Военните се насадиха на служба при клептокрацията
Знамето на престъпния преход продължава да се вее в България, тъй като 33 години се предава от ръка в ръка и никой не смее да го стъпче. Първа го издигна остарялата партокрация, след това го съобщи на мутромилиционерите, те го връчиха на назначената олигархия, тя се прероди в напудрена клептокрация и пристигна време да премине в нови ръце, с цел да си остане България все същата, само че с дегизирана фасада.
През всичките метаморфози имаше един бранш, който стоеше настрана от построяването на паралелната страна и резервира публично доверие към себе си. Анкетите през тези десетилетия посочваха устойчиво утвърждение на българите към армията, която поддържаше висок престиж дружно с църквата и учебното заведение. Обяснението бе просто. Конструкторите на престъпния преход я загърбиха, тъй като при нейните рефлекси за дисциплинираност и нерешителност от закона не можеха да й се доверят, че ще бъде благонадежден състезател в беззаконието и вътрешното плячкосване на страната. Казармените похищения бяха кокошкарски спрямо огромната задача за създаване на крадливия хайлайф. Малцина получиха поръчение да приватизират някои армейски икономически действия и се трансфораха в милионери, само че другите си останаха на държавни заплати и пенсии.
Появата на Румен Радев
- пълководец от военновъздушните сили - като опция на една лакома прослойка оживи обществото и му генерира поддръжка, за която не можеха да претендират амортизираните политически водачи, в това число и бутафорният полицейски военачалник, вживял се в ролята на национален бащица. Призивът " Мутри, вън! " породи надежда, че е вероятен поврат и че България има сили да се измъкне от престъпното тресавище. До този миг обществото разчиташе единствено на помощ извън, тъй като се усещаше в плен на личната върхушка. Но откогато Брюксел мина към замазване на проблемите посредством своите мониторингови отчети, с цел да наподобява, че способства за върховенството на закона в България, европейският възторг на жителите стартира да изстива.
Изглеждаше, че най-накрая е открит ключ за излизане от посткомунистическия лабиринт. Военните като хора на реда печелеха доверие, че навръх тях им отива да се погрижат за господство на закона. Затова Румен Радев и назначаваните от него генерали и някогашни военни на високи постове в служебните държавни управления и в други цивилен структури на страната се употребиха с огромна поддръжка.
Нещо обаче се случи тази година
и рейтингите на Радев и доверениците му потеглиха надолу. За първи път от избирането му за държавен глава ножицата сред доверие и съмнение се затвори до два пункта, на публичното мнение от социологическата организация " Алфа Рисърч ". От началото на втория му мандат през февруари до декември позитивните оценки спаднаха от 51% до 36%, а негативните нараснаха от 23% до 34%. Подкрепата си за президента оттеглиха жители на регионалните градове, младите и междинни генерации. " Критиката на хората е ориентирана освен към „ нормалния обвинен “ Народното събрание, само че към този момент и към президента и изпълнителната власт. Всички съществени субекти на ръководството се възприемат като вкупом виновни за невъзможността страната да посрещне провокациите на рецесиите ", коментираха авторите на проучването.
Какво се промени в този интервал,
с цел да настъпи подобен срив на доверието? На 24 февруари Русия стартира война против Украйна и на военните у нас им замириса на барут. Настана време всеки да се дефинира от коя страна на фронта застава. У Радев се задействаха старите офицерски вместо президентските му рефлекси и първата му непредпазлива реакция бе да възкликне още на 25 февруари: " Видно е, че Русия ще завоюва тази война ". Когато си се клел като млад офицер във честност на Варшавския контракт и Съветския съюз, мъчно е в зрелост да зачертаеш сантименталните си мемоари. Създаде се усещане, че той стиска палци на Путин да пречупи Украйна, само че когато се видя, че това няма да стане за три дни, както бе планувано, стартира да търси пътеки за оттегляне.
