В живота израстване значи да израснеш надълбоко в себе си - там, където са корените ти.

Според мен първият принцип на живота е медитацията. Всичко друго идва по-късно. И най-хубавото време е в детството. Колкото повече остаряваш, толкоз повече се приближаваш към гибелта и става все по-трудно и по-трудно да навлезеш в медитация. Медитация значи да навлезеш в своето величие, да навлезеш в своята безкрайност, да навлезеш в своята божественост. А детето има най-голямата подготовка за това, тъй като към момента не е натоварено със познание, не е натоварено с вяра, не е натоварено с обучение, не е натоварено с всевъзможни отпадъци. То е почтено.

Но за злощастие тази непорочност бива осъждана като незнание. Невежеството и невинността са сходни, само че не са едно и също. Невежеството е също по този начин положение на незнаене, както и невинността - само че има и голяма разлика, която до момента се е пренебрегвала от цялото човечество. Невинността не е ерудирана, само че и не желае да бъде ерудирана. Тя е изцяло задоволена, осъществена.

Едно малко дете няма упоритости, няма стремежи. То е дотам погълнато сега - някаква летяща птица гълтам изцяло вниманието му; задоволително е да види пеперуда, прелестните й цветове, и е все едно омагьосано; дъгата в небето... и то не може да си показа, че може да има нещо по-важно, по-богато от тази дъга. А нощта е цялостна със звезди, безчет доста звезди....

Невинността е богата, тя е цялостна, тя е чиста. Невежеството е оскъдно, то е бедняк - то желае това, желае това, желае да е учено, желае да го почитат, желае да бъде богато, да има власт. Невежеството върви по пътя на желанието. Невинността е положение на липса на предпочитание. Но защото и двете нямат познание, ние все се объркваме по отношение на тяхната природа. Приели сме за даденост, че те са едно и също.

Първата стъпка в изкуството на живеенето е да разберем разграничението сред незнание и непорочност. Невинността би трябвало да се поддържа, да се пази - тъй като детето е донесло със себе си най-голямото богатство, което мъдреците намират след големи старания. Мъдреците са споделили, че още веднъж са станали деца, че са се преродили. В Индия същинският брамин, същинският влъхва, се е нарекъл двидж, два пъти роден. Защо два пъти роден? Какво е станало с първото раждане? Има ли потребност от второ раждане? И какво ще завоюва той при второто раждане?

При второто раждане той ще завоюва това, което му е било налично при първото раждане, обаче обществото, родителите, хората към него са го смазали, унищожили са го. Всяко дете бива натъпквано със познание. Неговата елементарност би трябвало по някакъв метод да се отстрани, тъй като простотата няма да му помогне в този конкурентен свят. Неговата елементарност ще наподобява за света като простотия; неговата непорочност ще бъде по всевъзможен метод експлоатирана.

Уплашени от обществото, уплашени от света, който сами сме основали, ние се опитваме да създадем всяко дете хитро, с изострен разум, със познания - да бъде в категорията на мощните, а не в тази на потиснатите и безсилните.

А щом един път детето стартира да пораства в неправилна посока, то продължава по този метод - целият му живот се движи в тази посока.

Когато схванеш, че си пропуснал живота, първият принцип, който би трябвало да си възвърнеш, е невинността. Остави твоето познание, не помни твоите трудове, твоите религии, твоите богословски системи, твоите философии. Роди се още веднъж, стани почтен - а това е в твоите ръце. Изчисти мозъка си от всичко, което не е реализирано от теб, от всичко, което е заимствано, от всичко, което е пристигнало от традицията, от обичаите. Всичко, което ти е обещано от другите - родители, учители, университети, просто се отърви от него. Отново заживей в елементарност, още веднъж бъди дете. А това знамение е допустимо посредством медитация.

Медитацията е просто един чудноват хирургически способ, който те отрязва от всичко, което не е твое, и избавя единствено това, което е твоето достоверно създание. Тя изгаря всичко друго и те оставя гол, самичък под слънцето, напразно. Сякаш си първият човек, който е слязъл на земята - който не знае нищо, който би трябвало да открие всичко, който би трябвало да бъде търсещ който би трябвало да отиде на поклонение.

Вторият принцип е поклонничеството. Животът би трябвало да бъде търсене - не предпочитание, а търсене; не упоритост да станеш това или това - президент на страната или министър-председател, а търсене да откриеш Кой съм аз. Много е необичайно, че хора, които не знаят кои са, се пробват да станат някой. Те даже не знаят кои са сега! Те не са осведомени със своето създание - само че имат за цел да станат някакви. Ставането е болест на душата. Твоето създание, това си ти. А да откриеш своето създание, това е началото на живота. Тогава всеки един миг се трансформира в ново изобретение, всеки един миг ти носи една нова наслада. Една нова тайнственост отваря вратите си, една нова обич стартира да пораства в теб, едно ново съчувствие, което в никакъв случай преди не си чувствал, една нова сензитивност към хубостта, към добротата. Ставаш толкоз сензитивен, че даже и най-малката тревичка придобива голяма значимост за теб. Твоята сензитивност ти дава ясно да схванеш, че тази дребна тревичка е толкоз значима за съществуванието, колкото и най-голямата звезда; че без тази тревичка съществуванието ще бъде по-малко от това, което е. Тази тревичка е неповторима, тя е незаменима, тя има своя лична характерност.

И тази сензитивност ще сътвори нови другарства за теб - другарства с дървета, с птици, с животни, с планини, с реки, с океани, със звезди. Колкото повече пораства любовта, другарството, толкоз по-богат става животът.

Има една прелестна преживелица в живота на свети Франциск. Той бил на смъртно легло, а когато пътувал от едно място на друго да споделя своя опит, постоянно яздел на магаре. Всичките му възпитаници се събрали да чуят последните му думи. Последните думи на един човек са постоянно най-важните, които той в миналото е произнасял, тъй като те съдържат целия опит на неговия живот.

Но учениците не могли да повярват на това, което чули. Свети Франциск не се обърнал към тях, а към магарето. Той споделил: „ Братко, доста съм ти длъжен. Ти ме носиш от едно място на друго без в никакъв случай да се оплакваш, без в никакъв случай да мърмориш. Преди да напусна този свят, всичко, което желая, е да ми дадеш своето помилван, защото не съм се отнасял човешки с теб. “ Тези били последните думи на свети Франциск. Иска се голяма сензитивност да кажеш на магарето „ Братко магаре... “ и да помолиш да ти елементарни.

Колкото по-чувствителен ставаш, толкоз по-голям става животът. Той престава да бъде малко езерце, а става океан. Той престава да се лимитира от теб и брачната половинка ти и твоите деца - престава въобще да се лимитира. Цялото това съществувание става твое семейство и до момента в който цялото съществувание не се трансформира в твое семейство, ти не си познал живота - тъй като никой човек не е остров, ние всички сме свързани.

От: „ За зрелостта “, Ошо, превод от британски Николай Тонев, изд. Гуторанов, София, 2002 година
Илюстрация: Deviantart / Osho by Svikramart