Неговият някогашен длъжностен министър председател и сетне боен министър военачалник Стефан Янев пък изпадна в ступор да назова войната с същинската дума, а се оплете в Путиновата " специфична военна интервенция ". Това го сложи в глупавото състояние да употребява непозната реторика в несъгласие с българската публична политика.
Защо гафът със зле прикритата благосклонност към Кремъл
имаше значение за вътрешната политика в България? Защото Радев на първо време сне доверието си от държавното управление на Кирил Петков, което самичък докара на власт, откакто видя, че то няма неговите щабни съмнения на чия страна да застане. Нещо повече, младите " цивилни гарги " (ако използваме този боен жаргон) си разрешиха да го подлагат на критика. Тогавашният министър на финансите Асен Василев даже назова държанието му " позорно ", имайки поради неговата опозиция против даването от България на оръжия за Украйна. Сетне той дефинира двамата водачи на " Продължаваме промяната " като " шарлатани ", без да изясни с какво са го измамили.
Радев и антисистемните партии бяха дружно в битката против " мутрите ". След като скъсаха връзката между тях и младоците бяха хвърлени на старите вълци на прехода, нямаше подозрение, че той е минал в другия лагер. Зачестилите изказвания за диалози сред него и Бойко Борисов посочваха, че сходно доближаване наподобява разумно, без значение дали е имало срещи сред двамата, или не.
А ето и най-важното:
Българската клептокрация не е нищо друго, с изключение на последна рожба на българо-съветската дружба. Тя ни бе подхвърлена в залеза на социализма от бащите на прехода като облик и сходство на доста по-мащабната постсъветска олигархия. Вече е възмъжала и битката с нея е доста сложна. Общият знаменател сред нея и военните, които пристигнаха сякаш да я надвият, е Кремъл. Оттам им подсетиха, че всяка дума против българския подкупен хайлайф удря и по престижа на Москва.
Затова Радев спря да приказва за мутри, за корупция на високо ниво, за отчетност на основния прокурор и за всичко това, което би смутило спокойствието на престъпната върхушка. Тя пък ще постави главата му измежду трофеите си, с които обогатява своята сбирка, както Борисов обогатява галерията от фотоси по стените си в Банкя.
През всичките метаморфози имаше един бранш, който стоеше настрана от построяването на паралелната страна и резервира публично доверие към себе си. Анкетите през тези десетилетия посочваха устойчиво утвърждение на българите към армията, която поддържаше висок престиж дружно с църквата и учебното заведение. Обяснението бе просто. Конструкторите на престъпния преход я загърбиха, тъй като при нейните рефлекси за дисциплинираност и нерешителност от закона не можеха да й се доверят, че ще бъде благонадежден състезател в беззаконието и вътрешното плячкосване на страната. Казармените похищения бяха кокошкарски спрямо огромната задача за създаване на крадливия хайлайф. Малцина получиха поръчение да приватизират някои армейски икономически действия и се трансфораха в милионери, само че другите си останаха на държавни заплати и пенсии.
Появата на Румен Радев
- пълководец от военновъздушните сили - като опция на една лакома прослойка оживи обществото и му генерира поддръжка, за която не можеха да претендират амортизираните политически водачи, в това число и бутафорният полицейски военачалник, вживял се в ролята на национален бащица. Призивът " Мутри, вън! " породи надежда, че е вероятен поврат и че България има сили да се измъкне от престъпното тресавище. До този миг обществото разчиташе единствено на помощ извън, тъй като се усещаше в плен на личната върхушка. Но откогато Брюксел мина към замазване на проблемите посредством своите мониторингови отчети, с цел да наподобява, че способства за върховенството на закона в България, европейският възторг на жителите стартира да изстива.
Изглеждаше, че най-накрая е открит ключ за излизане от посткомунистическия лабиринт. Военните като хора на реда печелеха доверие, че навръх тях им отива да се погрижат за господство на закона. Затова Румен Радев и назначаваните от него генерали и някогашни военни на високи постове в служебните държавни управления и в други цивилен структури на страната се употребиха с огромна поддръжка.
Нещо обаче се случи тази година
и рейтингите на Радев и доверениците му потеглиха надолу. За първи път от избирането му за държавен глава ножицата сред доверие и съмнение се затвори до два пункта, на публичното мнение от социологическата организация " Алфа Рисърч ". От началото на втория му мандат през февруари до декември позитивните оценки спаднаха от 51% до 36%, а негативните нараснаха от 23% до 34%. Подкрепата си за президента оттеглиха жители на регионалните градове, младите и междинни генерации. " Критиката на хората е ориентирана освен към „ нормалния обвинен “ Народното събрание, само че към този момент и към президента и изпълнителната власт. Всички съществени субекти на ръководството се възприемат като вкупом виновни за невъзможността страната да посрещне провокациите на рецесиите ", коментираха авторите на проучването.
Какво се промени в този интервал,
с цел да настъпи подобен срив на доверието? На 24 февруари Русия стартира война против Украйна и на военните у нас им замириса на барут. Настана време всеки да се дефинира от коя страна на фронта застава. У Радев се задействаха старите офицерски вместо президентските му рефлекси и първата му непредпазлива реакция бе да възкликне още на 25 февруари: " Видно е, че Русия ще завоюва тази война ". Когато си се клел като млад офицер във честност на Варшавския контракт и Съветския съюз, мъчно е в зрелост да зачертаеш сантименталните си мемоари. Създаде се усещане, че той стиска палци на Путин да пречупи Украйна, само че когато се видя, че това няма да стане за три дни, както бе планувано, стартира да търси пътеки за оттегляне.
Неговият някогашен длъжностен министър председател и сетне боен министър военачалник Стефан Янев пък изпадна в ступор да назова войната с същинската дума, а се оплете в Путиновата " специфична военна интервенция ". Това го сложи в глупавото състояние да употребява непозната реторика в несъгласие с българската публична политика.
Защо гафът със зле прикритата благосклонност към Кремъл
имаше значение за вътрешната политика в България? Защото Радев на първо време сне доверието си от държавното управление на Кирил Петков, което самичък докара на власт, откакто видя, че то няма неговите щабни съмнения на чия страна да застане. Нещо повече, младите " цивилни гарги " (ако използваме този боен жаргон) си разрешиха да го подлагат на критика. Тогавашният министър на финансите Асен Василев даже назова държанието му " позорно ", имайки поради неговата опозиция против даването от България на оръжия за Украйна. Сетне той дефинира двамата водачи на " Продължаваме промяната " като " шарлатани ", без да изясни с какво са го измамили.
Радев и антисистемните партии бяха дружно в битката против " мутрите ". След като скъсаха връзката между тях и младоците бяха хвърлени на старите вълци на прехода, нямаше подозрение, че той е минал в другия лагер. Зачестилите изказвания за диалози сред него и Бойко Борисов посочваха, че сходно доближаване наподобява разумно, без значение дали е имало срещи сред двамата, или не.
А ето и най-важното:
Българската клептокрация не е нищо друго, с изключение на последна рожба на българо-съветската дружба. Тя ни бе подхвърлена в залеза на социализма от бащите на прехода като облик и сходство на доста по-мащабната постсъветска олигархия. Вече е възмъжала и битката с нея е доста сложна. Общият знаменател сред нея и военните, които пристигнаха сякаш да я надвият, е Кремъл. Оттам им подсетиха, че всяка дума против българския подкупен хайлайф удря и по престижа на Москва.
Затова Радев спря да приказва за мутри, за корупция на високо ниво, за отчетност на основния прокурор и за всичко това, което би смутило спокойствието на престъпната върхушка. Тя пък ще постави главата му измежду трофеите си, с които обогатява своята сбирка, както Борисов обогатява галерията от фотоси по стените си в Банкя.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